СЛИВЕНСКОТО РОДОСЛОВИЕ НА ЖИВОПИСЕЦА ДИМИТЪР ДОБРОВИЧ

• Първият българин с академично художествено образование! Сбирка от картини на Добрович е подарена от роднините му на читалище „Зора“. С тях се слага началото на бъдещата Художествена галерия „Димитър Добрович“ в Сливен

Доскоро основните източници за живота на Димитър Добрович бяха два: единият – очеркът, писан от племенника му Васил П. Боянов и поместен в с. „Илюстрация Светлина“ през 1896 г., а другият – д9анните, приведени във втория том на „Опит за история на град Сливен“ на историка на града д-р Симеон Табаков, разпитал лично художника. Данните на Табаков е използвал и Добри Добрев, за последяване жизнения път на Добрович в посветената на него книга, излязла през 1957 година.

Напоследък станаха известни още два източника на биографични сведения, запазени в архива на проф. Иван Шишманов. Първият от тях е ръкописна биография на Добрович, писана само два месеца след завръщането на художника в Сливен. Другият, който е по-подробен, е от 1898 г. и представлява запис на разказа на художника за живота му, направен от ръката на Шишманов. Наред с някои документи за преселените след Руско-турската война от 1828-1829 г. сливенци във Влашко и Молдова, те разширяват познанията ни за живота на Добрович и изправят някои неточности от публикуваните досега негови биографии.

Димитър Добрович – Автопортрет

Димитър Добрович, роден през 1816 г., е ней-големият син на Добри /с вероятно бащино име Георгиев/ и Калина, дъщеря на богатия скотовъдец Жеко Дзурлю /Дзурлев/, родом от с. Сотиря. Следват още двама сина: Георги и Атанас, родени през 1826 година. Георги /1820-ок.1886/ е баща на ранения при Шипка опълченец от трета дружина Добри Пехливанов и на Йордан Пехливанов /1877-1955/, русофил, полковник от руската армия, командир на Псковския отряд, спрял настъпването на германските войски към Петроград.

Около шестгодишен, малкият Димитър постъпва в килийно училище на монаха Поликарп при някой от метосите на Атонските манастири в Сливен. По-сетне учи при даскал Димитър Кешиша, но пак на гръцки език. Когато през 1827 г. бащата, търговец на платове, се разболява от тифус и умира, бъдещият художник трябва да напусне учението.

През 1829 г. майката Калина се омъжва повторно за Димитър Пехливанов /Пехливаноолу/, също вдовец с деца Стилияна, Панайот и Сава. Синовете му по-сетне са търговци. Вторият баща, както и първият, е търговец на платове, и по думите на Добрович е строг и навъсен човек, което по-късно допринася за неговото ранно отделяне от семейството. Тук ще отбележим, че синът на Панайот – Димитър П. Пехливанов, когото Добрович след завръщането си рисува, през 1887 г. открива в Сливен текстилна фабрика, наречена по-късно „Интърг“.

По време на споменатата вече Руско-турската война, в края на юли 1829 г., Сливен е завзет от войските на генерал Дибич. Наскоро след това е сключен Одринският мир, който не дава нищо на българите. С изтеглянето на руските войски през април 1830 г. българите от Югоизточна България масово се изселват в румънските княжества и Русия. По настояване  наа Жеко Дзурлев се изселва и семейството на Димитър Пехливанов със седем деца. Отначало се спират в Браила, а после отсядат в Плоещ.

През септември 1830 г. е съставен списък на българите, настанени в Плоещ, в който фигурира и семейството на Димитър Пехливанов: „Димитрие /имената за леко порумънчени/, съпруга Кълина, пет сина Панайот, Сава, Димитрие, Атанасие, Георге, две дъщери Мария, Стилияна, настанени в къщата на К.Тициригъ в мах. „Св. Димитрие“. Споменаването тук на бъдещия живописец  Димитър трябва окончателно да отхвърли версията на Симеон Табаков, че неговото кръстно име е Добри, преобразено по-късно в гръцките училища на Димитър. Тази версия, възприета безкритично, е получила широко разпространение във всички публикации. За лично име Добри не се споменава нито в очерка в „Светлина“, нито в ръкописите в архива на Шишманов. Вероятно Табаков не е разбрал добре вече 86-годишния старец, при разоговора през 1902 година.

От този списък излиза името на неспоменатата поименно пред Шишманов дъщеря Мария, въпреки че той говори за изселване на семейството със седем деца. Вероятно става дума за също доведено от Димитър Пехливанов момиче, по-голямо от Стилияна, чието име е убягнало от паметта на стария художник. Дъщерята на Мария – Иванка, се омъжва за Иван Д. Проданов, доброволец в Сръбско-турската война и председател на читалище „Зора“.

В списъка е записано и семейството на Жеко Дзурлев: „Жъкул син Петре/в/, съпруга Рада, петима синове Димитрие, Добри, Петре, Ставраке, Костадин, две дъщери Кълина /записана втори път/, Иляна.“

В Плоещ вторият баща Димитър Пехливанов се занимава с гостилничарство без голям успех. Димитър е чирак пи кюркчията /кожухар/ Петко от Сливен. Дядо му Жеко построява къща в град Нов Сливен край Плоещ.

Към 1832 г., по настояване на майката, семейството се завръща в Сливен. Работите на бащата потръгват и скоро той построява нова къща. А от нея явно е имало нужда – в семейството продължават да се появяват нови природени деца, споменати от Добрович: Екатерина, Керина, Коста и Сава. От тях Керина или Кера /1832-1921/ се омъжва за Парашкева Бянов /Боянов/ – търговец караабаджия и възрожденски деец. Коста /ок.1837-1925/ става бакалин, а Сава /1835-1892/ е чифликчия.

Димитър е даден да учи абаджийство /шивачество/  при майстор Христо. Той усвоява занаята и става калфа, но това не лежи на сърцето му. Още от малък той рисува хора и коне върху късове от хартия за прозорци /черчеве киядъ/. Отношенията се изострят след едно сбиване с ортака на майстора му и Димитър напуска дюкяна.

Не след дълго, вероятно през 1834 г., използвайки тръгването на трима сливенци за Цариград, той напуска Сливен. Майка му го изпраща да прибере заема от 5000 гроша, който навремето баща му Георги е дал със запис на сливенеца Васил Минчович, за да започне търговия в Цариград. По препоръка на Минчович, Димитър постъпва в различни гръцки училища. Издръжката му е поета от Минчович срещу заема. Оттук нататък той прекъсва за дълги години връзката си с роднините си в Сливен – около 1837 г. отива в Атина и започва да учи живопис, а през 1848 г. вече е в Рим, където се утвърждава като художник.

Много по-късно, в разговора си със Шишманов, Добрович казва, че е пожелал да се завърне в Сливен едва след Съединението през 1885 г., когато родният му ад влиза в пределите на Княжество България. Пише писмо до близките си, но то не достига до тях. През 1887 ., когато българска делегация обикаля Европа, за да търси нов български княз след абдикацията на Батенберг, тя посещава и Рим. Добрович се свързва с делегатите и дава писмо на Димитър Греков до роднините в Сливен. Завръщането му се забавя, но както се вижда от открития лист, съхраняван в Историческия музей в Сливен, на 2 юли 1892 г. той получава разрешение от гръцкия консул в Чивитавекия, Италия, да отпътува за Цариград. През Пирея пристига в Цариград, където го посреща племенникът му, син на Кера – Васил Боянов. На 11 януари получава разрешение да отпътува за Сливен.

Според Добри Добрев, пристигнал в родния си град, Добрович отначало отсяда при сестра си Кера Боянова, махала Мангърска, сега ул. „Великокняжеска“ № 41. Според спомени от наследници на сестра му Мария, Добрович често е посещавал къщата на Иван Д. Проданов в махала Драгойчева, сега ул. „Московска“ № 23, свирил е там на притежаваната от него цигулка „Амати“ и дори е живял известно време. Най-продължително време обаче той живее при брат си Атанас, по професия табак /кожар/, в къщата, останала от втория му баща в махала Корученска. Къщата се намираше на ул. „Д-р Георги Миркович“ № 20, но сега е разрушена. На този адрес Добрович е записан в избирателния списък от 1900 г., като Димитър Д. Пехливанов, живописец. Тук той умира на 2 март 1905 г. в 6 часа следобед.

Според родственици, той е бил положен в гроба на брат си Сава /природения/, в старите сливенски гробища, парцел 7, без мястото да бъде отбелязано с траен знак. Сбирка от картини на Добрович е подарена от роднините му на читалище „Зора“. С тях се слага началото на бъдещата Художествена галерия „Димитър Добрович“ в Сливен.

Васил ДЕЧЕВ,

                                                                                      Константин ХАМАМДЖИЕВ

                                                                                  В. „Сливен“, бр.5 от 22.09.2002 г.