ЕДИН ГРЪК РАЗКАЗВА ЖИВОТА СИ В МУЗИКАТА

• Предстои да бъде завършен биографичен музикален филм за Георгиос Филаделфевс – певец, пианист, артист, диригент. В youtube, от 15 май – The Road
• „Отначало България ми хареса. Но сега виждам, че не е било харесване, а съдба.“ – Георгиос Филаделфевс

Обстановката в апартамента му е артистична – пиано, ноти, картини, книги, уют. Това е неговият дом и студио, и храм, в който артистът – пианист, певец, композитор и хоров диригент се подготвя за своите артистични изяви, слуша и създава музика, пее и свири. Познаваме го като тенор, пианист, клавирен педагог, като новият диригент на сливенския смесен хор „Добри Чинтулов“, като леля Олга от ФБ от началото на пандемията и като … съпруг на пианистката и депутатка Валентина Василева-Филаделфевс.

С Георгиос обаче няма да говорим за политика, а за музика. И разговорът ни ще започне от една радостна за него новина: предстои да бъде завършен музикалният филм-портрет, с различни моменти от живота на артиста, който се нарича The Road, което на български звучи като „Пътят“.

И наистина, богат на събития е пътят на иначе младоликия Георгиос Филаделфевс от Атина до Сливен, още повече – пътят му в голямото музикално изкуство.

– Не е ли твърде рано, г-н Филаделфевс, за автобиографичен филм на оперен артист само на 42 години?

– Имах вътрешна нужда от този филм сега. Защото съм сигурен, че след години нещата ще се променят вътре в мен, дали силите, дали енергията… И исках, докато още са ми пресни хубавите спомени на сцената и в живота, да ги споделя. В същото време, това е и катарзис за мен. Отношението си към нещата от моя живот в света на музиката показвам по най-искрен начин. В този филм няма говор. Няма обяснения за мен от мен или от други хора. Има само музика.

– С други думи – музиката „говори“ в този филм. Това подхожда на един музикант…

– Това е един филм с музика и видеокартина. Защото, ако някой друг каже нещо за мен, както във всички подобни филми, ще е банално… Ако аз кажа нещо за себе си, ще е самохвално. Така че реших да оставя моментите от живота, който съм преживял на сцената. Има и документални кадри от филми, открити през последните години, които не знаехме че съществуват, направени от дядо ми Александър. Така че този филм е ценен и от документална гледна точка.

– С какво времетраене е филмът и какво е заглавието му?

– 45 минути. Нарича се „Пътят“ или The Roаd. Филмът е направен за българи и за чужденци. Реших да прескоча езиковата бариера – да не правя субтитри на български, на английски, пък да говоря на гръцки. Казах: „Не, няма да говоря.“ Ще бъде един филм, който всеки ще тълкува така, както го разбира от гледната точка на своята държава, на своята професия или на момента, в който го гледа.

– Интересен подход. Някой ви го подсказа, вие го измислихте, някъде видяхте нещо подобно?

– Това решение е мое и на г-н Красимир Топчиев. Той беше предложил отначало целият филм да е чернобял. Но после решихме филмът да бъде цветен, с изключение на много старите и архивни кадри. Субтитри няма. Ще бъдат изписани само имената на композиторите и на произведенията, които се чуват, с номерата на опусите.

– Кои музикални произведения сте избрали да разказват Вашия живот?

– Интересното е, че откъсите, които са избрани да направят този филм, не са нещата, които аз обичам, не са неща, които бих свирил или пял за мое удоволствие. А са неща, които по някакъв начин показват към нещо от мен, което мисля че може да бъде споделено. Филмът е малко странен, но като че ли в него аз „казвам“ неща, които не бих казал на нито един човек. Всички записи са с мен, няма други артисти, т.е. главният герой съм аз, но не по егоистични причини, а защото искахме „разказът“ да бъде максимално чист. Но атмосферата в различните моменти е различна. Ще видите Акропола, Кипър, ще видите Великден в нашия район Илион от старите документални кадри, ще видите мен, да свиря в различни държави. Произведенията не са тайна. Те са произведения от Шопен, Лист, има някои неща, които публиката ще чуе да пея за пръв път, като например една песен на Димаш Кудайберген.

– В този филм Вие и свирите, и пеете…

– Аз съм завършил и пиано, и оперно пеене, така че, колкото и да е било трудно и колкото и да ме съветваха много хора да избера едно от двете, аз все още се занимавам и с двете неща – и с пианото, и с пеенето. Но с пеенето си изкарвам хляба, ако трябва да говоря реално. С пианото не съм спечелил нещо, освен конкурси. Получавал съм големи награди от международни конкурси. Но и за това не става дума във филма.

– Но нека в това интервю да стане дума за Вашите музикални отличия. Кои са те?

– Конкурс музиката и земята, София 1996 – втора награда. Конкурс „Морис Салтиел“, Солун 1998 – първа награда. Гран При „Мария Калас“, 2000 Атина – втора награда. Конкурс „Зайлер, София 2002 – първа награда. Стипендия „Джина Бахауер“. Стипендия от Райна Кабаиванска. Медал от кмета на Атина за творческа дейност. Конкурс Ямаха за две пиана, София – първа награда. Конкурс за млади таланти към министерството на културата, Атина 1995 – втора награда. Имам издадени и 6 компактдиска.

– Защо във филма не става дума за наградите Ви?

– Във филма няма нищо, което да говори от 1 лице единствено число. Не исках да има нищо, което да показва мен директно, а музиката чрез мен. Този подход избрахме заедно с Краси Топчиев, без когото нямаше да стане филмът. Той също даде много интересни идеи от една страна, от друга страна той като характер е по-различен от мен. Т.е. аз съм романтик, бързам да станат работите, а той си има метод, с който върви, пише, отбелязва, оправя, праща, обаче когато има забележка за нещо, което не върви, аз го слушам. Той е правил много филми. Досега много неща сме променили.

– Освен пианист и певец, вие сте още и диригент.

– Диригент съм на хор „Добри Чинтулов“. Хорът също има участие във филма. След като покойният маестро Григоров се разболя и вече му беше трудно да ходи и да прави репетиции, аз поех неговата работа.

– Той ли Ви избра?

– Не. Избраха ме хористите, защото те казаха „Да“ – и разбира се, ръководството на читалище „Зора“. Защото, когато имаш един нов човек пред себе си, много е важно да знаеш, че този човек няма да ти създаде проблеми. Те разбраха, че съм този, който ще ги разбира и на когото могат да се доверят. Ние сме един хубав екип, без никакъв егоизъм помежду си, просто работим добре. Сега много ни липсва сцената – и на тях, и на мен като техен диригент.

– Как живее един артист като Вас в условията на пандемия като сегашната? Как оцелява?

– Винаги съм би силен характер. Няма нещо, освен здравето, моето и на близките ми хора, което може да ме разлюлее. Когато дойде тази ситуация, като всички хора, аз се ядосах. Защо не можем да продължим с концертите, защо публиката не може да влезе в залата? От друга страна си казах: ок, нека да вървим в техните води – на тези, които управляват кризата и казват кога ще се отворим и кога ще затворим, отваряме-затваряме, отваряме-затваряме, станали сме като акордеон… Защото от друга страна, тази година съм свършил ужасно много работа – и за себе си, и за моите ученици, и за моето развитие като музикант – и певчески, и с пианото. Всеки ден от сутринта докъм 18 часа аз работя върху музиката, с почивки, с моето кафе, с малко гимнастика, гледане на телевизия и слушане на плочи. Това ми е тренировката всеки ден – разпяване, упражнения за дишане, усъвършенстване на техниката на ръцете и поддържане на репертоар, доколкото може. Ще кажа на моите колеги артистите нещо успокоително: докато сме затворени, нека да работим, да се развиваме, да пробваме различни посоки, да четем, да учим нови текстове, музикантите да учим нови произведения, защото всичко това ще свърши и тогава трябва да сме подготвени да започнем и отново да продължим откъдето сме спрели. Просто човекът на изкуството трябва да има предвид, че сега не е момента да спим, а да се замислим: защо сме тука. Това е време за размисъл.

– Не се давате …

– Не, защото зная, че ще се върнем на сцената. Имам какво да кажа. Освен това, никой няма да издържи дълго на тази ситуация. Нито тези, които са я измислили, защото това за мен е измислено от хората, нито тези, които издържаме товара й толкова време. Виждате, че в целия свят хората започват да се бунтуват. Не желаят да живеят по този начин! Без прегръдки, без целувки, без срещи с приятели. Аз съм възхитен от българите, а и от гърците, как спазваха мерките, с много малки изключения. Човек, когато иска, може да се дисциплинира, да спазва едни правила за здравето на хората.

– Мислим за физическото здраве. А за духовното?

– За тази ситуация има причинни. Виждаме докъде бяхме стигнали, как на никой не му пукаше за другия, как всички се бяха устремили към парите и бизнеса. Явно беше нужен този шок, лошото е, че много хора изгубиха живота си. Но едва ли всичко това дойде при нас случайно. Не се радвам, но анализирам ситуацията. За нея, убеден съм, има причини.

– Къде търсите тези причини?

– В девалвацията на човешкия морал, в човешкия егоизъм и огромното невнимание към знаците, които животът ни дава. Хората спряха да гледат небето, спряха да се радват на великолепието на природата, на дърветата и цветята, спряха да мечтаят и да виждат красотата, родителите спряха да говорят с децата си, а се занимаваха с други неща. Всичко това са се заплаща.

– Леля Олга стана част от живота ви по време на тоталното затваряне в началото на пандемията. Как се роди тя? От скука, от желание за артистична изява или от какво?

– Аз съм артист, добър човек, но има неща, на които много се ядосвам. Когато се ядосвам, ставам неконтролируем, но един глас ми казва: „Събери цялата тази негативна енергия, която имаш, в нещо артистично. В някакъв образ. Или в някаква песен. Много често ще видите във ФБ някаква песен, която е по-жива и по-романтична. Ето, в този момент искам да кажа нещо чрез песента, както във филма. Леля Олга е пародия. Но тя се роди от нежеланието на хората да допуснат друг човек в личното си пространство, което за мен е много лошо. Затова леля Олга обучава всички отдалече. Можеше тя да е гъркиня. Или можех да направя някаква пародия на един комичен или смешен грък, с беглерчето – броеницата, което върти в ръцете си, с цигарата, с фрапето, което е също характерно. Реших обаче тя да е рускиня не по политически причини. Тя казва неща, които са много обикновени, но по неин уникален начин. Тя не показва дали някой влиза в нейната къща. Тя е огледало и пародия на това, което виждаме във ФБ. Всичко вече е онлайн – онлайн гимнастика, онлайн йога, онлайн гледане на карти, онлайн дишане, онлайн представления, онлайн секс, онлайн всичко. Тя е това… Разбира се, много хора не разбраха дълбочината на леля Олга, а виждаха само нещо, което изглежда забавно, банално и лесно, но никак не е лесно да се прави такъв образ. Така че тя, когато има нещо да каже, сигурно отново ще се появи…

– Но сега мълчи…

– Да, защото аз съм против еднопосочното мнение на някои хора – че съм прекрасен комик. Прекрасен комик аз може и да съм. Но съм и един много сериозен човек. И не ми се иска появата на леля Олга да противоречи на това, което ще покажем с филма. Защото леля Олга е театър. Някакъв вид домашен театър. Леля Олга щеше да е много успешна и в телевизионен вариант. Но все пак артистът е Георгиос, които не иска да е шут, ако хората не са готови да погледнат зад думите.

– Артистът Георгиос е роден в Гърция. Това сигурно присъства във филма. Но сте завършили музикална академия в България, нали?

– Завърших консерватория в Гърция, която не е на нивото на консерватория в Европа. Тя е като музикално училище. Взех диплома по хармония от министерството на културата и веднага тръгнах по конкурси. А голямата среща на живота ми, след моята първа учителка в Гърция, която е жива и е на 63 години – Ирина Бека, е срещата ми с Мария Херогйоргу, ученичка на големия италиански композитор и пианист Алфредо Казелла и на голямата пианистка Маргьорит Лонг. Мария Херогйоргу беше на 78, когато се запознах с нея, тя почина на 86 години, но през всичките тези години бяхме плътно един до друг по конкурси. След дипломирането си учих при нея частно, тя ми повлия много.

– Как попаднахте в България?

– В нашата консерватория в Гърция имаше обявен майсторски клас с проф. Жени Захариева и ми хареса много как тя работи. Реших да дойда в България, на конкурса „Музиката и земята“ в София. И България някак си ми хареса. Но сега виждам, че не е било само харесване, а съдба. Защото сега, като се анализирам, намирам нещо българско в мен. Знам че съм грък, но има нещо много мистично в това. Нещо мистично има в мен, което не подхожда някак на слънцето на Гърция. Нещо тъмно, то не е лошо, но е нещо странно в енергията – там усещам връзката с България.

– Откъде сте родом?

– Аз съм от Атина, нашето семейство Филаделфевс е от много стар атински род, от началото на 18 век има писано за това семейство. В него има много историци, археолози, художници – чичо ми е художник. Но Филаделфевс, което означава приятел на брат, идва от древната Филаделфия, която е град в Измир и в момента се казва Ала Шехир. Коренът ни е оттам. Преди да дойде оттам, истинското презиме на семейството е било Николаидис. Филаделфевс означава вече „от Филаделфия“.

– При кого учихте в България?

– Аз се дипломирах с пиано в Гърция, а в България взех две магистратури – едната в класа на проф. Жени Захариева по пиано в Музикалната академия и втора в класа на проф. Свилен Райчев по оперно пеене. Едновременно учех частно оперно пеене при Стоян Кисьов, които беше страхотен педагог и огромна личност. Помня уханието на печени чушки в жилището му, защото той много обичаше печени чушки и черни маслинки. Гледахме телевизия, слушахме много музика и уроците при него бяха много интересни. Само при него съм усещал такава енергия – като че ли по време на урок в стаята имаше някакви вълни. Той беше доста възрастен.

– Павел Герджиков ли е връзката ви със Сливен?

– Връзката ми със Сливен е първо читалище „Зора“, защото през 2002 г. те ме поканиха да свиря Григ – концерт за пиано и оркестър и разбира се, жена ми Валя. С нея бяхме състуденти. Но когато пристигнах в Сливен за първи път, още бяхме само приятели. По-късно станахме близки.

– Значи, Сливен е имал късмет с Вас, а може би и Вие със Сливен?

– И аз със Сливен, да, защото вижте колко е хубаво – там има грамофон, тук е пианото, редувам стаите, мога да лежа навсякъде и е много приятно. Ще ви призная и още нещо. В България има по-голямо спокойствие, отколкото в Гърция. Ако правехме това интервю в Гърция, щяхме да чуваме три кучета, които лаят, двама мъже, които се карат отдясно, крясъци на деца отляво, коли щяха да минават непрекъснато – пълна лудница! В Атина къщата ни е огромна, с роял и две пиана долу, но на моя балкон не можеш да стоиш. А тук е много по-спокойно, уютно и аранжирано с любов.

– Свободен артист ли сте в момента?

– Абсолютно свободен. И много щастлив. Не искам да съм на щат в някой театър. Искам да гостувам, да пея където ме поканят. Понеже в музиката съм в много аспекти: пиано, композиция, пеене, дирижиране, няма как да съм добър, ако съм в един театър и се занимавам само с пеене. Пък и всички музикални направления, в които се развивам, си помагат взаимно. Освен това, вече не съм на възраст, в която да се нуждая един театър да ме лансира. Аз вече прехвърлих 40-те. И от един момент нататък, трябва да построя моята си кариера.

– Кои са най-важните оперни театри, в които сте работили – в България и по света, в последните години?

– Работил съм в Софийската, в Русенската опера, в Пловдивската, Варненската и Бургаската опера, в Музикалния театър в София. Щатен съм бил само в Русе и в Музикалния театър в София за година и половина, за постановката „Фантомът на операта“. Навсякъде другаде съм бил гост. Пял съм в Швейцария, в цяла Германия, Испания, Холандия, Белгия, Украйна, Кипър.

– За 40-годишен човек, това е доста добра кариера…

– Затова реших сега да се направи филмът, а не когато стана на 80. Защото има какво да се каже, да се покаже на хората, а и по-младите да видят колко труд е нужен, за да направи един артист нещо в нашата професия.

– Кои от ролите си помните с любов?

– Ролите са много, те са 43. Започвам от края, от „Човешкия глас“ в театрална работилница „Сфумато“, лирическата трагедия по музика на Франсис Поленк и текст на Жан Кокто. Това е оперен моноспектакъл от 2016 г. с режисьор Пламен Бейков, мой много добър приятел, колега, певец, но вече и страхотен режисьор. Много силно представление, 55 минути сам на сцената! Други любими роли са ми Родолфо от „Бохеми“, Каварадоси от „Тоска“, Канио от „Палячи“, Туриду от „Селска чест“, Ернесто от „Дон Паскуале“, една роля, която много съм пял, в „Севилският бръснар, „Вълшебната флейта“, „Дон Жуан“ съм пял също… Много са, сред тях и съвременни опери, в които съм участвал, като „Нос“ от Шостакович и „Катерина Измайлова“, „Хофманови разкази“ – опера на Жан Офенбах с 4 персонажа, изпълнявани от един и същ човек – Андреас, Кошенил, Франц и Питикиначо…

– От колко време не сте стъпвали на сцена заради пандемията от Ковид 19?

– От януари тази година. През януари участвах в концерт в Бургас на мой ученик по пиано, в края на който изпях няколко песни. Но последната ми голяма изява беше с Третия концерт на Бетовен за пиано и оркестър във Враца, с диригент Христо Павлов и с последния спектакъл на „Човешкият глас“ в къщата на Борис Христов в София.

– Със съпругата си Валентина Василева-Филаделфевс имате и общи артистични изяви…

– Да, много концерти сме дали заедно. Когато аз пея, тя свири. Валя е чудесен акомпаниатор, много е добра. Тя диша с певеца, познава стиловете, има страхотно ухо и е страхотен педагог. Но си има кариера и като солова пианистка. Свирила е Шуман – концерт за пиано и оркестър със Сливенския симфоничен оркестър и още няколко концерти за пиано и оркестър. Но тя има различен характер. Ще вметна, че сега, когато излиза филмът, аз съм се променил много по характер, в сравнение с времето, когато бях 32-33-годишен. Преди бях страшен егоцентрик. Т.е. не бях разбрал колко много обичам музиката. Обичах повече себе си. Музиката изобщо много помага. Защото с нея ти си като инспектор. Вземаш произведението и трябва да знаеш: кога е написано, от кого е написано, за кого е написано, как е свирено. Да се разчете цялата партитура, динамики, това, което е зад партитурата да се чуе, това е вид изследователство.

– Хубаво ли е двама музиканти да бъдат семейство?

– Не е лесно, но е хубаво. Много е хубаво. Защото винаги може да се намери общ език.

– От колко време сте с гордостта на Сливен – смесеният хор „Добри Чинтулов“? Внесохте ли промени в репертоара, в подготовката на хоровите произведения?

– От две години съм диригент на хора. Предшественикът ми Методий Григоров е бил много голям, гениален специалист. На моменти пеят като професионални певци. Но все пак, това не е професионален хор. Не съм променил, по-скоро съм развил репертоара с нови песни като италиански канцонети и френски шансони, направени за четири гласа, които вече сме изпълнявали в Сливен, на фестивала във Варна, в Албания. В момента обаче има страх у хористите – някои вече са преболедували Ковид, други се пазят да не заболеят. Продължаваме репетиции в намален състав, идва който може и когато може. Никой не се ядосва на никого, защото разбираме ситуацията. На всички ни се иска това да изчезне и да започнем отначало, защото те имат голям ентусиазъм за пеене. А са и опитни. Григоров им е дал много знания, те добре чуват и добре усещат нещата. Така че на мен не ми беше лесно да съм с опитни хористи като неопитен диригент…

– Харесва ли ви хоровото дирижиране?

– Да, защото имам контакт с хората. И с репертоара. В много добри отношения сме с пианистката Веселина Иванова, тя е чудесна. Но поради Ковид ситуацията отложихме големия концерт на хора за 160-годишнината на читалище „Зора“. Много ми се иска да го направим, макар и по-късно, когато се уталожат страховете и хватката на пандемията се отпусне. Предвиждахме в програмата и църковни песни, този репертоар те го знаят чудесно – динамика, дикция, интонират хубаво.

– Планирате ли нещо за след пандемията?

– Един голям концерт планираме за лятото на сцената на античната крепост „Туида“ с хор „Добри Чинтулов“ и другото, пак на „Туида“, с „Пътешествие из Средиземноморието“ с Марио Николов, тенор, Валентина Корчакова, сопран и аз, Георгиос Филаделфевс, тенор.

– Какви идеи имате за развитието на хор „Добри Чинулов“?

– За съжаление, плановете които ние правим, са за кратко. А всички политически и морални идеи трябва да са за много по-дълго. Аз нищо ново няма да измисля. Аз бих направил същото, което беше направил Григоров. Ако в момента някой има интерес да запази хор „Добри Чинтулов“, за този хор трябва да се обяви прослушване, да влязат млади хора, да се обучат, а не с моето тръгване от града или с пенсионирането на вече възрастните хористи да приключи живота на хора. Аз много исках да има прослушване за млади хора, но това не зависи от мен, аз не мога да вземам решение кога ще правя прослушване или ще правя младежка формация на хор „Добри Чинтулов“. Но така се прави в Германия, в Испания, във Франция. Аз казвам какво трябва да се направи, много е просто. Защо Григоров правеше прослушване и имаше младежки хор, а сега няма младежки хор? От кого зависеше? Защо тогава имаше толкова хорове? Аз гледам записи, те са просто уникални! Какво ще правим утре?

Идеята ми е да се направи малък младежки състав с мадригали и т.н. От гимназията и от училищата да се направи прослушване по възрастови групи, да се съберат младите хора в хор. Те са жадни за музика. Сегашният хор ще се запази, защото те са стиковани и много добре знаят нещата, и едновременно да се подготвят млади хора. Да има детска или младежка формация към хор „Добри Чинтулов“. И след 30 години, дали ще съм аз или някой друг, но тези хора да са като сегашните хористи.

Но този проблем не е само в Сливен, това е навсякъде. Когато един човек иска доброто на институцията или да работи, изведнъж става лош. А борбата против изкуството е огромна. Не трябва да има изкуство! Защото изкуството ражда интелигентни хора. В момента липсва смелост. Това са неща, които не струват толкова много пари…

– Какво композирате?

– Последно композирах музика на театралната онлайн постановка „Страсти Илиеви“ на Димо Дешев. Тя се създава по проект, финансиран от Национален фонд „Култура“. Написах доста произведения за пиано. Отделно извадих звуци като гръмотевици, почукване на масата, шумове. Тя е доста тежка постановка, много сериозна. Имаме вече страница във ФБ, създадена от художника Илиян Урумов. Снимките, които направихме, са прекрасни, това е един много интересен проект. Представлението ще накара зрителя да се замисли над някои неща.

– Вашата дъщеря Християна има ли ориентация към музиката, като родителите си?

– Тя взема уроци по пеене при г-н Иван Кавръков, при мене посвирва по малко на пиано и вече започнахме да пеем дуети с нея. Сега за 100 години от рождението на голямата гръцка певица и политичка Мелина Меркури ще има наши клипове с Християна в сайта на посолството и в сайта на дружество „Аристотел“ – гръцко-български културен мост, с песните на Мелина Меркури – пеем аз и малката, която вече е на 13 години.

– И в най-общи линии, това е Пътят на Георгиос Филаделфевс… The Roаd или „Пътят“?

– Заглавието The Roаd е написано на английски, за да го разберат всички. Иначе, това е „Пътят“. Благодаря от сърце на Красимир Топчиев за неговото търпение и за това, че един човек, който все пак не е музикант, направи чудеса с видеото. Много благодаря на него и на неговата съпруга Таня, която гледа всички откъси, за да ни помогне с мнение и коректив отстрани.

… В това интервю автопортретът на Георгиос, нарисуван от самия него, истината е такава, каквато той я е видял. От обстоятелството, че е преболедувал Ковид, до идеите му за развитието на сливенския хор „Добри Чинтулов“. Той е директен и искрен за нещата, за които говори, защото е убеден, че „Когато един човек казва истината, няма от какво да се страхува.“ Един артист, който твърди, че през целия си живот се е занимавал с музиката – и с любовта.

… А навън заваля. Снимаме се с Георгиос за спомен.

В последния момент ми показва графика на Калуди Калудов, който за него е и чудесен художник – доказателство, че артистът е артист навсякъде.

Георгиос поглежда часовника. Ще извика такси по телефона.

В подредения му ден е дошло време  за репетиция на хора.

                                                                       Едно интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА