• Смутни размисли в Международния ден на театъра. С мажорен епилог в чест на нашия Сливенски драматичен театър

С риск да вляза в конфликт с празничния тон в Международния ден на театъра, ще отворя дума за неща и явления, които ме смущават. Които ме смущават не от днес. Неща, свързани с театъра и неговите жреци, които днес празнуват, с театралната публика, за която този ден също е празник и с явления от културния пейзаж, които ме тревожат. Кога да ги изкажа, ако не днес? На кого да ги кажа, ако не на вас, уважаеми театрали и уважаема публико?

Живеем в смутни за хората и театъра времена. То не бяха пандемии, не бяха войни и кризи от различно естество. Цели две години, когато човечеството и в частност българите бяхме залети от световната Ковидвълна, в чието отшумяване още не сме сигурни, най-пострадало беше изкуството. То не беше затваряне и отваряне на театралните сцени, почване и спиране на репетиции, заповеди за ограничена пълняемост на театралните салони, противоепидемични мерки и зелени сертификати. Но не мерките, със сигурност неотложни и наложителни, бяха най-страшното. Страхът от непознатата зараза вцепени хората, уплаши ги, те се скриха в домовете си и се изолираха от света. И малкото допустима /според наредбите/ публика в салоните се стопи, защото грижата за живота и здравето е над всичко. Това беше тежък удар за театрите, артистите, изкуството. И точно помислили, че са прескочили грижата за оцеляването, точно зинали за глътка свеж въздух, обзети от желанието да творят, дойде с тежки стъпки една жестока Война, последвана от икономическа и бежанска криза… Как в тези тежки условия театърът да остане на висотата на голямото си призвание да забавлява, да учи и да възпитава в добро? Оттук започват въпросите с трудни отговори.

Аз съм убедена, че свещенослужителите в храма на театралното изкуство ще му останат верни. И че ще дойде време, когато театърът ще се възроди за нов живот – по-хубав, по-мъдър, по-ярък. Това в историята вече се е случвало. Той се опитва да живее пълноценно и смислено и сега, доколкото му позволяват „особеностите на пейзажа“. Може ли, с малкото осигурени държавни пари, да се справи със сизифовската задача да прави голямо изкуство?

И в това море от проблеми отново се появиха мечките. Те не слязоха прегладнели от Балкана. „Мечки“ в началото на 21-ви век нарекоха актьорите, станали популярни от телевизионния екран. Знаем колко зле платен е българският актьор в държавните и общинските театри. Именно затова, някои от тези безспорно талантливи артисти напуснаха държавните театри и си създадоха сдружения с две, три и повече мечки. Частните театрални групи направиха евтини комерсиални спектакли с декор от един куфар и два стола и тръгнаха да ги показват на публиката в страната. В повечето случаи тези представления са със съмнително качество, въпреки че има изключения. Но публиката пълни салоните, защото в тях играят познатите й от телевизионния екран звезди. И твърде често излиза от представленията разочарована, дори възмутена от евтините смешки и маймунджелъци, който й се предлагат. И за да не бъда голословна, ще цитирам последния спектакъл с мечки, който гледах в зала „Сливен“, която за жалост често дава сцената си за мечешки представления. Имената на мечките ще спестя, защото ме е срам заради тях. Заглавието беше „Кафе с претенция“, а представлението, въпреки големите имена в него, беше върха на любителското творчество, но да не обиждам  самодейността… Повече ме озадачи пълният салон, който хихикаше и се радваше на лишените от всякакъв смисъл евтини смешки. Признавам, имаше и хора, които излязоха възмутени от този начин на подценяване на публиката, която, макар и сливенска, не яде доматите с колците.

Това не означава, че в този период не гледах лоши представления и в София. Гледах и хубави. За да се убедя за пореден път, че мечките не правят представлението. Може би затова има вина и публиката, която, разбира се, винаги е права и без която театърът не може. Аз смятам, че за всеки вид театър си има публика. Но се изкушавам тук да цитирам Питър Брук, който твърди, че „Ако добрият театър е възможен само при добри зрители, то всяка зрителска аудитория има този театър, който заслужава.“ Пък и незабравимият Георги Парцалев хвърля ръкавицата с думите: „Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости.“

На фона на тази неочаквано силна стагнация от принуди и предизвикателства, в последния сезон Сливенският драматичен театър предложи на публиката си четири-пет заглавия, които заслужават уважението на просветения зрител. Някои от тях са поставени за пръв път у нас и носят информация за нови, непознати и интересни процеси в световния театър и драматургия. Ще дам пример с върховите художествени постижения в брилянтното като естетика представление на най-награждавания млад режисьор Стайко Мурджев – „В полите на Витоша“, което оживява на  сцената на Сливенския театър една от най-емблематичните любовни истории. Заслуга за представлението имат и поезията на Яворов, и чудесните изпълнения на Мария Панайотова, Иван Николов, Ивайло Гандев, Августин Демерджиев, Димитър Марков, Вяра Начева, в компанията на театралните светила Бойка Велкова и Христо Мутафчиев. Силният емоционален заряд на спектакъла развълнува публиката и тя го възнагради със заслужени овации в Сливен, в Народния театър и на международния театрален фестивал в Пловдив. Въпреки, че беше отложена от епидемичната обстановка, успешно се представи пред зрителската аудитория за пръв път в България и френската комедия „Интервю за работа“ от Матиас Сение на режисьора Владимир Петков. В ярка пародия, представяща различните гледни точки по актуалната тема „търсене на работа“, театърът работи с вдъхновен актьорски отбор в състав Албена Михова, Петко Венелинов, Августина-Калина Петкова и Велизар Емануилов. Крачка напред за театралния екип направи представянето, пак за пръв път в България, на пиесата „Паническа опера“ на големия Алехандро Ходоровски, от талантливия режисьор и писател Петър Денчев. То среща зрителя с ексцентричния режисьор на култовите филми “Къртицата”, “Свещената планина” и “Света кръв”, основател на “паническия театър”, енигматичния визионер на нашето време Ходоровски. В необичайна стилистика, на сцената дефилират актьорите Августин Демерджиев, Димитър Марков, Ивайло Гандев, Мария Панайотова, Самуела-Ивана Церовска и гостите Станислав Кертиков и Яна Бобева. Ще завърша с класиката на Йордан Радичков „Лазарица“. Сливенското й представление прави съвременен прочит на познатата трагикомична притча за човешкия живот. Едновременно режисьор и изпълнител на моноспектакъла, Димитър Марков съживява магията на Радичковия свят духовито и проникновено.

И както честичко се случва, новото и оригиналното в театралния ландшафт на Сливен не мина без всезнаещите хейтърски критикари в социалните мрежи. Но нека кучетата си лаят, а керванът да продължава да върви в правилната посока – и да държи тази линия, която не злоупотребява със слухове, а обогатява с нови знания и съвременен поглед за света на театъра. Театър от древни времена означава „зрелище“. Но, за разлика от древността и средновековието, днес той представя на публиката, чрез постановка, желаната философска или социална концепция. Ще си позволя да цитирам тук големият български интелектуалец Пенчо Славейков, който правилно отбелязва: „Целта на театъра не е забавлението. Забавата не е култура. Най-често театърът действа не хигиенически, като разваля спокойните нрави и добрия сън на хората – разваля ги в отколешна Елада, в недавнашна Франция, в сегашно Немско и в Русия. Театърът е висш културен институт, най-висшият за живота на художественото слово на един народ. Държави, които знаят какво правят, знаят и защо поддържат театъра.“

Екипът на сливенския театър, начело с директорката Радост Костова, заслужава дълбока признателност за своята работа. Заслужава поздравления за творческата смелост и добросъвестния си творчески труд. Заради усилията, въпреки всички трудности, да създава високо театрално изкуство. Защото това изкуство, ако се доверим на Волтер, е „най-прекрасното, най-рядкото и най-трудното от всички изкуства“.

И нека всички заедно подкрепяме Сливенския театър в усилията му да прилага съвременни естетически критерии и висок художествен вкус в представяния от него театрален афиш. Защото, уважаема публико, ако и театърът изчезне, то градът става безсмислен.

Щилияна ВАСИЛЕВА

 

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.