СТЕФАН СТЕФАНОВ, ДЪЛГИЯ

• 90 години от рождението на известния сливенски фотограф художник, роден на 21 юли 1931 година. – „Толкова характерен и индивидуален можеше да бъде само Стефан Дългия!“

Сред децата на учителите в училище „Митрополит Серафим“ той се открояваше от пръв поглед – стърчеше с цяла глава над всички. „Метнал“ се бе на майка си – високата и слаба Невена Чорбаджиева-Стефанова, която, заедно с Димитрина Таргова, Сийка Султанова, Димитринка Димитрова, Мара Шиварова, Павлина Гагашева, Петранка Кайракова…, умело и ненатрапливо водени от главния учител Иван Чобанов, бяха издигнали училището сред най-добрите в града.

Баща му Стефан Стефанов, преподавател по тапицерство, беше дошъл в Сливен с онова ядро учители – Ангел Гагашев, Върбан Петров, Петър Бояджиев и директора Петър Дамянов, което направи Дърводелското училище престижно и желано от много даровити младежи, които искаха да станат класни мебелисти и резбари.

Роден е през 1931 година. В ранна възраст майка му го обличаше по господстващата детска мода: бяла риза, тъмен къс панталон три пръста над коляното, придържан от тиролски тиранти с везано еделвайсче на гърдите, три четвърти сиви или бежови чорапи три пръста под коляното с пискюли отстрани и половинки лачени обуща. Това облекло още повече го източваше нависоко. За такива в Сливен казват, че им е едър кокалът. И тъй като той имаше силен недостиг от тлъстини и дълги кокали в изобилие, едва стъпил в гимназията, му лепнаха прякора Дългия. Така си и остана до края – Стефан Дългия.

Височината му не се съчетаваше с кой знае каква физическа сила, но той още от дете се ползваше с някакъв особен авторитет. Не беше беладжия, не се биеше, а необяснимо защо децата го възприемаха като арбитър при нестихващите момчешки препирни и сбивания.

Живееха на ул. „Раковска“, почти срещу Пожарната, в една типично сливенска къща, построена в дъното на дълбок двор, далече от уличната шумотевица. Като почти всички сливенски къщи, тя бе загърбила ветровития север, за да се усмихва на южната слънчева ласка сред стотици цветя, избуяли в саксии, стари тенджери, пробити кофи, сандъчета и газени тенекии, гледка, дъхаща на нещо тихо, спокойно и приятно – сливенският градски уют. Сигурен съм, че тази къща е дала основата на това, което беше Стефан – 101 процента сливналия.

През ученическите години бяхме от поколението на „четящите“. За нас книгите бяха всичко. Тук-там в някоя къща имаше радиоапарат, магнетофоните се появиха чак през 60-те години на миналия век, телевизията беше някакво много далечно и мъгляво понятие, дискотеката още не беше измислена… Затова четяхме. А Стефан, покрай четенето, успя да събере и подреди такава библиотека, на каквато биха завидели немалко професорски кабинети. Иначе беше подчертан физико-математически тип и това очебийно пролича още в първите гимназиални класове. Бързо се очерта като лидер сред учениците-метеоролози, които два пъти в денонощието правеха наблюдения и по тях съставяха прогнозата за времето. Влечеше го обаче и музиката. Беше сред любимците на Мишо Тодоров и заедно с Борис Пеев, Жельо Ненчев, Николай Божков /Бай Ботьо/, Митко Шиваров и още неколцина, бяха „стълбовете“ на гимназиалната духова музика.

Едновременно с това е трупал знания и умения по радиотехника дотолкова, че след дипломирането си стана един от най-опитните радиотехници в града.

След това дойде фотографията.

Тук вече, сам или в сътрудничество със Светлозара Курдова, достигна до върховата титла „фотограф-художник“. Повече от три десетилетия беше от най-активните членове на Кинофото клуба. С професионална вещина направиха хиляди снимки на всевъзможни обекти и събития, като във всички документалният момент се съчетава с естетически. Малко фотографи в страната могат да се мерят с обема и качеството на събрания от тях фотоархив. С компютърна точност и бързина Стефан можеше да намери негативите на снимки, правени преди много, много години. Чрез него проумях огромната разлика между „прибрано“ и „подредено“ и че първото е безсмислено без второто.

Стимулирани от демократичните промени, които дадоха големи възможности за публикуване, Стефан и Зара, както ги наричаха всички, започнаха да печатат, първо във в. „Седмица“, а после и в родовия вестник „Сливен“, много задълбочено проучени и чудесно написани материали за началото и развитието на фотографията в Сливен. Постепенно тези материали станаха своеобразно допълнение към историята на града. Информацията в тези проучвания е така обилна, че занапред всеки, който се интересува от фототематиката или желае да пише, непременно ще се позове на техните фундаментални изследвания. Като прибавим към това „възкресяването“ на „Фердинандовия албум“, което те направиха много компетентно /фотографски и текстово/, двамата, макар и непрофесионални историци, се нареждат сред тези, които имат съществен принос към сливенската история. Затова наградата „Д-р Иван Селимински“ те получиха напълно закономерно и заслужено. После събраха всичките си изследвания в книгата „Страници из Историята на фотографията в Сливен“, която издадоха през 2008 година.

Половин век Стефан беше в културния елит на града. Няколко мандата беше в Управителния съвет на Клуба на дейците на културата – времето, когато Клубът развиваше истинска и богата културна дейност. Мнението му беше търсено и се ценеше. Но тъй като държеше на него „като магаре на мост“ и не се поддаваше на обработка, някои ръководни „фактори“ гледаха да го държат настрана. Потайно беше изваден от състава на „обществената“ комисия за определяне носителите на наградата „Добри Чинтулов“ и заменен с поредния послушко. Стефан възприе това „с разбиране“ и продължи да бъде такъв, какъвто е бил винаги – много прецизен в работата и голям чешит извън нея.

На маса беше неповторим. С Хараламби Савов /Ламбо/ се надпреварваха кой е „по-цапнат в устата“. Сипеше пиперлия остроумия, погаждаше номера, които да завършват с всеобщ смях. Вицовете му бяха обилно подлютени: „Англичаните направили световен конкурс с пет големи награди. Обявили резултата – на второ място бил класиран българин. Събрали победителите в Лондон и в най-тържествена обстановка започнали награждаването. „Пета награда – двуседмична почивка в седемзвездния хотел в Дубай. „Мамо мила! – разтреперили се коленете на българина – Щом петата награда е толкова голяма, каква ли ще е втората, моята?! – Четвърта награда – Ролс-Ройс – 5 класа, последен модел“.  Сърцето на българина се качило в ушите и забумтяло като дизелов агрегат. – Трета награда – двуетажна десетстайна вила с всички екстри на брега на езеро в Швейцарските Алпи.“ На нашенеца съвсем му премаляло, но все пак успял да чуе: – Втора награда – участие на първо място в ритуала „Целуване ръка на кралицата“. А !?!?! „Сър – дискретно му заобяснявал водещият, – завиждам Ви, такава чест се пада само веднъж годишно и само на един човек от целия свят“ – „Да ви е.., кралицата!“ – изревал българина. „Сър, точно това е първата награда, но тя обикновено не се присъжда.“ – приключил обяснението водещият и с достолепен поклон се оттеглил.

Разказал вица, Стефан хитричко поглеждаше „на верев“, за да се наслади на ефекта, който винаги беше бурен, пълен с възхищение към умния му хумор.

Години наред се канех да направя скулптурен портрет или шарж на Стефан. Заслужаваше си го. Щеше да стане бързо и не особено трудно, ей така, докато си приказваме и си пие ракията. Именно мисълта, че няма да ме затрудни, че сме в близост, че мога да започна когато пожелая, ме подведе. Отпуснах се, днес – утре… и го изпуснах като жив модел. Почина през 2010-та. А беше така пластичен, така характерен. Толкова характерен и индивидуален, колкото можеше да бъде само Стефан Дългия!

 Николай СУЛТАНОВ,

                                                                                         в. „Сливен“, бр.13, 22.09.2010 г.