БОГАТСТВОТО НА ЧОЧО ВЛАДОВСКИ, КОЙТО ПЯ ЗА „НАШИЯ ГРАД“

• За звездния път на чаровния певец от „Тангра“ и още нещо…

Смъртта винаги идва ненавреме. Често нелепо рано. И след нея остават недоизписани нотни листи,  застинали струни на китара, неизпети песни и тъга. Споменът  капе като сълза.  В последното си интервю за вестник „Над 55“, дни преди да си отиде от този свят, виртуозът басист и създател на култовата  група „Тангра“  Константин Марков говори за новите си песни, написани през отминалите месеци, за концерта през октомври, на който ще  представят най-новия албум на групата, за сладкото  опиянение от работата, която му предстои. Но животът е това, което се случва, докато правим планове за бъдещето, са казали мъдреците. Мнозина ще кажат, че това е клише, но всеки ще се съгласи, че то е самата истина.

Тези дни ни връщат към спомена за още един от забележителните  групари на „Тангра“. На 20 март Чочо Владовски  щеше да навърши 65. Но преди петнадесет години съдбата реши друго.

В този ден  майката на сина му, който носи неговото име,  тревожно му звъни. Напразно. Часове наред телефонът  не отговаря. Светлозара го намира  бездиханен, вече отлетял към света, за който все си мислим, че е по-добър от този, в който живеем.  Само студените стени на апартамента  в „Лозенец“ са чули  какво е прошепнал той в последния си миг.  Но какво е оставил  Чочо знаем всички, които години наред сме припявали песента за онази странна хазяйка, която „вместо да  пита за наема, носи каничка с кафе“ .

„Богатство“  е вторият златен хит, който Владовски изпява с „Тангра“.  Идва и „Любовта, без която не можем“, но преди това, още четиринадестгодишен, напетият  осмокласник,  вече е радвал  с гласа си публиката в кварталното читалище Пробуда“.  Вещият откривател на таланти Митко Щерев пръв го забелязва и го   взима в „Диана експрес“. Солистът обаче твърде  бързо „слиза от влака“, за да стане част от „Сребърните гривни“, където е свирил и неговия брат Трошан.   Харесва го и Емил Димитров, който го включва в програмата си, заедно със „Синьо белите“. Но докато младият изпълнител преживява първите  радостни трепети на рокаджия,  у  баща му те пораждат само огорчение и разочарование.

Професор Христо Владовски е виртуоз флейтист. Солист на Симфоничния оркестър на Българското национално радио и на Софийската филхармония. В същото поприще той вижда и сина си. Още повече, че като педагог, маестрото е давал  уроци и е откривал пътя към голямото изкуство на много млади таланти. Разбира се и Чочо е принуден да вземе  флейтата още като дете. Но  това не е неговият инструмент. Докато той завижда на брат си, който се вихри в дебрите на рока,  баща му е безпощадено упорит в стремежа си да направи сина си флейтист.  Доказателство е двойката, която му пише като негов учител  в музикалното училище.

Но тя  не е краят, а началото на звездния път на Чочо Владовски.  Само няколко години след това той ще изпее „Нашият град“.   Тази песен бележи началото на един нов  жанр в родната литература – рокпоезията. Негов  създател е Александър Петров.  Но преди да бъде признат за живия класик сред текстописците, Сашо е един младеж, който току-що е взел дипломата за завършено филологическо образование и се чуди кой път да хване. Учител не му се става. Докато влезе в някой вестник, дълго трябва да лъска килимчето пред поредната  мастита  редакторска врата. Така че переспективите не са кой знае колко светли. И тогава, неговият далечен родственик , големият композитор  Борис Карадимчев,  му предлага да напише стихотворение, което да стане текст за песен. Ще я изпее самодейна група от Добруджанския край.  Указанията на  гуруту са: Стиховете да разказват най-общо живота, за любовта и  … още нещо. Дотогава Петров  не е писал нищо поетично. Той решава, че след като момчетата са от  малък град, е най-добре да му направи снимка от думи.  И тя се оказва със  стойността на картина от старите майстори.

„Нашият град“ , „в който освен да се влюбиш, друго няма какво да се случи“ става тотален хит. Звучи във филма „Оркестър без име“. Пее я цяла България и всеки е сигурен, че в нея се разказва за неговото родно място. За нула време авторът на текста  получава пари, за каквито баща му, мастит инженер, само може да мечтае. Той  вече е открил своята професия.

Скоро след това творческият тандем създава и песента „Богатство“ . То е открито на последния етаж в една невзрачна мансарда под  звездите“. Но на обитателите й завиждат всички.

На сцената Чочо диктува новата мода на младото поколение. Той е с дълга до раменете смолисточерна коса, рокерско яке, широки чарлстон панталони и академични очила.  Доста различен от дотогавашните  естрадни величия. Публиката мигом се влюбва в него. Владовски вече е на върха. Разхожда се шармантно из телевизионния екран. Бохем, чаровник, с чувство за хумор, той е идеалният образ, по който въздишат всички съзряващи  тийнейджърки.

Три години по- късно, славата  е само тъжен спомен. Солистът трябва да се раздели с „Тангра“. „Нашият град“ е свалена от репертоара. Мотивът:  депресира публиката от малките селища.  Истината обаче е друга – рокаджиите са решили да сменят стила си. Новият не е Чочовият. Той занпред  ще гради кариерата си сам.

След 1984 г. Чочо работи за кратко с Развигор Попов и Мими Иванова като солов изпълнител. После започва самостоятелна кариера и се ориентира към изпълнения в стил поп. Сътрудничи си с композиторите Тончо Русев, Стефан Димитров, Вили Казасян, Асен Драгнев, Кристиян Бояджиев и др. От този период е хитът „Безсъние“, отново по музика на Борис Карадимчев и текст на Александър Петров. През 1989 г. издава самостоятелен албум, озаглавен „Цветан Владовски“.

Идва  ноември 1989, промените, хаосът… Владовски решава да замине в Канада. Там  преди това е емигрирал  брат му Трошан. Чочо вече  е женен за операционната сестра Данела Минковска от екипа на професор Чирков.  Тя отказва да го последва. Шест месеца зад океана за напълно достатъчни, за да разбият на парченца  идеята  му никога повече да не се върне в България. Тук го очаква съдбовна среща. Лили Иванова го кани да се включи в концертите й. Тя не знае нищо за него, преди приятели да я запознаят. Скоро творческото партньорство прераства в любов. Двамата хранят изключително уважение един към друг. На сцената обаче, всеки е сам. В историята остава само един техен дует – песента „Чико от Порто рико“.

В началото на 1990 г. Чочо открива музикално студио и започва съвместна работа с Лили Иванова. Продуцира нейния албум „Хазарт“ 1993 г. Реализира всъщност три дуета с Лили („Днешната любов“, „Малък шанс“ и „Днешната любов“).

През 1996 година издава втория си албум „Богатство“.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В творчески колектив с Александър Кипров и Данаил Драганов (Дени), печели Голямата награда на фестивала „Златният Орфей“ 1997 г. за българска песен, а през следващата 1998 г. – първа награда. Печелят Първа награда на „Бургас и морето“ 1998, втора награда на Международния конкурс в Скопие през 1997-ма. През 2002 г. взима участие в авторския проект на Георги Анастасов („Фишека“) „Като свещ в мрака“, като изпълнява и взема участие в три песни от албума. В следващия албум на Георги Анастасов („Фишека“) „Господи, дай ми сили“ през 2003 г. изпълнява „Спи, дете“ в дует със Светлозара Желязкова („Дзуфи“). Песента е посветена на наскоро родилия му се син Хари.

От началото до края на 90-те години Чочо Владовски изпълнява българските версии на началните песни на много анимационни сериали на „Дисни“, като „Патешки истории“, „Чип и Дейл: Спасителен отряд“, „Приключенията на Гумените мечета“, „Капитан Балу“, „Новите приключения на Мечо Пух“, „Аладин“ и „Чернокрилият паток“.

Председател е на Българската национална асоциация на производителите на звукозаписи (БНАПЗ).

В следващите години тежка болест бележи живота на някогашния красавец. От мъжът канара остава само скелетът, облечен в кожа,  черната брада и святкащите очи. Ходи трудно.  Тежи четиридесет килограма. Алкохолът е бягство, утешение, но не и спасение. Понякога не  взема  лекарствата, които го държат жив. Няколко пъти лекарите го връщат от отвъдното. На 16 декември 2006 година, обаче,  не успяват. Наскоро при него се пресели и брат му Трошан.

Исак ГОЗЕС