ХРИСТО БОТЬОВ

• Константин КОНСТАНТИНОВ, портрет на поета, от сборника есета „Върхове“. С Портрети на Ботев, рисувани през годините от български художници. 145 години от гибелта на Ботев на връх Вола.

ФотоПортрет на Христо Ботев, заснет от Бабет Енгел, Букурещ, 1868 г.

… За него като че ли вече всичко е казано: толкова биографии, литературни и научни изследвания, статии, академични сесии! Какво още остава?… Остава онова, което той сам ни е дал в своите 12 стихотворения – между всичките двайсетина, – пред които всичко друго е само „литература“, както казваше някога Верлен.

То се знае, тежестта на всяка творческа личност се измерва с делото, оставено  от нея – самО за себе си – независимо от добродетелите или пороците на човека, който го е създал. Но тук човекът влезе в бъдещето с нимба на трагично величие почти едновременно с увенчаването на поета. Затова от деня на смъртта му във всяка преценка на неговото художествено дело се примесва и екзалтацията пред героя. И в съзнанието на повечето българи те са неразделно сплетени. Дори ударението се слага по-често върху революционера, отколкото върху художника. Това не е беда, разбира се, но би било добре, ако тия преценки се отделят една от друга. Защото българското революционно движение се роди в главите на няколко десетки вдъхновени младежи и се осъществи от хиляди знайни и незнайни мъже и жени – но поетът Христо Ботев е един единствен. И защото този калоферски момък, който от деветнайсетата си година скита немил-недраг из Русия, Бесарабия и Румъния, още с първите си стихотворения отпреди един век се издигна като връх на българската поезия, ненадминат и до днес. Може би тъкмо това хаотично съществуване в чуждите земи, с буреносния вътрешен огън, с безумната страст за свобода и човещина, с вроденото чувство „силно да люби и мрази“ и с хилядите пречки пред тая бистра младост – всичко това оплоди изумително неговия гений, за да се въплъти в нечувани дотогава слова.

Художник Златю Бояджиев – Христо Ботев

Тук диапазонът наистина не е много широк, динамиката почти навсякъде е революционно-борческа, но срещу това – какво неотразимо поетическо заробване, каква вихрушка от поразяващи образи, които те оставят задъхан от странно щастие, когато ти се иска да плачеш от непознато досега вълнение. ( … Бяло ми месо по скали,/ по скали и по орляци,/ черни ми кърви в земята, / в земята, майко, черната…) Но в тая бравурна гама има на места и чисто лирични тонове, с една горчивина, която стига понякога до безутешност. ( … но себе си, брате, губя/ тия глупци като мразя) или някаква песенна мелодичност, която се носи кресчендо ( … затуй му пее песента на Странджа баир гората,/ на Ирин Пирин тревата; меден им кавал приглаша/ от Цариграда до Сръбско/ и с ясен ми глас жътварка/ от Бяло море до Дунав…), за да се разлее и замре накрай в широк и бавен ритъм … по румелийски полета!

Потребно ли е да се питаме как тоя осемнайсет-двайсетгодишен несретник създаде в оная полузрачна предистория няколко съвършени поеми, за които няма старост и които остават гордост на нацията? Никакви психологични изследвания не ще ни обяснят това, защото тука имаме, както казва Захари Стоянов, „един необикновен човек“. Той иде в света такъв, какъвто и ще си отиде – завършен, обременен от съдбата с всичките духовни богатства, отредени за бъдещето. Удивително е, че с тоя сложен вътрешен свят, настръхнал, винаги в движение, който ще носи до сетния си час, той можа да излее идеите, чувствата и виденията на своето творческо въображение в най-неочаквани, съвсем нови и съвършени поетични форми, нестигнати от никого и след него. В онова време, когато Раковски пише „Горски пътник“, който днес се нуждае от превод, когато Петко Славейков и Добри Чинтулов печатат стихове на един още елементарен, на места дори архаичен език, във всяка от неговите поеми изведнъж ви омагьосват в някакво невиждано разточителство словесни и музикални разрешения, съвсем оригинални и в същото време изплували като че из глъбините на народното творчество.

Тия великолепни повторения, дето и смисъл, и мелодика, и ритъм, са така стопени в една подчиняваща всичко експресия ( „Какви е деца р а ж д а л а, / р а ж д а л а, р а ж д а  и сега/ българска майка юнашка, какви е момци х р а н и л а, /х р а н и л а, х р а н и  и днеска/ нашата земя хубава!… “ „Песента ще се пронесе/ п о г о р и   и   п о  д о л  и щ а – г о р и т е  ще я поемат,/ д о л  и щ а  ще я повторят/ и  т ъ г а т а  ми ще мине,/ т ъ г а т а, дядо, от сърце!“). Тая зловеща образност („Злобна ги памят – злобно повтаря!“, „Кръстът е забит във живо тяло“, „Ръжда разяжда глозгани кости“, „И сърце зло в злоба обвито“, „Смок е засмукал живот народен…“, „Там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец“, „Вихрове гонят тръне в полето…“ ) и т.н. – във всяка поема. И малките грапавини тук-там изчезват пред огромното богатство на тоя безподобен поетичен порой.

Ако Ронсар се смята за творец на френската художествена реч, а Пушкин – за художественото слово на руската книжнина, Ботьов несъмнено е създателят на българския поетичен език, с който си служим и днес. След него бе лесно – нямаше вече нищо голямо да се постига.

В първите десетилетия на по-миналия век, Лермонтов бе напечатал „Сон“:

В полдневний жар в долине Дагестана

С свинцом в груди лежал недвижим я.

Глубокая еще дьIмилась рана,

По капле кровь точилася моя.

Лежал один я на песке долиньI;

УступьI скал теснилися кругом,

И солнце жгло из желтьIе вершиньI

И жгло меня – но спал я мертвьIм сном.

И снился мне сияющий огнями

ВечерньIй пир в родимой стороне.

Меж юньIх жен, увенчаньIх цветами,

Шел разговор весельIй обо мне.

Но в разговор весельIй не вступая

Сидела  там задумчиво одна

И в грустнньIй сон душа ее младая

Бог знает чем бьIла поргужена.

И снилась ей долина Дагестана,

ЗнакомьIй труп лежал в долине той;

В его груди дьIмясь чернела рана

И кровь лилась хладеющей струей.

А между малкото поеми на Артур Рембо има един сонет – „Спящият в долината“, печатан към 1874 г., известен в цял свят и написан от 17-годишния младеж – „вече оформен поет“ – според френските критици:

Едно зелено гнездо, дето пее ручей,

който хвърля игриви късове сребро по тревите;

Дето слънцето грее от гордата планина.

Една долинка, цяла в пяна от лъчи.

Един млад войник, гологлав и с отворена уста,

с тил, потънал целия в свежите сини листа

спи, изпънат сред тревата, под един облак,

блед в зеленото си легло под слънчевия дъжд.

Той спи, с нозе сред гладиоли. Усмихнат,

тъй както се усмихва болно дете –той спи.

Природо, прегърни го топло, нему е студено!

Ноздрите не потрепват от благоуханията.

Той спи под слънцето с ръце на гърдите

и с две черни дупки от дясната страна.

Преди години някои поискаха да видят в „Хаджи Димитър“ подражание на чужди образци (споменатите вече стихотворения) и по тоя начин да превърнат тая наша национална гордост във второстепенно поетично произведение. Истината е, че между трите поеми съществува някаква близост в общата художествена идея, в подробностите на някои образи, в живописната концепция на пейзажа. Но нищо повече. От друга страна, нашият поет не е могъл да знае стихотворението на Рембо, а не е сигурно, че е чел и „Сон“ на Лермонтов.

Но дори да се допусне някакво влияние, и то само от руския поет, достатъчно е да се съпоставят една до друга поемите на двамата чужденци и баладата на Ботьов, за да блесне очебийната разлика. Докато стихотворенията на Рембо и на Лермонтов, безукорни в своята художествена форма и композиция, сгъстяват в един само момент, наистина многопланово, една поетична инвенция, богата с нюанси, но напълно статична, в „Хаджи Димитър“ се развихря едно непостижимо въображение, с динамика, която люлее и издига в някаква сънно-музикална атмосфера един невиждан апотеоз на българската поетична реч. Тук идеята пораства до художествена стихия, дето участва цялата вселена – „земя и небо, звяр и природа“, за да се стигне до едно поетично визионерство от световно измерение.

Той даде всичко, което имаше на тая земя, дето отиде да умре: своята неосъществена младост, своя гений, с който цъфна голямата поезия на българския народ, остави ни един език, на който ние още не можем да му се отблагодарим достойно. Какво повече може да даде един човек?

Константин КОНСТАНТИНОВ

Художествената стихия  – поемата

ХАДЖИ ДИМИТЪР

                                   От Христо Ботев

 

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

 

 Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

„Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!“

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

 

 Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

 (Творбата е печатана за първи път във в. „Независимост“, 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов, по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в „Песни и стихотворения“.)

Този календар, редактиран и издаден от Ботьов в Букурещ при най-голяма оскъдица, днес е голяма рядкост. За година 1875, с портрет на Хаджи Димитър и Ботевото едноименно стихотворение.

 

Портрети на Христо Ботев, рисувани от български художници, са използвани за илюстрация на есето на писателя Константин Константинов. Тези портрети са събрани от литературния изследовател Христина Димова.

Христина Димова сподели, че е подарила на училище, което носи името на Христо Ботев, в старозагорското село Оризово много литературни материали за Ботев. В отговор децата от училището обещали, че днес всяко от тях ще рисува портрета на Ботев. Инициативата е посветена и на двете дати – 1 и 2 юни.