„ИЗЧЕЗВАЩАТА ПАМЕТ“ – ЧАСТ ОТ ГОЛЕМИЯ ПЪЗЕЛ НА РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО

• Проф. д-р Аксиния Джурова: „Това не е история на изкуството. Това е преживяното изкуство“. За Сливен: „Прекарах прекрасно детство в този град. Тук къщите ми говорят, улиците ми говорят, Старият бряст ми говори…“

Аксиния Джурова представи своята поредица „Изчезващата памет“ в общинската зала „Май“ в Сливен, пред многобройна публика от художници, журналисти, общественици, интелектуалци. Срещата се проведе в рамките на Майските дни на културата „Сливенски огньове“. Във фокуса й бяха 7-те тома от документалната поредица на проф. Джурова, в които тя е събрала своите срещи с хора на изкуството – философи, поети и най-много – художници. Аксиния Джурова беше тук по покана на представителството на СБХ с председател Илиян Урумов. Тя пристигна в Сливен, придружена от сливенеца Оник Карамфилян, един талантлив и известен български график.

Ще припомним, че Аксиния Джурова е специалист по история на изкуството, член-кореспондент на БАН. Дъщеря е на армейски генерал Добри Джуров, дългогодишен министър на отбраната по времето на социализма. „В нашия род преобладават попове и музиканти.“, каза тя шеговито в Сливен, имайки предвид, че баща й Добри Джуров е семинарист, а братовчед й Пламен Джуров – известен музикант.

В първия свой тритомник от документалната поредица „Изчезващата памет – Срещи по пътя“ проф. д-р Аксиния Джурова е включила своите лични срещи и спомени за знакови събития от културния живот на България от 60-те години на миналия век насам, разгледани в контекста на световната артистична среда и изкуствознание. Първите три тома включват впечатления на известни чужденци, посетили страната ни и на българи, които са живели и са се реализирали извън нея.

В IV – VII том са представени нейните срещи и разговори с над 140 български художници от поколението между двете световни войни до днес. Специално място е отделено на „Пловдивските майни“, художниците от „Русенския Монмартр“, момчетата от фабрика „Вулкан“ във Варна, Групата „Градът“ и др.

В интервю, дадено специално за сайта за общество и култура „Ирида Сливен“, Аксиния Джурова разказа за поредицата, творческия си замисъл и за своите младежки години, прекарани в Сливен. Ето какво.

• Г-жо Джурова, кога започнахте работа по Вашата поредица „Изчезващата памет“?
• Точно преди 10 години. През 2012-та един мой приятел реши, че трябва да запиша това, което знам за художниците – срещите, въобще целият ми живот, преживяното изкуство така наречено и ми помогна да започна този проект, защото той никак не беше лесен.
• Какво включва вашата поредица?
• В поредицата са включени около 200 портрета, от които първите три тома представят чужденци и трябваше съответно да се пътува, да се събира снимков материал и материали на различни езици. Седемте тома съдържат 2000 страници, включват около 3000 снимки, което не беше лесно да се направи. Така, от 2012-та започнахме, първите три тома излязоха през 2018-та, а миналата година излязоха останалите четири тома.
• Това, което представяте, е резултат само на лични срещи и разговори ли?
• Това са само мои лични срещи. Няма нищо, което е косвено, т.е. нещо, което да идва извън моите лични срещи с хората. И разбира се, това не са всичките, с които през годините съм работила и съм с много от тях свързана и чисто приятелски. Това е целият ми опит като завеждащ отдел в „Народна култура“, като автор на над 200 предавания във „Всяка неделя“, на много филми за художници, които съм правила в „София прес“ и „ЛИК“. Целият този материал беше събран и обработен до 2018-та година. А самото издаване отне още три години. Последните томове се изработиха в Китай. Издателството, целият мизанпаж беше на издателство „Класика и стил“ на г-н Иван Съриев, на когото безкрайно благодаря и на г-н Георги Зъбчев, който пък пое останалите четири тома, които се отпечатаха в Китай.
• Какъв е жанрът на материала, който представяте?
• Много е трудно да се определи точно какъв е жанрът на материала. Може би историческа биография за художници. Това е една книга, която е направена така, че колкото аз съм автор, толкова и самите художници са автори. Защото за мен беше не толкова важно какво аз мога да направя като анализ като изкуствовед, а преди всичко да разбера кое е това, което ги подтиква в детството, за да тръгнат по един или по друг път. И какъв отпечатък оставя детството след това в живота им. Тъй като първите три това са портрети на над 70 чужди художници, философи, режисьори, писатели както Умберто Еко, както Милорад Павич, архитекти като Кишо Корукава, големи режисьори като Бепе Чино, Жан Мари Дро, който прави филма за Нерон, за мен беше изключително важно сравнението, да открия приликите и разликите с нашата култура. Целта беше да съпоставя това, което става у нас, с европейското изкуство. И бих могла да ви кажа, че съм горда, че нашето изкуство в голямата си част е абсолютно съпоставимо с това, което става в Европа. Може да е малко асинхронно по отношение на процесите, които се развиват в Европа, но е съпоставимо. Още повече, че материалът обхваща като хронологичен диапазон поколението между двете световни войни, като се започне от Дечко Узунов, Вера Недкова, Иван Ненов, Борис Ангелушев, всички тези хора, които са израснали и са се оформили между двете световни войни и стига до наши дни. Тук направих едно изключение. Единственият човек, с който лично не съм се срещала, е Борис Ангелушев. Позволих си го, обаче, тъй като ми се наложи да бъда комисар, тогава така се наричаха кураторите, на най-голямата изложба, която се състоя след 1970 година, когато събрахме над 3000 неща, а след това тази изложба я показахме в Германия. И тогава аз се срещнах с негови ученици, които с най-голям интерес дойдоха на изложбата, след това се наложи да работя с жена му Герда, в архивите да бръкна, и го чувствам толкова близък… Така че, само той не ми е директният контакт. Всички други срещи са директен контакт.
• И това е Вашият съществен принос в документирането на художествения живот у нас…
• Искам една уговорка да направя. Това в никакъв случай не е история на изкуството на времето. Това е само една малка част от големия пъзел, в който нашето изкуство се развива. Защото в него аз съм вмъкнала хора от различни браншове на културата, които са оставили отпечатък върху мен, които смятам, че са важни да бъдат предадени като памет, като мислене, като провиденция на следващите поколения. Тази книга неслучайно се нарича „Изчезващата памет“. Тя се включва в голямата битка на паметта. Както знаете, паметта е нещо доста лъжливо и доста често се спекулира с него. Ние живяхме в едно време и в друго време. Аз съм родена по време на Втората световна война, не се притеснявам да си кажа годините – тази година ще навърша 80, и видях как се изопачават някои факти, което ме накара да вкарам много голям документален материал в книгата. С други думи, интервютата са за датата, на която са излезли. Писма има, които съм получавала, документи, всичко това нарочно съм вмъкнала, за да се види времето, в което те са писани и създадени. Защото всичко трябва да се оценява в контекста на времето. А не някой да ми каже, специално моите западни колеги: Защо ти този режисьор като Бепе Чино си го извадила толкова много на пиедестал у вас? – Казвам: Защото Бепе Чино направи първия филм „Пътуване към изтока“ след 1989 година, той беше първият режисьор, който дойде и го направи, и това беше много важно за нас. Както един Цветан Тодоров дойде още преди промените, както един Умберто Еко дойде и ни подкрепи за много неща. Всяко нещо и събитие трябва да бъде оценено във времето, в което то е направено. Така че съм се опитала да бъда максимално документална, което е най-голямата ми грешка и е позиция, непростима за професионалист.
• Сн. : Аксиния Джурова с Иван Вукадинов и Боян Радев.
• Но като ме питат художниците, защо казваш, че е непростимо? – Защото на мен съвременното изкуство ми е хоби, колкото и да е странно. Аз съм все пак специалист по средновековни ръкописи – старогръцки, славянски и латински и съвременното изкуство си го оставих за забава, за игра, за надграждане на културата ми, за удоволствие в немалка степен. Така че, позволих си подобна гледна точка, затова защото правя уговорката, че това не е в никакъв случай опит за история на изкуството. Това е част от нея. Някой път, ако някой се върне назад, може да му бъде полезна.
• Търсили сте в път за спасението на паметта. Мечтите ви, творческите, пак с нея ли са свързани?
• Препрочетох напоследък една от първите стихосбирки на Стефан Цанев от далечната 1967 година, казва се „Перигей“. Илюстрациите са на Васил Иванов, за мен той е първият български „космически“ художник. Ще ви отговоря със стиха на Стефан Цанев: „Тежко ви, ако мечтите ви са по-бедни от спомените“.
• Споменахте за връщането в детството, което слага отпечатък върху личността на твореца. Част от своето детство вие сте прекарали в Сливен. Какво помните от него?
• На мен ми е страшно приятно, че сега дойдох в Сливен да представя своята поредица, затова защото доста време живях тук и прекарах прекрасно детство в този град. И за пръв път аз самата представям поредицата си, точно в този град, който много обичам. Започнах училище в началното „Васил Левски“, в основното „Д-р Иван Селимински“ завърших прогимназия. Ужасно съм привързана към този град. Тук съдбата ме свързва също с Бисер Киров, с двама му братя, с родителите му. Баща му беше свещеник /пастор/ в съботянската църква, те бяха адвентисти. Живеехме буквално на 100 метра разстояние един от друг. Роди се едно приятелство на неговите с моите родители и то продължи до края на живота им. Трите им деца пък се сприятелиха с моите братя и с мен. Много обичам този град.  Оник ме разведе из Сливен, даже си позволих после и сама да изляза и се разходих. Всичко ми беше мило – на мен тук къщите ми говорят, улиците ми говорят, Старият бряст ми говори.

И с Кеворк, един друг виден сливналия, ме свързва много голямо приятелство. Той е по-млад една година, беше година след мен в училище. Няма да забравя дюкянчето на баща му до училище „Цанко Церковски“. Спомням си тези прекрасни сладкарници на арменци и албанци, когато ходехме на училище, в които имаше такава хубава боза и сладки неща. Спомням си оркестъра, който свиреше на сватби и погребения, когато минаваше край нас. Ние живеехме първо в къщата, която е до ДНА, по-късно наречена „генералската“, която е в един много хубав баухаус стил. След това живяхме в къщата на д-р Дайров и преди години, като минах и я видях изтърбушена, сърцето ми се скъса, казвам ви. Направили са блок там сега. Сливен свързвам с едни мои хубави години, в които, като духнеше вятърът, просто ни носеше във въздуха и се хващахме децата едно за друго, защото не можехме да минем сами по улицата… На Карандила да не забравя да кажа, колко беше красиво и свежо това място. Бяхме  клас, в който имаше арменци, турци, цигани и много добре се разбирахме, много хубаво си живеехме. Поддържаме си отношенията с тези, които са живи, даже и до ден днешен.

• Творчеството на кого от сливенските художници познавате?
• От художниците, които са тук – с Оник Карамфилян ме свързва приятелство. И чисто професионално смятам, че той е един от най-добрите графици, които имаме не само в България. Абсолютно е съпоставим с това, което се прави на едно световно ниво и неслучайно има и толкова награди. Аз винаги към наградите съм скептик, защото много често в тях има и чиста политика, конюнктура, шанс, късмет и т.н. Но и без тях мога да кажа, че той е един много голям, много добър график, много интелигентен, ерудиран, което е типично за един човек на изкуството от Сливен.
• Замислили сте да направите подарък на вашата Трета прогимназия?
• Да, когато дойда следващия път с Оник, за когото правя нещо, приготвила съм й подарък. Книгата се казва „В света на ръкописите“, която е истинската ми професия. Искам да направя един комплект от книги, които съм писала, за да останат в гимназията, която съм завършила, с най-хубави спомени.
• Приемете поздравленията на Сливен за Вашия колосален и много полезен за културната памет труд.
• Благодаря Ви. Към Сливен – винаги с много обич.

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА