„ЗА БУКВИТЕ“ – ВЪЗХВАЛА НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ И БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА

• Един от факторите, изиграли ключова роля за извоюваната културна, духовна и църковна независимост на Бълггария от Византия, както и за случилия се Златен век при цар Симеон I, е именно трактатът „За буквите“

„За буквите“ (на старобългарски : Ὀ писмєнєхь ) е единственото запазено полемическо съчинение от Черноризец Храбър , вероятно писано в края на 9 век , около 893 година. Предполага се, че първоначално творбата е написана на глаголица . Днес са запазени над сто преписа , като най-ранният от тях е от 1348 г., в т. нар. Лаврентиев (Иван-Александров) сборник.

Кой е Черноризец Храбър? Личността на Черноризец Храбър (IX-X в.) – един от блестящите представители на старобългарската литература от т. нар. Златен век, е обект на множество хипотези. Спори се дали ХРАБЪР е истинското име или е псевдоним.

Правени са опити за идентифициране с известни исторически личности: с Константин-Кирил Философ, с Климент Охридски, с Йоан Екзарх, с Климент, Наум, с Черноризец Докс, брат на княз Борис I.

През 1927 г. В. Н. Златарски изказва хипотезата, според която Черноризец Храбър и цар Симеон са едно и също лице. Авторитетни професори утвърдиха в научната и учебната книжнина, че това е бил отделен старобългарски книжовник (К. Куев 1967, Алда Джамбелука-Коссова 1980, Донка Петканова 1984, 1992 и други). Налага се и схващане, че полемическото слово „За буквите“ е творчески акт на книжовник от Преславската школа, отличаващ се със самобитен почерк, с отлични умения да води полемика, а заглавието на творбата свидетелства неговото име – О писменахъ Черноризьца Храбра. Други учени предполагат, че е възможно това да не е отделно произведение, а част от по-голям труд или сборник.

Сказанието „За буквите“ е въведено в от К. Калайдович през 1824 г., който осъществява и първото му издание. Днес са известни около 80 негови преписа. Те са свидетелство за изключителната популярност на съчинението сред славянските книжовници, особено в Русия, до XVIII в. включително (ако се вземат пред вид и старопечатните му издания).

                                                                                                                    „ Ὀ писмєнєхь “

Прѣжде оубо словѣне не имѣахѫ кънигъ нъ чрьтами и рѣзами чьтѣахѫ и гатаахѫ, погани сѫще. Крьстивъше же сѧ, римьскъми и грьчьскꙑ

ми писменꙑ нѫждаахѫ сѧ пьсати словѣньскѫ рѣчь безь оустрѥниꙗ. Нъ как можеъ сѧ пьсати добрѣ грьчьскꙑми писменꙑ: БОГОЪ, или ЖИВОТЪ, или СѢЛО, или ЦРЬКЪІ, или ЧАꙖНЬѤ, или ШИРОТА, или ꙖДЪ, или ѪDOU, или ѦнаподобьЪЪ? И така бѣшѧ мънога лѣта.

По томь же чьловѣколюбьць, богъ строѧи вьсꙗ оставлꙗѩи чьловѣча рода безъ разоума нъ въсѧ къ разоумоу приводѧ съпасению, помилаловъ родъ словѣньскь посъла имъ свѧнтаѥго Конъстанътина Философа нарицаѥмаѥго Кѵрила, мѫжа правьдьна и истиньна, и сътвори имъ писменъ три десѧте и осмь, ова оубо по чиноу грьчьскъихъ писменъ, ова же по словѣньстѣй рѣчи. Отъ прьваѥго начьнъ по грьчьскоу. Они оубо алъфа, а сь азъ. Отъ аза начѧтъ обоѥ. И ꙗкоже они подобльше сѧ жидовъскꙑмъ писменемъ сътворишѧ, така и сь грьчьскъıмъ. Жидове бо прьвоѥ писмѧ имѫтъ алефъ, ѥже сѧ съказаѥтъ оучинеиѥ съврьшаѭще. Въводимоу дѣтиштю и глаголѭще: „Оучи сѧ“, ѥже ѥстъ алефъ. И грьци подобѧще сѧ томоу „алъфа“ рѣшѧ. И съподоби сѧ речениѥ съказаниꙗ жидовьска грьчьскоу ѧзъıкоу, да речетъ дѣтиштю въ „оучениꙗ“ мѣсто „ишти“, „алфа“, бо „ишти“ сѧ речетъ грьчьскомь ѧзꙑкомь. Тѣмъ бо подобѧ сѧ, свѧ тꙑи Кѵрилъ сътвори прьвоѥ писмѧ азъ. Нъ ꙗко първиоуѥмоу сѫштю писмени азъ и отъ Бога даноу родоу словѣньскоуѥмоу на отврьстиѥ оустъ въ разоумъ оучѧстимъ сѧ боукъвамъ великомь раздвижениѥмь оустъ възгласитъ сѧ. А она писмена маломь раздвижениѥмь оустъ възглсѧтъ сѧ и исповедаѭнтъ сѧ.

Се же сѫтъ писмена словѣнскаꙗ сице бо подобаѥтъ пьсати и глаголати: А, Б, В, Г и прочаꙗ.

Дроузии же глаголѭнтъ: „По чьто ѥстъ ли писменъ сътворилъ? А можеъ сѧ мьньшемь того пьсати, ꙗкоже и грьци дъвѣма десѧнтьма и четꙑрьма пишѫтъ“. И не вѣдѧтъ колицѣмь събира пишѫтъ грьци: ѥсть бо дъва десѧнте и четꙑри писменъ, нъ не наплънꙗѭтъ сѧ тѣми кънигъı, нъ приложили сѫтъ двогласнъихъ aı и триѣ им шестъ осъѧѧ и триѭ ихъ шестъѧѧ и триѭ ихъ шестъѧѧ и триѭе ихъ шестъѧѧ и триѭе им шестѧ. Тѣмь же томоу подобно и въ тъжде образъ сътвори свѧтъıи Кѵрилъ три десѧнте и осмь писменъ.

Дроузии же глаголѭтъ: „Чьсомоу же сѫтъ словѣньскꙑ кънигꙑ? Ни того бо ѥстъ богъ сътворилъ, ни то анъгели, ни сѫтъ иждеконьнꙑ, ꙗко жидовьскꙑ и римьскꙑ и ѥлиньскꙑ, иже отъ кони сѫтъ и приѧти сѫтъ богомь“.

А дроузии мьнѧтъ, ꙗко богъ самъ ѥстъ сътворилъ писмена и не вѣдѧтъ сѧ чьто глаголѭще, окаꙗнии! И ꙗко трьми ѧзъıкъı повелѣлъ богъ кънигамъ бꙑти, ꙗко же въ ѥѵанъгелии пишетъ: „И бѣ дъска напьсана жидовьскꙑ и римьскꙑ, и ѥлиньскꙑ “. А словѣньскꙑ нѣстъ тоу. Тѣмъ же не сѫтъ словѣньскꙑѧ кънигꙑ отъ бога. Къ тѣмъ чьто глаголемъ или чьто речемъ къ тацѣмъ безоумьнꙑмъ? Обаче речемъ отъ свѧтꙑихъ кънигъ, ꙗкоже наоучихомъ сѧ, ꙗко вьсꙗ по рѧдоу бꙑваѥтъ отъ бога, а не отъ иного. Нѣстъ бо богъ сътворилъ жидовьска ѧзъıка прѣжде, ни римьска, ни ѥлиньска, нъ сирьскꙑи имьже и Адамъ глагола, и отъ Адама до потопа, и отъ потопа доньжде богъъъъзъљꙑ. И ꙗкоже сѧ ѧзъıци размѣсишѧ, така и нърави и обꙑчаи, и оустави, и закони, и хꙑтрости на ѧzꙑkꙑ: ѥгѵпьтѣномъ же землемѣрениѥ, а перъсомъ и халъдеомъ и асиреомъ – звѣздочьтениѥ, влъшвениѥ, врачеваниѥ, чарованиꙗ и вьсꙗ хꙑтрость человѣча; жидовомъ же – свѧтъıѧ кънигꙑ, въ нихъ же ѥстъ пьсано, ꙗко богъ небо сътвори и землѭ н вьсꙗ, ꙗже на неи, и человѣка и вьсꙗ рѧдоу, ꙗкоже пише; ѥлиномъ же граматикиѭ, риторикиѭ, философиѭ. Нъ прѣжде сего ѥлини не имѣахѫ своимь ѧзꙑкомь писменъ, нъ финичьскꙑими писменꙑ пьсаахѫ своѭ си рѣчь. И така бѣшѧ мънога лѣта. Панамидъ же послѣжде пришьдъ, начьнъ отъ алъфꙑ и витꙑ шесть на десѧнте писменъ тъкмо ѥлномъ обрѣте. Приложи имъ Кадмъ Милисии писмена три. Нъ прѣжде сего ѥлини не имѣахѫ своимь ѧзꙑкомь писменъ, нъ финичьскꙑими писменꙑ пьсаахѫ своѭ си рѣчь. И така бѣшѧ мънога лѣта. Панамидъ же послѣжде пришьдъ, начьнъ отъ алъфꙑ и витꙑ шесть на десѧнте писменъ тъкмо ѥлномъ обрѣте. Приложи имъ Кадмъ Милисии писмена три. Нъ прѣжде сего ѥлини не имѣахѫ своимь ѧзꙑкомь писменъ, нъ финичьскꙑими писменꙑ пьсаахѫ своѭ си рѣчь. И така бѣшѧ мънога лѣта. Панамидъ же послѣжде пришьдъ, начьнъ отъ алъфꙑ и витꙑ шесть на десѧнте писменъ тъкмо ѥлномъ обрѣте. Приложи имъ Кадмъ Милисии писмена три.

Тѣмъ же мънога лѣта девѧнтнѭ на десѧнте писменъ пьсаахѫ. И по томь Симонидъ обрѣтъ приложи дъвѣ писменѣ, Епихарии же Съказатель три писмена обрѣте и събьра сѧ ихъ дъва десѧти и четꙑри. По мънозѣхъ же лѣтѣхъ Дионисъ Граматикъ шесть двогласнꙑхъ обрѣте, по томь же дроугꙑи – пѧть, и дроугꙑи – три писмена. И така, мънози мъногꙑ лѣтꙑ ѥдъва събьрашѧ л҄и писменъ. По томь же мъногомъ лѣтомъ минѫвъшемъ, божиѥмь повелѣниѥмь обрѣте сѧ седмь десѧтъ мѫжь, иже прѣложишѧ отъ жидовьскаѥго на грьчьскꙑи ѧз. А словѣньскъıѧ кънигъı ѥдинъ свѧтꙑи Конъстанътинъ, нарицаѥмꙑи Кѵрилъ и писмена сътвори и кънигꙑ прѣложи въ малѣхъ лѣтѣхъ, а они мънози. И мъногꙑ лѣтꙑ седмь ихъ писмена оустроишѧ, а седмь десѧтъ мѫжь – прѣложениѥ. Тѣмь же словѣнскаꙗ писмена свѧтѣнша сѫтъ и чьстьнѣнша, свѧтъ бо мѫжь сътворилъ ꙗ ѥстъ, а грьсчьскаꙗ – ѥлини погани. Аще ли къто речетъ, ꙗко нѣстъ оустроилъ добрѣ, понеже сѧ постраꙗѭнтъ и ѥще, отъвѣдъ речемъ симъ: „И грьчьскꙑ същоде мъногашьди сѫтъ постраꙗли Акила и Симахъ и по томь ини мънози. Оудобѣѥ бо ѥсть послѣжде потворити, неже прьвоѥ сътворити.

Аще бо въпросиши кънигъчнѧ грьчьскꙑѧ, глаголѧ: „Къто вꙑ ѥстъ писмена сътворилъ или кънигꙑ прѣложилъ, или въ коѥ врѣмѧ?“, то рѣдъци отъ нихъ вѣдѧ. Аште ли въпросиши словѣскъıѧ боукарѧ, глаголѧ: „Къто вꙑ писмена сътворилъ ѥстъ или кънигъı прѣложилъ?“ то вьси вѣдѧтъ и, отъ вѣштавъше, рекѫтъ „Свѧтꙑи Конъстанътинъ Философъ, нарицаѥмъıи Кѵрилъ, тъ намъ писмена сътвори кънигꙑ прѣложи, и Меѳодиѥ, братръ ѥго. Сѫтъ бо ѥще живи, иже сѫтъ видѣли ихъ“. И аште въши въ коѥ врѣмѧ, то вѣдѧтъ и рекѫтъ, ꙗко въ врѣмена Михаила цѣсарꙗ грьчьска, и Бориса, кънѧза блъгарьска, Растицѧ, кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и кънѧза моравьска, и Коцелѧ, отблагоѣ, Коцелѧ,ꙗꙗ грьчьска. Сѫтъ же и или отъвѣти, ѧже инъде речемъ, а нꙑнѣ нѣстъ врѣмѧ. Такъ разоумъ, братриѥ, богъ ѥстъ далъ словѣномъ, ѥмоуже слава, и чьсть н дрьжава и поклонениѥ нꙑнѣ и присно и въ бесконьчьнꙑѧ вѣкꙑ. Аминь.

                          Черноризьцъ Храбръ

                                                                                   „ЗА БУКВИТЕ“

Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГОЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКꙐ, или ЧАꙖНЬѤ, или ШИРОТА, или ꙖDЪ, или ѪDOU или ЮНОСТЬ, или ѨZꙐKЪ и други тям подобни. И така беше много години.

След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без, но всички привежда към разума и спасението, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч. Първо започна по гръцки: те прочее казва „алфа“, а той — „аз“. От „а“ започват и двете азбуки. И както гърците съставиха своите букви по образец на еврейските, така и тази — по гръцките. Първата буква у евреите е „алеф“, което ще рече „учение“. Като се завежда отначало детето на училище, казва му се: „Учи се“ — това е алеф. И гърците, подражавайки на това, казваха „алфа“. И така се пригоди този еврейски израз към гръцкия език, че казва на детето „алфа“, което означава на гръцките „търси“ вместо „търси учение“. Подобно на това и св. Кирил създаде буква „аз“. Но като първа буква и дадена от бога на славянския род за развързване устата на кожата, които чрез азбуката се учат на разум, „аз“ се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.

Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: а, б, в, г…

Някои казват: „Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24 букви?“ Но те не знаят с колко пишат гърците. Наистина те имат 24 букви, но не изпълват с тях книгите си, та са прибавили 11 двугласни и три за числа: 6, 90, 900. И като се съберат — 38. Подобно на това и по същия начин св. Кирил създаде 38 букви.

Други пък казват: „Защо са славянските книги? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначални като еврейските, римските и гръцките, които са още отначало и са приети от бога.“

А други казват, че бог ни е създал буквите. И не знам, окаяните, какво говорят и мислят, като смятат, че бог е заповядал да пишат книги на три езика, както пише в Евангелието: „И имаш дъска, написана на еврейски, римски и елински.“ А славянски там нямаше. Затова славянските книги не са от бога.

На това какво да кажа или какво да кажем на такива безумци? Но нека да им отговорим, както сме се научили от светите книги, че всичко поред идва от Бога, а не от другиго. Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския език, а сирийския, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа, докато бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: „Размесени бяха езиците.“ И както се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и изкуствата според народите: на египтяните се падна земемерето, на персите, халдеите и асирийците — звездоброенето, гадаенето, врачуването, магьосничеството и всички човешки изкуства; на евреите пък — светите книги, в които е писано, че бог сътвори небето и земята и всичко, което е на нея, и човека, и всичко поред, както пише; на елините да даде граматиката,

Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха вашата реч с финикийски букви. И така беше много години. После, като дойде Паламид, започна от алфа и вита и състави на елините само 16 букви. Към тях Кадъм Милиски прибави още 3 букви. С тези 19 букви пишеха дълго време. След Симонид изнамери и прибави две букви, а писателят Епихарий изнамери 3 букви. И събраха се 24. След много години Дионисий Граматик изнамери 6 двугласни, след друг — 5 и друг — 3 за числата. И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. След като, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език [библията]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създадени за малко години: човек мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 — превода.

Ако ли някоя рече, че не ги е нагласил добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: и гръцките също така много пъти са били нагласени от Акила и Симах, а след и от мнозина други. Защото по-лесно е да се нагласи отпосле, отколкото да се създаде за първи път.

Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време? то рядко измежду тях знаят“. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви ездал азбуката или превел книгите?“, всички съзнават и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той не създава азбуката и превежда книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Хаил и на Бориса Ми българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от свободата на света. Има и други отговори, които другаде ще кажа, а сега няма време. Така, братя, бог е дал разума на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поколение сега и винаги в безкрайните векове, амин.

                    Черноризец Храбър

https://www.wikiwand.com/bg/%D0%97%D0%B0_%D0%B1%D1%83%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР – ЛИТЕРАТУРНИЯТ ФЕНОМЕН НА БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Името Черноризец Храбър буди любопитство. Общоприетата теория е, че Черноризец идва от „монах“ – най-ниският сан в духовенството, а Храбър е или истинското име на човека зад това прозвище, или псевдоним, като най-вероятно става дума за второто. Точните години на неговия живот остават неизвестни. Догадките на експертите са разнопосочни. Някои споделят възгледите, че той е живял през Х или XI век, но болшинството се обединяват около тезата, че точният период на неговия живот е втората половина на IX век, съвпадаща с покръстването на българите и утвърждаването на българската писменост и култура.

Единственият исторически извор, от който черпим информация за личността Черноризец Храбър, е неговото средновековно съчинение, озаглавено „За буквите“ или „Сказание за буквите“ (на старобългарски – „Ὀ писмєнєхь“), чийто оригинал не е намерен и до днес. Най-старият препис е в „Лаврентския сборник“, датиращ от времето на цар Иван Александър, а по-точно – от 1348 година. То е многократно препечатвано през следващите векове, предимно от руски автори. Смята се, че „За буквите“ е само епилогът на по-голям по обем текст, който обаче не е известен. Поради тази причина се счита, че съчинението има много по-важна роля.

Смята се, че Черноризец Храбър написва „За буквите“ в особено значим момент – след пристигането на Кирило-Методиевите ученици у нас. Това е период, в който българската църква е силно зависима от византийската, най-висшите духовници са византийци, а цялата църковна служба се води на гръцки език.

Текстът е забележително структуриран за времето си. От този факт историците заключават, че става дума за високо образован духовник, който без никакво съмнение по народност е българин. Определян е от историците като „културовед“, „будител“ и „бележит писател“ и дори като „пламенен патриот“ и „революционер в културата“, тъй като нарушава общоприетите догми за отслужване единствено и само на гръцки език и се опълчва на византийското духовенство.

Мнозина считат, че „За буквите“ се явява най-яркото проявление в борбата на българите за църковна, духовна и културна независимост от Византия. Борба, чиято кулминация се случва на Преславския народен събор през  893 година. Това събитие е възприето като връх в християнизаторското дело на княз Борис I. Съборът е свикан, след като той детронира по-стария си син Владимир Расате, който е опитал да премахне християнството и да наложи някогашното езичество.

Няколко ключови за българската история събития се случват именно там – князът обявява по-малкия си син – Симеон, за цар на България, а столицата на българското царство е преместена от Плиска в Преслав. Други изключително важни решения са прогонването на византийските духовници и заместването им с български такива, както и решението българският език да замени византийския в църковната служба. Един от факторите, изиграли ключова роля за извоюваната културна, духовна и църковна независимост от Византия, както и за случилия се Златен век при цар Симеон I, е именно трактатът „За буквите“.