КУШБУНАР

• Водата му се славела като животворна и за нея се разправят дори легенди

Името Кушбунар е турско и значи „Птичи извор“, според други „Орлов извор“, ако понятието „куш“ визира по-специално въдещите се в изобилие орли на Сините камъни. Кушбунар е име на големи извори над самите Сини камъни, сред живописни върхове, гори и поляни. Водата им се славела като животворна и за нея се разправят дори легенди. Така тук птици, особено орли, се къпели, за да се подмладяват, а хората се калявали и оздравявали.

Тук става събор на сливенци и на жители из околните села на ден Преображение, 6 август и е във връзка с вярването за преобразителната сила на кушбунарската вода. Тоя сбор е по традиция от средните векове и вероятно около самите извори ще е имало скит „Св. Преображение“. Преданието казва, че тук действително е имало развалини. Важното е още, че край тия извори е минавал надпланинският средновековен път Търново–Сотиря–Камара, по който идвали българските царе на поклонение на сотирския манастир. Последният по мнението на Шкорпилови ( Спомен за Сливен и манастирите му ) е бил централният, главен манастир на сливенската „Малка Света гора“. Между Сотиря и Кушбунар  се посочват други развалини – при местността Просеченик на Върло градище, по горното течение на Новоселската река.

Кушбунар става историческо място, първо, като летовище на сливенските революционери, които си заравяли там оръжието през зимата и второ, като посещаван от исторически личности.

Така тук е идвал кримският хан Селим Герай, който чул, че водата на Кушбунар е животворна и като дамлалив, помислил, че именно тук ще се излекува, ако и да бил вече близо 80-годишен. Това е било между 1699 и 1702 г. Селим Герай е пребивавал тук няколко месеца, заедно със свитата си и близкия си роднина княз Мохамед, известен татарски поет. По тоя случай между Кушбунар и Цариград постоянно сновели куриери. Именно тук са били поднесени на кримския хан скъпите подаръци на цариградския султан. По тоя случай Сините камъни се наричат Сливенски Алпи. Кушбунар спада между местата, по които султан Мохамед IV или „Авджи султан“ ходил на лов.

                                                                                  д-р Симеон ТАБАКОВ,

                                                                                „Опит за история на град Сливен“,

                                                             т. 1, второ издание, София, 1986 г., с.467/468

Сливенски митове и легенди

КУШБУНАР

„Комуто се е случвало да се окъпе в този извор, остава вечно млад…“ /Предание/

Автор: Димитър БАЛТАДЖИЕВ

Над Крим беше паднала топла юнска вечер. Владетелят на полуострова и пръв заместник на падишаха, старият султан Селим Герай, напоследък с часове седеше на верандата, върху мек диван, откъдето гледаше морето. Слушаше монотонния плясък на вълните и си мислеше нещо, което никому не казваше.

От известно време той беше станал тих и въздържан. Радко говореше и думите му тежаха като олово. Към слугите беше започнал да се отнася по-внимателно, като към равни и се вслушваше в сумите им тъй, както с часове слушаше грохота на вълните.

Всички се чудеха на тази необикновена промяна, настъпила в него тъй рязко и неочаквано. Нямаше ги вече строгите заповеди, повелителният глас, който не търпеше възражения, макар че още не предаваше властта ни никому. И сега като заповядваше, той пак беше строг, но тая строгост беше далеч по-друга, строгост на човек, когото годините са научили на много неща и той е пресметнал всичко преживяно на пръсти.

От няколко дена старецът не пущаше никого при себе си, освен младата си робиня, която отвлече от България. Денем гледаше жадно морето, като че ли искаше да го изпие с очи, а нощем като че ли броеше звездите, прехвърляйки тежките зърна на кехлибарената си броеница. Така, с разрошени коси и побеляла дълга брада до пояса, той не приличаше на владетел, а на древен философ и мислител. Пушеше непрекъснато от тънкото си наргиле, изпущаше гъсти кълба дим, които бяха ожълтили краищата на увисналите му мустаци и въздишаше.

Когато робинята ме влезе с нечути стъпки, за да му поднесе обичайното горчиво кафе, тя не се изненада, че не я забеляза и търпеливо се поклони три пъти до земята, при което дебелата й смолиста плитка падна на гърдите й. Най-после тя се реши и продума:

-Султан ефенди, буюрум!

Старецът бавно обърна очи към нея и като я огледа от главата до краката, въздъхна:

-Блазе ти, Мария!

-Завиждаш на робинята си, султан ефенди?

-Завиждам на младостта ти! – и като пое с трепереща ръка кафето, допълни: – След всяка година…

-Пет години, два месеца и три дена, султан ефенди!

-И след петата година ти ставаш все по-хубава, Мария, а аз!… Ти си първата хубавица, която и след смъртта ми ще си отиде такава, каквато дойде при мен. Ех, младост, младост! Вкус до зъби, свят до очи! Дай ми ти твоята младост, пък нека съм роб! Лъжовен свят, Мария, лъжовен свят!

След толкова време, тя за пръв път го чуваше да заговори. Не е лъжа, че е млада, но лъжа ли е, че е робиня? И тя отпусна натежали клепки. В паметта й оживя случката при отвличането. Тя и сега ясно чуваше писъка на майка си, заканите на брат си, който тичаше след тях с брадва. Виждаше страшния поглед на султан Селим Герай, блясъка на меча му, с който разсече бузата на брат й и топлата кръв, която и сега пари на гърдите й.

Та отвори маслинени очи и в тях проблеснаха две пламъчета, пълни с надежда. Султан Селим Герай допиваше кафето си бавно, на едри глътки. Мария отметна плитката на гърба си и го попита:

-Искаш ли да се върне младостта ти, султан ефенди?

-За нея всичко ще дам: и пари, и почести, и слава!

-Аз знам един извор, който възвръща младостта, щом се окъпеш в него.

Султанът скочи на крака като пред човек, който е открил лек за неизлечимата му болест.

-А къде е този извор, Мария?

-В България.

-Ти ходила ли си там?

-Като дете… Там орлите са вечно млади, защото се къпят в него. Това от баба го зная. Нарича се Кушбунар или Орлов извор.

-Можеш ли ме заведе?

-Мога, но там е страшно. Опасно е там, султан ефенди.

-Няма по-страшно от старостта, Мария. Чуваш ли? От старостта няма по-страшно нещо на света. Те сега не можеш да го разбереш, но ще го почувстваш, когато остарееш. Утре тръгваме!

Мария се поклони и излезе със същите безшумни стъпки, с които беше влязла. Султанът остана със спомените си за България. Тя го беше учудила с високите си планини, пълни със здравец, с богатите си полета, пълни с едрокласо жито, миризлив трендафил, ароматен тютюн и най-вече с яките си мъже и жени с ненагледна хубост!

Тя го порази с безстрашните си мъже, каквито другаде не беше срещал, които с голи ръце излизаха срещу ятагана му. Там остави той младостта си. Може би и оттам ще я получи. Тогава гонеше славата, парите и почестите. Сега ги има, но защо са му, щом толкова скъпо заплати за тях? Колко къщи запали, колко майки разплака, колко мъже погуби, колко девойки озлочести, а сам дом не сви и майка не зарадва. Ех, да се върне младостта, ще знае той как да я цени! Ще прати всичко по дяволите и ще се върне в Анадола. Може би там още го чака Шари, все тъй млада и хубава, каквато е в спомените му.

През нощта до късно при султан Селим Герай бяха първите му приближени. Решението му да замине ги учуди, но никой не се опита да го разколебава, защото всички познаваха неговата упоритост. И на утрото, когато слънцето се къпеше в морето, на борда на една гемия бризът развяваше  бялата брада на един старец и си играеше с черните плитки на едно момиче, и двамата загледани в далечината, с очи, пълни с надежда.

                                                                                        ДИМИТЪР БАЛТАДЖИЕВ,                  

                                                                                        В. „Сливен днес“, бр.2 от 07.01.1994