Освен художника график Георги Пенчев, голямата българска поетеса Станка Пенчева има още един брат, към когото питае топли сестрински чувства. За Иван Пенчев почти нищо не се знае – той е загинал твърде млад. Паметта за него възкреси преди 20 години самата Станка Пенчева, със специален текст за вестника на старите сливенски родове „Сливен“. Тогава тя и другия им брат Георги Пенчев бяха още живи. Този прелюбопитен спомен, написан по прекрасен начин от ръката на Станка Пенчева, предлагаме на читателите на сайта за общество и култура „Ирида Сливен сега“. /Щилияна Василева/
ИВАН ПЕНЧЕВ – НЕДОПИСАНАТА КНИГА НА ЕДИН ЖИВОТ
- Станка Пенчева – за своя загинал във Втората световна война по-голям брат, приятел и съученик на Радой Ралин от Сливенската мъжка гимназия, ранен фатално в Пиротско
Напоследък срещам все по-често по некролозите и в съобщенията за панихиди една фраза: „Човек е жив, докато има кой да го помни с обич.“ Скърбящите са усетили, че от всички приповдигнати думи, тези са най-верните.
Той не остави нито жена, нито деца и внуци. Родители, учители – отдавна са си отишли; приятели и съученици почти не са му останали; момичетата, които го обичаха, са вече стари жени. Живи са само двама от най-близките му: брат и сестра, също стари. Когато си отидат и те, той ще умре втори път – няма да има кой да го поменава с обич. Ще остане само името му, загубено сред многото други имена върху паметника на загиналите за родината в градския парк на Сливен. И един тревясал гроб в тихия църковен двор на село Воденичане, където е погребан.
Аз съм единият от двамата живи, които помнят ИВАН ПЕНЧЕВ. Затова аз, сестра му, искам да разкажа за него, докато мога. Бяхме трима: Иван, Георги и Станка /какви обикновени, исконно български имена! / Георги беше с пет години по-голям от мен, но с него бяхме „на един акъл“ – допадахме си във всичко.
Сн. Марийка и Михаил Пенчеви с трите си деца, 1931
Разликата от осем години ме отдалечаваше от бате Ванко, всичко у него и край него ме респектираше: учителите му от Сливенската мъжка гимназия; приятелите му – Коста Джелебов, Петър Бунарджиев, Любен Чернинков, Митко Модерното – по-късния Радой Ралин, Георги Кебеджиев, Мария Молдованова, Атанас Хайверов; книгите, които четеше – Шопенхауер, Вайнингер, Ницше, Толстой, Достоевски… Не бях на ниво, за да водя с него сериозни разговори, само му се възхищавах. Беше и красив, взел нещо от хубостта на майка ни /момичетата много го харесваха/. Имаше нещо незащитено, уязвимо във високото му чело, в мекия и сякаш обърнат навътре поглед.
Завърши гимназия като първенец на випуска си, учителите много го ценяха и обичаха, особено класната му – Мара Иванова. Гледам сега ученическите му бележници – отгоре до долу шестици /а през учебната 1936-37 и седмици, заради раждането на престолонаследника…/ Но отличници е имало навярно много в тази реномирана гимназия със забележителни учители. От всички тях го отличаваше една особеност на характера му, проявила се отрано: да анализира всичко и всичко „да подлага на съмнение“, да изследва под микроскоп хората и самия себе си. И не на последно място – да предчувства нещата с една тъжна интуиция.
В свое писмо от това време той си припомня: „Между приятели преди сме водили разговори и спорове, които са ни поглъщали целите. Минавали сме по улиците, движейки само крака, без да съзнаваме къде сме и кого срещаме. Същите хора сега, събрани наедно, мъчно можем да досегнем някой въпрос, който да не се отнася за нашите началници, до реда, ученията тук, храна и облекло. Това обстоятелство ме наскърбява и аз, сам за себе си, се стремя да мога малко да се отделям с прочитане на това-онова. „/Писмото е от казармата, 1941 г./
Чувала съм от Радой Ралин, че в тези безкрайни разговори с приятели, брат ми е влагал такава логика и познания, че винаги е побеждавал в споровете. „Бях сигурен, че аз съм правият, – казваше Радой, – но капитулирах пред неговото дълбоко мислене и ерудиция.“
Настъпва последната му ваканция преди казармата. Последни размисли и терзания, преди да потъне в един съвършено друг свят. От село, където беше стопанството на баща ми, той пише на Мара Иванова: „Много рано започна самовглъбяването ми и самоанализирането. И затъвах във все по-нови и нови противоречия. Разрешението на тия противоречия, на раздвоеността на това голямо противоречие, наречено живот, не можах да намеря нито във философията, нито в науката. Яви ми се на помощ Толстой, широката руска душа и голямото чувство на художника. Яви се пред мен въпросът за нравственото усъвършенстване. Но какво може да усъвършенства човек, който още не е създаден като човек и характер? Тук се роди и любовта ми към Достоевски. Възлюбих антиномичността на душата, противоречията й, вникнах в психиката, която разбива психологията, в неподчинеността на никакви закони, разбрах жаждата за болка и страдание, презирането на спокойствието и безгрижното дихание. Схванах ирационалността, противоречието във всички прояви на човешкия живот… Хиляди пъти презрително съм гледал хорските дребнави стремежи, скьдни успехи. Но още толкова пъти съм имал близко до сърце тия мъченици, тия клетници, чиито страдания са и мои страдания…“
И малко по-кьсно, вече от казармата: „Настроението ми сега трябва да бъде по-друго. Не мога само да си обоснова военната служба. Дали ми липсва патриотично чувство? И не мога, освен да си послужа с едно мнение на Ромен Ролан, доколкото си го спомням: Щом като живея в едно общество, което се нуждае от войници и войни, или най-малкото това общество не е в състояние да ги премахне, аз, като физически и морален негов наследник, притежавайки неговите недостатъци, съм длъжен и да изкупвам греховете му.“
После Ванко завърши школата за запасни офицери – той, който не приемаше нито военщината, нито войната. Каква ли мъка е бил този период от живота му за неговата болезнено чувствителна, ранима душа! Когато школниците са били на лагер край Банкя, случва му се неприятност, за която вкъщи научихме доста по-късно. В Школата бати Ванко се сприятелява с едно момче – Христо Василев от Ямбол. Той е единственият, с когото може да разговаря, както преди с приятелите си от гимназията. А Христо си водел дневник и най-непредпазливо записвал в него интересното от разговорите им. Очевидно, имало е и доста критични мисли. Дневникът бил намерен и прочетен, двамата – поставени под арест и разпитвани, за да се разбере имало ли е „вражеска група“. Иван запомнил с особена сила един детайл: докато го разпитвал, офицерът пушел и накрая натиснал ожесточено угарката в пепелника с думите: „Ей така ще ви размажем!“. Все пак, „провинението“ не било достатъчно тежко, разминало се. Накрая дори го произвели в полагаемия му се пръв офицерски чин.
По семейна традиция, първородният син трябваше да поеме работата на баща си. И моят по-голям брат записа агрономство, като синовете на чичовците си. Все си мислех, че това е било едно насилие над него, над душевната му нагласа. Навярно една философия или психология би била по-подходяща. Но не сьм била съвсем права… И ето го студент-агроном /учебната 1943-44 г./. Дойде си за Коледа на село, където винаги прекарвахме ваканциите си. Аз бях вече гимназистка, Георги завършваше и наесен също го очакваше казармата. Бати Ванко учеше за първите си изпити. Помня как запаметяваше латинските названия на костите на животинския череп, като ги нанасяше с мастило върху един истински череп на кон или вол.
През януари София беше разрушена, изгоря и неговата студентска квартира. Все пак, той се надяваше, че изпитна сесия ще има и се трудеше ежедневно. Тогава, през февруари, е започнал последната тетрадка от дневника си – и двамата ми братя водеха дневници, навярно по примера на баща ми. Правя извадки от този дневник: „Времето е чудно хубаво. Гледах как прелитат облаците, свети небето, спуска се дъждът, калната земя прилича на пролетна. Иска ми се да разтворя ръце, за да прегърна всичко. Не само да го виждам, а да го усетя с цялото си тяло и душа – живо и трептящо до мене, у мене!
Мисля понякога, че не е на хубаво това всичко.
…Аз зная едно: разумът чувство не може да създаде. Но той може да го унищожи… Чувството съществува отнапред, неговото конкретизиране в даден обект е случайно. Затова любовта изглежда като предопределение. Има наистина нещо отнапред взето, но то не е тя – жената, а тя – любовта……
Тая сутрин баба Марта ни изненада отново. През нощта е валял сняг. Било е тихо. Снежинките полепнали по всичко: мрежата на оградата, тънките клонки, всяко остро листче на бора е станало захарна пръчка. Чудно ми е – толкова красота на толкова малко място, за толкова кратко време! Какво да направя? – Само няколко снимки ще ми напомнят за един неповторим ден. До обяд нищо не остана. Почерня пак земята, потъмняха дървета и огради. Какви ръце отнеха снежните плетеници?…
Зима на село. Снимка на Иван Пенчев.
03.05.1944
Ще бъда кратък. Пристигна съобщение. На 7-ми в 8 ч. да бъда в Ямбол. Само това. Ясно, мобилизиран съм. Оставих почнатата работа. Виждам как всичко се срина. И пак ми идва на ум необходимостта да не се крои нито един проект за бъдещето.
Значи връщане няма. Не е чудно да ме сюрпризира и нещо повече. И не мисля за себе си. Повече ми действува мисълта, че тук в мое отсъствие ще станат промени, които ще ни разпилеят. И ако някога изляза от войската, не е чудно да няма къде да отида. Не мисля за бедност и труд. Но тук всичко ми е така мило и близко, че чувствам болезнено нуждата отново да се върна. Може би хора, които никак не мразя, ще ми сторят зло, което ще засегне моите близки. Не мога да ги съдя. Зная, че това е трябвало да стане, че причините са дълбоки и силни. Съжалявам, че не можах да реализирам нито един мой проект. С това щях да принеса нещичко за бъдещите хора. Защото това бъдещо общество ще се лиши без зла умисъл от моя живот. А аз бих желал да дам част, ако не от себе си, то поне от моя труд за него.
Пишейки последните редове, аз се питам дали някога ще сложа отнаво ръка върху листовете на тая тетрадка. Но нека бъде Твоята Воля! Вземам със себе си друга тетрадка. Няма смисъл да нося със себе си страници от по-друг свят. С него, негли, е завинаги свършно…В моменти като сегашния чувствувам колко тежко е да бъдеш човек с нежна душа и богато въображение. Сега е време за грубостта и тъпотата. Срам ме е, че трябва да призная, но за тоя род хора е щастието. Мене ми остава едно страдание, което е неизбежно. И накрая – липса на отговор на жизнения въпрос: ЗА КАКВО Е ВСИЧКО ТОВА?
А тъй малко ми трябва на мен! И на другите… Бог на помощ! “
Сн.: Иван Пенчев на военно учение
Първите дни на българското участие във Втората световна война са истинска касапница за неопитната ни, зле въоръжена войска. Вървели са право срещу немските картечници и миномети, падали на откоси, като трева. Брат ми е ранен при с. Власотинци, Пиротско. Умира от раните си на 13.10.1944 г. Той е на 23 години. Майка ми е запазила, освен официалната съобщение, и писмото на негов подофицер, в цивилния живот – акцизен пристав:
„Многоуважаема госпожа Мария, майка на незабравимия ми началник и другар Иванчо, нямам думи, с които да изкажа съболезнованията си за скъпата ви загуба. Много са люде по земята, но малко – човеците, от които беше и вашият незаменим син. Дълго ще търся в живота между многото някой подобен на Иванчо, но няма да го намеря. Човекът, който обичаше всички и бе обичан от всички ни… Той стана жертва на чуждия егоизъм и невежест медицинска. Още ми звучат думите на санитарния подофицер, който го превързал, а именно: „Дюлгеров, Пенчев не беше тежко ранен.“Така ние, неговите войници, продължихме бойния поход до гр. Прищина с надеждата да получим писмо от другаря, че е добре, че е жив и здрав. Но сърцераздирателната вест на злата съдба не закъсня: Пенчев починал във военната болница. С наведена глава аз занесох нерадостната вест на другите от ротата, които бяха на позиция. Капеха на всички от очите ни горчиви сълзи. Чувствахме колко необходим ни беше той, тоз, който не обичаше да се нагажда, който винаги беше чист, откровен и искрен.“
И няколко реда, написани с молив, от нашето „момиче“ Анка от с. Боринци /вкъщи не се употребяваше думата слугинче,“момичето“ бе част от семейството/: „Мила како Марийке, вчера като получих изпратения за меня никролог, много мъчно ми стана. Всички вкъщи плакахме. Аз толкова години стоях при вас, как един път не ми каза нещо лошо. Не само на мене, не вярвам някой да е наскърбил с нещо. Във него гордост нямаше, макар че имаше на какво да се гордее. Със всичките едно беше: със селяните селянин, с гражданите гражданин…Как пък него случиха! Но където падне огънят, там гори…“
Нататък предстоеше мъчителното пътуване на родителите ми до Пирот, за да донесат това, което бе останало от брат ми и да го погребат на село, където смятаха, че ще доживеят живота си. Но стопанството на баща ми бе унищожено, той самият си отиде наскоро след това /описала съм всичко в книгата си „Дървото на живота“/. Майка ми пренесе своята болка през целия си дълъг живот. В едно от чекмеджетата на стария ни скрин тя пазеше своето скръбно богатство, над което често плачеше: първите обувчици на своя първороден, бележниците със шестиците, дневниците и писмата му /последното получихме, след като вече знаехме, че е мъртъв/. В некролога от името на брат ми Георги има само едно изречение: „Той не беше от този свят. „И сега си мисля, че съдбата на бати Ванко е била предопределена, че наистина не е била за този свят неговата деликатна, търсеща душа.
Той не можа да извърши нищо голямо през краткия си живот. Не остави жена, деца, внуци, които да споменават името му. Не успя да срещне своята голяма любов. Не успя да научи своите агрономски науки, ни да върви като стопанин из изораните бразди. Търсенията на душата му спряха пред вратите на смъртта. И никой вече не може да каже, каква щеше да бъде книгата на неговия живот, ако беше дописана.
Станка ПЕНЧЕВА
в. „Сливен“, бр. 5 от 22.09.2002 г.
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.















