ТАЛАНТ И НЕСТАНДАРТНО МИСЛЕНЕ В ЗОНАТА НА ГРАФИКАТА И КОНЦЕПТУАЛНОТО ИЗКУСТВО

На Димитровден излезе от печат алманах на една известна в творческите среди на Сливен именичка – „100 графики“ на художничката Димитрина Дойчинова. Алманахът е двуезичен и отразява творческото развитие на художничката в областта на графиката. Един творчески портрет на Диди Дойчинова въвежда към 100-те графики в алманаха. Ето как:

ТАЛАНТ И НЕСТАНДАРТНО МИСЛЕНЕ В ЗОНАТА НА ГРАФИКАТА И КОНЦЕПТУАЛНОТО ИЗКУСТВО

• Художничката Диди Дойчинова – хроника на един творчески път

В юбилейната си концептуална изложба „Историята на една картина“ художничката Диди Дойчинова беше вплела стих на свой любим поет, в който съжителстваха няколко присъщи на творческия и образ идеи: за страдалческия път на твореца, за вечното човешко търсене и откривателство, за Смисъла на устрема към слънцето и за … Вечността. Стихът звучеше така:

„По пътищата на керваните

остават в пясъците кости бели.

Подир Колумбовци и Магелани

остават потопени каравели.

А само след Икаровците – нищо.

Освен едно проблясване далечно…

Освен едно предание… и Вечност.“

 Истината е, че хората на изкуството се стремят към Вечността, сподели тогава с мен  художничката. Идеята за Вечността поражда много въпроси за човеците и обществото. С четири големи сериграфии „Мементо мори“ /“Помни смъртта“/ тя поставя началото на едно полуабстрактно полуреално разглеждане на човешките взаимоотношения мъж-жена-семейство, с алюзия за преходността на човешкото съществуване. С всичките 50 събрани рисунки и графики по темата прави концептуалната си изложба в галерия „Май“, която се превръща в артистичен разказ за историята на живота не само на картината, но и на Човека.

Диди Дойчинова винаги съумява да изненада публиката с нови хрумвания,  любопитни ракурси, оригинални идеи, неуморен търсач е на нови предизвикателства, нови хоризонти и нови измерения в изкуството. Историята на творческия си живот в графиката днес представя в каталога „100 графики“. В него е събрала всичко дълбоко преживяно и намерило израз в творбите, в които тя намира свой собствен език и показва неподправен почерк в изкуството на графиката.

Характерно за творческия почерк на Димитринка Дойчинова е, че тя не подражава на никого, не се увлича по техники и търси собствен стил в три направления: концептуално изкуство, графика и живопис.

Тя, за разлика от повечето свои колеги, остава вярна на стила си – да обяснява какво иска да каже художникът със своята картина, да търси контакт и разбирателство с публиката. Всяка нейна изложба е пърформанс, с текст и музика, защото иска да приближи идеите си до хората. Като привърженик на концептуалното изкуство, тя е увлечена от „превръщането на идеята в машината, която създава изкуство“/ Сол ле Уит/, от възприемането на „идеята – като изкуство и творбата – като посредник между художник и зрител“. Затова и много от графиките в каталога са съпроводени от нейни анотации. Като при картините от  дипломната й работа „Род“, като при творбите от „Историята на една картина“. Като в серията „Провинция“, датирана от завръщането й в Сливен след студентските години, в която пресъздава порутени сгради и автобусни спирки, и кални улици с отчаяни хора.

Художничката обича да разработва своите теми в развитие, превръща ги във философски израз на духовните си преживявания. Така е в сериите от графики „Баща и дете“, „Борба“,  „Уязвимост“, очакването на вдъхновението  в „Даная“ и  серията „Стадиони“, където огромни тълпи от необуздани хора търсят нещо. Така е в „Трите очи и семейството“, за която в Художествената академия големият Димитър Киров й присъжда първа награда в организирания от него конкурс за рисунка.

И наблюдаваме живота в огледалото на графичното изкуство – образа на жената и ябълката в библейски и житейски контекст, продавачът на лотарийни билети, превърнат от художничката в продавач на надежда, борбата и съперничеството между духовното и физическото начало. Поредица от рисунки и графики /офорти/ визуализират темата за Консуматорството, изобразяваща човека, комерсиализирал дори духовните стойности на изкуството, на което са присъщи диаметрално противоположни измерения.

Няма разлика в темите на графичните и живописни творби на Диди Дойчинова. Разликата е в майсторското професионално изпълнение на сложната и трудна графична техника, особено в сериграфията и офорта. Художничката представя още рисунки, линогравюри, линолеуми, суха игла, смесена техника. За дългите години в изкуството тя разработва две свои авторски техники –  в живописта и в графиката, които могат да се открият в каталога „100 графики“.

Диди Дойчинова е художник мислещ, чувствителен, дълбоко изстрадал всяка своя творба. Живяла в артистична и бохемска семейна среда, пораснала на коляното на поета Христо Фотев, кум на родителите й, играла детските роли в Армейския сатиричен театър „Авангард“, обикнала театъра и киното, в ранните си години тя мечтаела да стане актриса. Бащата художник Жейно Чобанов е може би примерът, който по-късно е последвала. Първият й учител в изобразителното изкуство е художникът Минчо Панайотов – един невероятен живописец, който става ментор на повечето съвременни имена в изкуството на Сливен. В една малка школа при него се учат на творческа свобода бъдещите художници Йордан Парушев, Васко Василев, Веселин Добрев, Цветан Бодуров. Първите похвали и насърчения от него Диди Дойчинова помни и до днес. Рисували всичко с висок дух и настроение, като истински деца на вятъра. Като културно извисен и творчески град, с величието и спокойствието на своята прекрасна природа, Сливен добавя много към първия й полет в изобразителното изкуство.

Пътят към него не бил лек. Завършва Художественото училище в София, след което учи две години във Факултета по изобразително изкуство във Велико Търново. Специалистите оценявали начина й на мислене като монументален, тя кандидатства в Художествената академия в София специалност Стенопис, но я приемат Графика, която специалност завършва при проф. Галилей Симеонов. Той дава на учениците си голямата свобода да търсят и експериментират, която импулсира цялата й художествена работа след това. В каталога може да се види нейна рисунка от първи курс на класа, с професора и неговите студенти, сега известни художници: Иво Илчев, Васил Попов, Жорета Ганева, Емил Денчев, Гергана Янчева, Емил Миразчиев, и отсъстващия от урока Калин Балев.

Вече с две малки деца и като млад преподавател по изобразително изкуство в Трето основно училище и Гимназията с преподаване на западни езици в Сливен, тя не спира да търси творчески предизвикателства. Започва професионалния си творчески път с концептуално изкуство. Още през 1985 г., четирима творци от Сливен, между които и Диди Дойчинова, основават група за нестандартни изяви, с която правят поредица от акции. Първата авангардна изява при паметника на Панайот Хитов е „Жив паметник“, после идват „Триъгълниците“. Следват „Страданията на един мим“ с актьора Иван Колев, високо оценена от критиката в лицето на изкуствоведите Борис Клементиев и Диана Попова.

Първият пърформанс, в който участва, е в обществото на художничките Елена Парушева, Галя Янкова и Светла Стоянова, с които рисуват, заключени вътре в една конструкция. Изявата им представя Диана Попова, а оценената по достойнство работа на Диди Дойчинова е 5 въртящи се цилиндъра. Авангардистите, към които се числи, създават през 1986 г. Клуб на вечно младия художник, който представя концептуално изкуство. „Неиндентифициран случай“ е името на видеото, с което тя участва в изложбата „Земя – Небе“. Това е клип за нестандартния човек, облечен неслучайно наобратно. С тънка ирония и чувство за хумор, пърформансът проследява движенията на нестандартния творец, колко странно изглежда той в очите на хората и как артистът остава неразбран, оплюван и обиждан от тълпата. По-късно, в 1989 г., на покрива на галерията на ул. „Шипка“ 6 в София се събират от цяла България, по покана на няколко куратори, които се занимават с Авангард и нестандартни концептуални идеи, хора, които правят изкуство по малко по-различен начин. Авангардистите представят „Тухлата“ и още няколко изложби в Пловдив. А в театъра в Сливен, с Недко Буцев и Йордан Парушев, показват игра на хартия под наслова „Дринди дрижки“ и „Къч“.

Една типично женска изложба, както винаги концептуална, Диди Дойчинова прави с женски коси – коси на жени, събрани от цял свят. Не са й чужди феминистките идеи в защита на женския труд и трудното женско битие. Работата й „Мравките“ впечатлява световноизвестния авангардист Алцек Мишев и той я кани в Италия.

Като отваряме дума за странстванията на Диди Дойчинова в света на изкуството в други страни, нека маркираме някои от най-характерните нейни творчески периоди по географски принцип. Ще започна с „японския“ период от 1992 г., дошъл от писмовната й кореспонденция с един японец, който я въвежда в света на японското изкуство. Освен че организира интересни чайни церемонии в Сливен, художничката е силно впечатлена от историята на японските букви, които превръща в своеобразни композиции. „Френският“ период започва през лятото на 1994 г., когато в Созопол французойката мадам Кристоф купува нейна картина. Това интересно запознанство е причина през ноември същата година тя да открие изложба в галерия „Кобалт“ в Париж. В Париж наричат стила й „Счупено огледало“, заради една нейна картина, която представя раздвояването на човека в реалния и духовния свят. Вратата към доста по-дългия и „германски период“ се отваря през 2000 г., с изложба и последваща чайна церемония. А между 2002-та и  2006 година, поради живата връзка с доктора по история на изкуството г-жа Гудрун Брауне, откриват заедно  в 14  самостоятелни изложби в Германия.

Личността на жената художник я занимава отдавна от гледна точка на неравенството с мъжете. Творците винаги са имали специално отношение към жената, на което дължим многобройните прекрасни женски портрети в живописта. Обаче! Неслучайно през 1971 година изследователката на изкуството Линда Нохлин, в своя манифестен текст, поставя един от най-емблематичните въпроси пред историята на изкуството, в духа на борбата за равноправие между половете: “Защо никога не е имало велика художничка?”. Над този въпрос продължават да размишляват жените художнички и днес, 50 години по-късно. Но неравенството се запазва и въпросът на Линда Нохлин остава. Къде са жените “гении”? Къде са техните ретроспективни изложби, биографии и до болка познати репликирани произведения? Извън няколко символни имена като Фрида Кало, Яйои Кусама, Марина Абрамович, къде са великите художнички? Защо имена като Берта Моризо и Камий Клодел /Франция/,  Кете Колвиц /Германия/ и много други са пренебрегвани и забравени. Данните от Националната ни художествена галерия показват, че в постоянната й представителна експозиция има 1068 произведения. 47 жени творци присъстват в нея с 82 произведения, а мъжете творци са 433-ма с 986 произведения. Следователно, 91% процента от постоянната експозиция на българската Национална галерия е дело на мъже художници. В почти цялата визуална история на страната ни, жената остава безмълвна…

Страданията на жената творец са занимавали художничката неведнъж. Още в първия си офорт, създаден като студентка във Велко Търново, тя рисува нежна женска фигура в поляна от тръни. В анотацията Диди Дойчинова отбелязва, че картината е автобиографична. Каквото и да означава това, борбата с предразсъдъците продължава до днес. Тя продължава активния си творчески живот. Продължава да се интересува от новите течения и практики, продължава да е в авангарда на търсенията в изкуството. Вглеждайки се в собствената си персона, художничката отбелязва:

„В живота съм твърде тривиална и нормална. В изкуството съм винаги новатор. Работя от години в нови и нестандартни идеи. Интересувам се от театър и музика, от новите творци, които не са така популярни, но в тях има търсачески дух. Аз мога да обяснявам с часове моите картини и концептуалните ми изложби. Стига да има на кого…“

Щилияна ВАСИЛЕВА