СПОМЕН ЗА „РУСАЛКА“

• Ресторантът на Баните

Сливенските минерални бани бяха особено привлекателно място за старите сливенски семейства. А и не само за тях. От близки и по-далечни села и градове, тук идваха хора, да церят ревматични и други болежки на тялото. Някои бяха донасяни на носилки, а по-бедните – и на тарга, но след 2-3 седмици бани захвърляха патерици и бастуни и се завръщаха у дома като младенци. Но тук идваха не само за лечение… Особено преди няколко десетилетия, на така наречения празник „Храни поле“  в началото налятото, на Баните ставаше цяло стълпотворение. С волски коли, файтони и каруци, с велосипеди, та дори и пеш, прииждаха хора.

Създаденото автомобилно предприятие „Бързина“ от шофьорите ентусиасти Младен, Илия, Иван Жечев, Тодор Гагаузов, наричан от приятелите си Петела, както и по-късно присъединилите се Сърмаджиеви, работеше с пълна пара. Техните малки автобуси „Форд“ и „Опел“ се пукаха по шевовете от хора.

Така беше на празника. Но и в други дни, особено през лятото, Баните бяха пренаселени. Старият и новият хотел едва дишаха. Запомнил съм, че в стария по-евтин хотел болните хора спяха и в таванското помещение направо на пода, постлали рогозки и черджета. Претъпкани бяха и „Попският“ хотел, „Фондът“ на народното здраве, „Офицерският“ и „Подофицерският“ хотел.

Сн.: Архивна. Стълбището на ресторант „Русалка“     

По-старите сливенци си спомнят първия ресторант „Русалка“. За да се стигне до него, трябваше да се изкачите, по красивите каменни стъпала,  до сградата, кацнала на високото като голяма бяла птица. В този ресторант работеше баща ми Христо К. Ботушев. Започнал като келнер, преминава през много изпитания, той печели доверието и любовта на собствениците –- бездетните Касърови, които впоследствие му поверяват целия инвентар и ръководството на ресторанта. Благодарение на своята честност и почтеност, баща ми станал любимец на всички: на колеги и на посетители. Възрастните Касърови го имали като свой син, но въпреки това, впоследствие той им изплатил всичко.

В спомените ми изплува образът на главния готвач дядо Иван Царя, който е работил в Двореца при Цар Фердинанд и бил един от любимите  готвачи на Царя и младите князе Борис и Кирил. Другият отличен майстор  готвач беше Пиян Иван. Въпреки златните му ръце, татко често го кореше за нощното му нелегално солидно попийване от бюфета. Макар и твърде малък – 8-9 годишен, не съм забравил келнерите Марко, Стефан, Гаврил, общата работничка Юркиша и разбира се – майка ми Мария, която помагаше на всички…

Дори и като собственик, баща ми работеше от ранна утрин до късна вечер. Често ме викаше да се кача на стола и да му избърша с кърпичка потта от лицето, тъй като на ръцете му стояха като пирамиди  множество пълни чинии за клиентите.

Снимка: Архивна. Ресторант „Русалка“, 1935 година

В самия ресторант „Русалка“, а и извън него, на терасите вляво и вдясно от големите стъпала, се кипреха маси с чисти бели покривки и прибори за гостите. Два ръчно навиващи се грамофона с големи плочи разнасяха мелодии на Верди, Пучини, Росини или „Драгиевата чешма“ по музика на Димитър  Шампион. Редуваха се народни песни и модерни шлагери. Всички оставаха доволни. И по-бедни, и по-заможни опитваха от редовната пилешка или агнешка чорба, изтънчените вкусотии на майсторите готвачи и традиционното, гъсто като за нож, овче кисело мляко.

На стотина метра нагоре от ресторант „Русалка“ се намираше питиепродавницата на Михаил Кривошиев, а вляво на шосето, по посока към Сливен – „Тунджанските дюгени“ на бай Митьо Чолака. Конкуренцията между тях е била винаги благородна и незлоблива. В съзнанието ми са останали образите на курортния бръснар Хакъто, на фотографа бай Арменяк, на телляците братовчеди Аджемови, на пълния водопроводчик бай Михал, на даващия чаршафи в мъжкото отделение бай Сиво – Сивото магаре, защото имаше такова и всеки ден пътуваше, прекрачил го като моторетка, от близкото село Джиново.

Не на последно място са останали в паметта ми и образите на бившия трудов офицер дядо Петър Драгията и управителя на Баните Величков, които много ме обичаха и „другаруваха“ с мен. Дядо Петър Драгиев имаше лозя точно зад Почивния дом на Трудещите се селяни (б.р. сега „Жива вода“). Посветената  на него песен „Драгиева чешма“ стана любима на цяла България. А управителят Величков, баща на известния  български писател Георги Величков, беше много близък с родителите ми и често ме вземаше да се возя с автомобилите, които ползваше по строежите.

Миналата година отидох на Баните след доста голямо прекъсване. Първото, което ми направи впечатление, беше, че не видях жив човек там, където навремето гъмжеше от хора. Започнах да се качвам по големите стълбища към стария ресторант „Русалка“. Най-долу част от бетонните стъпала бяха изкъртени. Големите красиви вази, които като каменни цветя красяха началото на стълбите, се валяха на земята потрошени. А най-горе, където беше ресторантът, се ширеше обрасло с треви и бурени голямо празно място, изравнено със земята.

Заключен и загиващ е и новият ресторант „Русалка“, кръстен със същото романтично име, но с лош късмет в новото време…

Дали сливенските минерални бани с прекрасния остров на Тунджа ще имат шанс за втори живот?…

Николай БОТУШЕВ

                                                                               В. „Сливен“, издание на „Мати Болгария“ за           

                                                                  традиционната среща на старите сливенски родове,

                                                                                                      бр.6 от 21.09.2003 г.