ОПЪЛЧЕНЕЦЪТ ДИМИТЪР СЯРОВ ОТ СЛИВЕН

• Четникът на Панайот Хитов участва в четири тежки сражения от Освободителната война под командването на ген. Гурко, в защитата на Стара Загора, в сраженията при Шипка и Шейново под командването на ген. Скобелев и в последните сражения на войната на 22 януари 1878 г.

На 28 септември  2021 година се навършват 125 години от смъртта на един българин от Сливен, който отдаде живота си за свободата на Отечеството.

Роден през 1847 г. в Сливен, Димитър Тодоров Сяров живее във време, когато Родината има нужда от борци-революционери. Още 19-годишен, през 1866 г. Сяров е приобщен в групата младежи на учителя Анастас х. Добрев – дружина, готова при първи удобен случай да вдигне знамето на въстанието. В дългия списък на дружината, между имената на Иван Христодоров и Стефан Серткостов, е отбелязано името на Митьо Сяров.

През есента на същата 1866 г. Сяров е във Влашко и постъпва четник в четата на Панайот Хитов. Тази Хитова чета е настанена в чифлика на Н. Балкански в с. Синещи, където кипи трескава подготовка. Чифликът на Балкански се превръща във военен лагер, където четниците се хранят, обучават и живеят с дарения, постъпили от Добродетелната дружина. Панайот Хитов и четата му от 30 човека прекарват зимата в Синещи и рано през пролетта на 28 април 1867 г., потеглят към българските земи.

Захари Стоянов пише: „Тази чета е създадена от онези български синове, които бяха преварили своите съотечественици по понятие и възгледи“. За участието на Димитър Сяров в нея през 1867 г. съществуват два документа в БИА – София. Първият документ с дата 20 май 1896 г., подписан от войводата Хитов, който се намира при преписката и описан в решението на съда, удостоверява, че Димитър Сяров е поборник през 1867 г. Вторият документ е от съпругата му, подаден посмъртно, за отпускане на поборническа пенсия пред Финансовото министерство. А в оставения списък от войводата Хитов, под № 13 е посочено името Димитър Тодоров /само двете му имена/.

За известно време Сяров прекъсва четническата си дейност и постъпва за обучение в Галата-Сарайския лицей в Цариград.

През 1876 г. той е в Сърбия, в сформираната от Панайот Хитов нова чета за участие в Сръбско-турската война. Войната е кратка, но войската остава да зимува в град Кладово. Едва на 4 април 1877 г. е разформирована Руско-българската бригада. От Кладово е издаден открит лист № 795 от Министерството на външните работи на Сърбия и в паспортния списък на Първа линейна рота на Руско-българския батальон на ген. Черняев, под № 54 е записан Димитър Сяров. Името му е посърбено: „Димитрие ТеСеров, 29 годин из Сливена у Бугарско да полази у Русию службе ради“.

Сяров заминава за Русия и служи в руската армия до създаване на Опълчението, когато на 28 април 1877 г. е зачислен в Първа рота на Първа дружина. През Освободителната война 1877-1878 г. участва в четири тежки сражения: на 17 и 18 юли 1877 г. при село Джуранлии, под командването на ген. Гурко и веднага на следващия ден – 19 юли, участва в защитата на Стара Загора, където е тежко ранен. Куршум влиза в лявото му рамо и разпаря целият му гръб до крака. В този критичен момент на отстъпление се намират опълченци от ротата, които, с риск за собствения си живот, изнасят Сяров на ръце от ада на смъртта. Унтерофицерът Л. Филипов от град Клисура е очевидец на тази случка и оставя своите спомени за нея. След престоя в девическия манастир „Въведение Богородично“, с леко подобрение на здравословното състояние и още незараснали рани, Сяров се връща в частта си. Следват сраженията на Шипка през август и Шейново през декември, под командването на ген. Скобелев. За това сражение Сяров получава сребърен медал под № 1242 в списъка на наградените опълченци. Последните негови сражения от Освободителната война са на 22 януари 1878 г. при башибозушките села Садово, Кадър факлии и Каръглар /Везенково/.

На 15 май 1878 г., заедно с останалите живи опълченци от Първа, Втора и Трета дружини, той поема пеш пътя за София, където пристига на 22 май, за всенародния празник 24 май. На парада, по време на тържествения марш, над стройните редици на опълченците се развява разкъсаното от куршуми Самарско знаме.

На 31 май 1878 г. Димитър Сяров получава своя уволнителен билет и се връща в родния си град. Раните му по гърба не се затварят, а постоянно секретират и текат, поради което е пенсиониран като инвалид по болест. Въпреки лошото си здравословно състояние, той продължава да се бори за обединението на българския народ. Започва седемгодишна активна дейност за Съединението на източна Румелия с Княжество България. Сяров участва във всички мероприятия на града: в живота на спортно-стрелковите дружества по селата и градовете в околията – Ямбол, Карнобат, Котел, Айтос и Бургас; участие в Опълченското дружество „Шипка“; член на Тайния комитет в Сливен. Много отговорно е участието му в Сливенската опълченска делегация при княз Александър Батенберг край Шумен, на военните маневри през август 1885 година.

Сн.: Сливенската опълченска делегация при княз Александър Батенберг: Димитър Сяров, Димитър Куртев и Манол Лазаров във Военния лагер край Шумен – 30 август, 1885 г. тази снимка престоява 120 години в семейния архив и бе публикувана през 2006 г.

Сливенската опълченска делегация отива при княза по нареждане на Захари Стоянов, да търси помощ и закрила за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. Ръководител на делегацията е Димитър Куртев, а нейни членове – Димитър Сяров и Манол Лазаров. Още на гарата в Шумен, при пристигането на княза, Куртев с къса реч съобщава за присъствието на Сливенската опълченска делегация като гост на военните маневри. Князът кани делегатите на следващия ден във военния лагер, но не като гости, а като участници в самите маневри. Предоставят им три коня, храна и подслон, докато траят маневрите. Чрез адютанта на княза, Куртев урежда среща насаме с Александър Батенберг. Тя се провежда в 11 часа в палатката на княза, където се изяснява истинската мисия на Сливенската опълченска делегация. Куртев представя пълномощно от Тайния централен революционен комитет в Пловдив. Водят се разговори с делегатите и в края на срещата князът дава съгласието си да подкрепи и защити с войските си присъединяването на Източна Румелия към Княжество България. Това става на 30 август 1885 година. Радостна и щастлива, делегацията напуска лагера и отива в града, за да изпрати закодирани телеграми до Сливен за Атанас п. Иванов и до Пловдив – за Захари Стоянов, в които съобщава за отлично изпълнената мисия.

Делегацията използва услугите на фотографа Бауер, който прави няколко исторически снимки. Първата е на Сливенската опълченска делегация и е с голямо символно значение. Заловените ръце на делегатите говорят за силното желание на българския народ за обединение, а свободните ръце, държащи оръжие – за готовността им да го защитават до смърт.

На военните маневри сливенци срещат стар познат – Христо Карагьозов, който е телохранител на Александър Батенберг. Втората снимка на делегатите, направена в присъствието на Карагьозов, се пази в Сливенския исторически музей. На нея по-видните личности Христо Карагьозов и Димитър Куртев са седнали на столове, с военни униформи и оръжие, а Димитър Сяров и Манол Лазаров са застанали прави до тях, с пушка при нозе.

Димитър Сяров умира през 1896 г. от раните, получени при защитата на Стара Загора, а неговият първороден син Костадин /Константин/ Димитров Сяров, защитавайки интересите на Родината, загива геройски на 5 юли 1913 г. край село Жеравино, Кюстендилско. То е разположено в най-западната точка на България, където се срещат трите граници между България, Сърбия и Македония. По Кюстендилско-Скопското оперативно направление, по време на Междусъюзническата война се провеждат едни от най-ожесточените боеве за вр. Говедарник, наричан тогава „малката Шипка“.

Още през XVIII в. лорд Болинброк пише: „Ние се раждаме твърде късно, за да можем да видим началото и умираме твърде рано, за да можем да видим края на много явления. Историята запълва и двата недостатъка“. Тази мисъл ме кара и до днес да продължавам да изследвам родовата си история. Да си потомък на такъв род е изключителна привилегия, която не може да те остави равнодушен към героите и тяхната съдба.

Мария ЗАХАРИЕВА /СЯРОВА/,

                                                                             внучка на Димитър Сяров,

/из публикувана за пръв път статия във  в. „Сливен“, бр.9, 22.09.2006 г./