СИМЕОН СУЛТАНОВ И НЕГОВИЯТ СВЯТ

• Навършиха се 95 години от рождението на този, който преоткри Йовков и неговия свят. Спомен за известния литературен критик, 30 години директор на издателство „Български писател“, от близкия му родственик Николай Султанов

Под това заглавие съм писал за Симеон Султанов няколко пъти – винаги с нескрито пристрастие. Защото, освен роднинска, имахме особена духовна близост. От друга страна, неизбежно е неговото име да не върви паралелно с една от основните му творби – „Йовков и неговият свят“.

Има литератори, достатъчно компетентни, за да оценяват творчеството на Симеон Султанов и приноса му за българската литература като директор на издателство „Български писател“. Аз обаче отново правя опит да покажа оная ранна среда, в която израснахме и която без съмнение даде основа на неговия интелект, ерудиция, на кротката му, но непоколебима житейска и творческа позиция, на фината му дипломатичност, такт и умение да открива, работи и утвърждава литературните таланти. Допълнени от съвместната му работа и общуването с Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Атанас Наковски, Любен Петков и много още истински носители на духовния ни живот – всичко това, в щастливо съчетание, направи Симеон Султанов един от най-проникновените и самобитни български критици.

В някогашен Сливен, който имаше население една трета от сегашното и хората се познаваха до девето коляно, фамилията Султанови вероятно се е появила като прякор от прабабата Султанка, живяла 103 години, посрещнала и изпратила няколко поколения, та името й се загнездило в съзнанието на хората, като постепенно се прехвърлило и върху потомците. Двама от тях бяха неразделни братовчеди, кръстени на един дядо Стефан и известни в града като Големия Султан /бащата на Симеон/ и баща ми Малкия Султан, защото първият се бе появил на света четири години по-рано. Неразделни братовчеди и неразделни учителски семейства през онова хубаво време, когато с две учителски заплати за няколко години можеше да бъде построена и обзаведена, със скромни мебели и много книги, приветлива двуетажна къща. Колко учителски къщи се появиха тогава, в предвоенните години! Учителската къща на Софийка и Стефан Симеонов Султанов обаче бе известна с това, че в нея не само влизаха, но и излизаха книги, детски пиеси и либрета за оперетки, сборници, помагала за ученици и учители по български език и най-търсения тогава детски вестник „Изгрев“, който цели четиринадесет години, препоръчан от просветното министерство, но субсидиран единствено от издателя си – писателя Стефан С. Султанов, привличаше сътрудничеството на най-известните български писатели и художници, сгряваше жаждата за знания на хиляди ученици и даваше възможност на много от тях да направят първите си литературни опити.

Срещахме се по улиците и в училище всеки ден, прекарвахме в палатки по цял месец на Карандила, гостувахме си взаимно много често. Особено весело бе, когато около масата се събирахме няколко семейства – на братовчедите Султанови, Мара и Бальо Маврудиеви, Мара и Христо Джисови, Сийка и Кирил Кирови, Измиреви, Гюлмезови… Децата едва се побирахме в съседните стаи. Когато емоционалният градус се повишаваше, започваха свирните, песните и декламациите. Флейтата на баща ми пълнеше душите със спомени за серенади и дълги сливенски моабети, а кавалът на свако Бальо му припяваше протяжни тракийски мелодии или зачестяваше луда ръченица. Ние, малките, бързахме да се покажем и да оберем овациите на възрастните. Симо Султанов обаче, вече гимназист, не беше лесен за придумване – накрая все пак се съгласяваше да декламира, но ако бъде загасена лампата. И в тъмното закънтяваха Ботевите стихове – сякаш скали се откъртваха и гръмоляха в пропастите под Кутелка, сякаш фъртуни трещяха из букаците по Сините камъни. После лампата заличаваше видението, но не и възхищението, а Симо свенливо, с лека усмивка, се покланяше и бързаше да се прибере в другата стая.

Тази особена свенливост, деликатност и дискретност изглежда беше неговата същина и той я показваше непрекъснато. Веднъж баща му, в разговор с родителите ми, каза: „Нашият Симо е голямо магаре“. Думата „магаре“ не ми направи никакво впечатление, защото лично аз бях квалифициран като такова всеки ден и по няколко пъти, в зависимост от броя на раните по краката, ръцете и главата ми, степента на скъсаните от футбола и другите лудории дрехи и обуща, а също и от оплакванията на съседите. Изненада ме тонът, с който бе произнесено /де и за мене някой да каже нещо с такъв тон/. И продължи: „Вчера случайно намерих негови тетрадки. Нямате представа какви хубави работи е написал. Но – магаре, пише, а крие…“

По правило учениците в прогимназиалната и ранната гимназиална възраст прописват стихове. И аз не се опазих от тази епидемия, при която всеки мисли, че създава шедьоври, а всъщност „твори“ подражателски писания по известни теми – гъмжило от декларативен патриотизъм, възторг от героични подвизи, готовност за саможертва, изказани по блед, но патетичен начин. Показах част от написаното на бате Симо по време на една от студентските му ваканции. Прочете ги, но не изказа мнение, не направи очаквания от мене анализ, а някак уж без връзка с прочетеното заговори за стихове от някакъв руски поет. Той описвал случка от войната: в смъртоносен студ войници съблекли ватенките си, за да завият своята бойна машина, защото металът не би издържал на такъв студ, но те, хората войници, непременно ще издържат. „Помни се, нали – ми каза, – помни се и въздейства, защото е намерено като оригинално и точно сравнение, като художествен образ. Така се подхожда само в литературата – истинското изкуство е чувство и образ.“ След това дълго говорихме за скулптура и живопис, за музика и спорт и накрая пак се върнахме на литературата. За два часа научих толкова много и освободих мислите си така, както не бях го правил през целия гимназиален курс. „Посочих ти само няколко примера. – продължи той, – Ако искаш да разбереш нещо повече, чети Йовков. И го препрочитай. Всеки път ще откриваш по нещо и то голямо. Той е казал всичко.“. Беше 1952 година. Можех ли тогава да зная, че в мислите му вече се заражда и оформя онова, което петнадесет години по-късно ще излезе в „Йовков и неговия свят“ – книга, която разтърси литературния ни живот, върна привидно тихия, но вътрешно бурен жеравненско-добруджански мъдрец сред духовните ни първенци и даде ново звучене на понятието литературна критика.

Симеон Султанов бе директор на издателство „Български писател“ цели тридесет години. През това време от това издателство излязоха безброй книги. Той написа четири: „Йовков и неговият свят“, „Насаме със Светослав Минков“, „Съдбата на един приказник“ и „Незавършени разговори“. Само четири. Четири брилянта! С което отново се приближи до основния си „герой“ – Йордан Йовков, създал също не много обемно, не многотомно творчество, но творчество с неповторима сила и въздействие.

Когато Йордан Йовков починал, Симеон Султанов е бил едва десетгодишен. Кое тогава ги сближава дотолкова, че автор и критик да се слеят в такова единство? Мисля, мъча се да извадя нещо от спомените… Ами да! Цялата му домашна духовна атмосфера всекидневно е трупала по нещо, водела е до това, че от балкона на учителско-писателската къща на Софийка и Стефан Султанови, Симеон още от дете е виждал – не като пейзаж, а с вътрешния си поглед, почти същото, което Йовков вече е видял от висотата на Перниковец.

Когато ходя в Жеравна, все ми се струва, че по стръмния калдъръм откъм Старча бавно пристъпят Йордан Йовков и Симеон Султанов. Спират пред църковната чешма, повдигат глави към загадъчния историко-математически мраморен надпис. Тихият им разговор се разтапя в ромона на водата, тъжните Йовкови очи срещат свенливата Симова усмивка и погледите им се вперват далече-далече, всеки към своя свят, който всъщност е един – светът на надеждата и доброто в човека.

Николай СУЛТАНОВ,

                                                                                    в. „Сливен“, бр.10, 23.09.2007 г.

Б.Р. На 1 юни през 1927 година в Сливен е роден Симеон Стефанов Султанов – български литературен критик и историк.