В ТЪРСЕНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ВРЕМЕ

• Преглед на белетристичните книги на сливенски автори за 2020 година

В традиционния петъчен литературен салон на сливенската регионална библиотека „Сава Доброплодни“, преглед на новата белетристична продукция на сливенските автори направи литературният критик Димитър Бечев, директор на Регионалната библиотека „Г.С.Раковски“ в Ямбол.

Предлагаме ви първата част от рецензията.

Втората й част, в която преобладава разборът на документалистиката, очаквайте в следващите издания на сайта за регионална култура „Ирида Сливен“.

Кои са произведенията на сливенските автори, пишещи белетристика, които бяха издадени през изминалата 2020 година?

Какво трябва да знаем за тях?

На бъдещите им читатели предлагаме критическия поглед на

Димитър БЕЧЕВ

 

„Корени“, роман от Василен Васевски“,

Василен Васевски е известен художник, който обича да рисува светлината във всичките й оттенъци, багри и превъплъщения. Повече от 20 години художник и преподавател, участник в множество изложби в различни галерии и музеи в САЩ и Европа,  Василен Васевски вече е и един от утвърждаващите се български белетристи, които творят зад граница.

В творческата му биография има издадени няколко книги с разкази, очерци и пътеписи: „До твоя праг – преди да остареят чувствата“, „Следата в мен останала“, „Оживелият подвиг. Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците“ (в съавторство) и други.

„Корени“ е неговият първи роман, който събира в единна сплав патриотичния порив на признателните потомци към героизма на дедите, загинали за националното обединение на Отечеството през войните, емоционалния дневник на емигранта, разпънат между терзанията и надеждите при осъществяване на своята жизнена легенда в чужбина, както и една не/възможна антиутопия в далечното бъдеще, с вплетени футуристични окраски за събития с неочакван край.

Навярно е необходимо да споменем още, че Василен Васевски  е един от инициаторите на комитета „Каймакчалан 2016“ в Чикаго по повод 100-годишнината от тази бойна епопея, символ на устойчивостта и несъкрушимостта на българския боен дух.

Трябва да отбележим и това, че двама от прадядовците на Василен са останали завинаги на този чутовен връх, обвит от военна слава.

Затова и голяма част от историческата сага в началото на романа „Корени” вероятно е провокирана и от проучвателната дейност във връзка със създаването на патриотичния сборник с разкази и спомени за една от най-славните и кървави битки в българската военна история – „Оживелият подвиг.  Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците“. Василен Васевски е точен, сравнявайки по героизъм битката на Каймакчалан с Шипченската епопея. Там нашите прадеди са „останали на вечна стража, по-твърди от канарите и спечената пръст. Мъртви, но непобедени“, завършва с патриотичен патос авторът. И добавя в „Думи след думите“: „Докато споменът за този подвиг живее в ума и сърцата, България ще има бъдеще и то ще бъде светло.“

Композиционният експеримент е осъществен върху основата на една своеобразна игра с машината на времето, което обуславя и триделната композиция на романа, осъществена чрез разделите „Върхът“, „Коридорът“, „Споменът“. Структуроопределяща за развоя на сюжетното действие е втората глава на романа „Коридорът“, която препраща интригата през коридорите на времето и пространството, повествователят я определя като своеобразен медиатор между различни светове, „тунел между нашия и отвъдния свят“ (с.48). Така детето, живяло с далечните разкази и смътни спомени за подвига на своите близки, загинали в Първата световна война, вече като зрял човек ги преосмисля върху епичното платно на любовта, дълга към Отечеството, признателността към тяхната саможертва, за да ги превърне в свое Алтер его, което движи живота му в нови посоки, чертае нови измерения, дава му сили да преодолява горчивини и заблуди, да преоткрива себе си след всяка илюзорна победа или ефимерна загуба. В същото време „реката на спомените“ в третата част пренася героите в едно възможно, виртуално бъдеще, където „трептят лица на хора от миналото“, „редуват се места и сезони“, „победи и падения, предателство и смелост, раждания и погребения…“ (с.103).  Тук е твърде тънка, но и някак си далечна, границата между автоматизма на роботизираното информационно настояще и лиричния спомен на автентичните човешки чувства, които стоят като старинна дреха върху модерна закачалка. Така нашият далечен потомък е видян от романиста като „пришълец от далечното бъдеще, привилегирован с възможностите на своето време“, който притежава житейския шанс да преживее, по-скоро емоционално, историята на своя род.

Невидими, но силни връзки преминават и свързват емоционалния свят на героите в романа, през коридорите на времето и паметта, и това са любовта към Родината, към най-близките хора, към родовата памет, към автентичните корени на българското. Те се разтварят в трагизма и героизма на жестоки времена, преминават през ада на прекъснати ненавреме семейни връзки в далечна чужбина и мъката на детето от раздялата, през себеосъществяването чрез изкуството като автотерапия и илюзорно бягство от действителността. Това превръща романовото действие в цветна амалгама от неочаквани обрати и раздели с привичното или мечтано битие на основните персонажи в романа.

Първата част на романа събира в кинематографичен ракурс няколко различни гледни точки: на малкия Николайчо, на младия взводен командир Ганчо, на съпругата му Дичка, на негов боен другар… Чрез този монтаж белетристът пресъздава кошмарните абсурди на една жестока и безмилостна военна касапница, но вплетени в патриотичния блян на българските войници за освобождение на български земи, за възстановяване на една историческа несправедливост, натрапена от т.нар. „Велики сили“. Авторът на романа е намерил точни щрихи, които интимизират жестокото, безмилостно битие на кръвопролитните битки на Каймакчалан. Без да се впускат в плакатно патриотарство, те вдъхват човешка топлина и емоционална съпричастност, събират в сърцето в едно любовта към родина, семейство, най-сетне, към най-изконните родови корени на българското. Краят на тази миниповест, вградена в романа, е баладично опоетизирана, тя звучи като романтичен епилог, прослава за един голям подвиг-саможертва в името на българските идеали.

С основание редакторът на романа, в своя предговор към книгата, задава своите провокиращи въпроси към читателя. Всъщност исторически или съвременен е този роман, дали са някакви семейни мемоари или интимен дневник, дали е опит за романизована автобиография, дали е родово изследване, осъществено през „болките и търсенията на емигранта“? Или е може би футуристичен роман, роман от областта на научната фантастика?

Несъмнено, този роман е многополюсен, изграден с фасетъчен поглед към разнообразни, противоречиви и противоположни житейски артефакти, обединени от идеята за всепобеждаващата сила на любовта, преодоляваща страданието и несгодите в името на голямата житейска цел. И още – за огромната сила на изкуството, което носи не утеха, а създава смисъл, което издига, преосмисля битието човешки, създава негов по-справедлив и красив житейски аналог, което очовечава страстите човешки в търсене на изгубената хармония чрез връщане в блажения и чист свят на детските спомени.

Затова във втората част на романа срещаме толкова много изповеди, посветени на великата тайна на творческото съзидание, изразено чрез словото, чрез багрите на платното, чрез всепобеждаващата сила на любовта към единствената, Вечната  жена, която героят на романа търси цял живот.

„С времето разбрах, че тайната е да пътуваш, но да не пристигаш.“ – въздиша в един от своите автобиографични файлове главният романов герой. И едва ли е ирония фактът, че той се архивира във виртуалната световна памет от негов далечен потомък, който дори няма собствено име, а само инициали, все пак започващи с първата буква на дядовото име. За да събудят у този човек на бъдещето внезапен порив да съпреживее чрез спомените на своя прадядо неговото слънчево детство в стария квартал Клуцохор, безгрижните игри на някогашните малчугани, един забравен и потънал в миналото щастлив и хармоничен свят, в който са потънали безвъзвратно „излъганите надежди, несбъднатите мечти и хорската лошотия“.

Нека тази мечта от бъдещето остане завинаги в стремежите ни за по-добър свят, внушава ни белетристът в своя роман „Корени“. За да налива земни сокове и сила в дните ни, да „говори със слънцето“. „Корен от корена му, сърце от сърцето му, ще допише тяхната страница във вечно повтарящата се книга на живота“.

„Жадни води“, роман от Соня Келеведжиева

Дебютният роман на Соня Келеведжиева „Жадни води“ пресъздава художествено нейната отколешна страст към магията на театралното изкуство, но този път като любовен романс, изтъкан от силни чувства и противоречиви страсти, от драматични обрати и контрастни чувства. Романът търси отговорите на много въпроси, които нямат еднозначен отговор – в края на краищата човекът наистина е ковач на собствената си съдба. Свенливо бурната, властно категорична, пълна с контрастни перипетии и неочаквани колизии любов между известната актриса Наталия Кипрова, царица на театралната сцена и звезда на театър „Балкан, и украинският бизнесмен Владимир Остипов е основната сюжетна нишка в романа, която заплита в сложен възел съдбите на останалите герои.

Постижение на авторката е преплитането на драматичната страст от известни театрални произведения с романовата действителност, където в неочаквана травестия се разменят живот и сцена, драматургия и трагичен житейски обрат, както се е получило в превъплъщенията на главната героиня в образа на Татяна Ларина или Нина Заречная.

Прохождащата театрална актриса в провинциален театър още в началото на своя творчески път се сблъсква със задкулисието на фалша и пошлостта, когато трябва решително да скъса със своя любим, режисьорът Николай Шпатов, решил да я пробута на похотливия театрален шеф Киров, за да гарантира своя нов договор, както и да отхвърли наглите и безцеремонни опити на Киров да я прелъсти на всяка цена.

Оттук нататък целият живот на Наталия Кипрова се превръща в битка и надмогване с тъмната половина на живота – от една страна е неуютното, безрадостно битие на оскъдица, мъки, лишения и духовни терзания; от друга – скъсване с гордостта и нараненото его, с моралните принципи и достойнство, за да възвърне някогашния си живот на театрална звезда. Въпросът е – дали е готова, има ли нравствени сили да заплати тази висока цена?

Основната интрига, в която оригинално е вплетен международен персонаж, бележи странните криволици на една странна, съдбовна любов, в която от самото начало са заложени скрити тайни, драматични разминавания и премълчавания, лекомислени опити за изненади, които завършват с крах – театралните похвати имат терапевтичен ефект и носят нравствена утеха и поука за зрителя, но приложени в бита обикновено водят до крушение на идеали, надежди, интимни очаквания. Защото няма как да предполага Наталия Кипрова, че привлекателният украинец, който я ухажва настоятелно, плаща висока цена заради своя неразумен баща бизнесмен и трябва да изтърпи насилствен брачен договор с Людмила Скраповска. Няма как да знае, че същата Людмила е директор на украинския театър, в който нейната група гостува. И е потресена от телефонния разговор с Владимир Остипов, който уж трябва да е нейната щастлива изненада, в който той й съобщава, че е женен и не може да се срещнат. Още повече, че тя носи още една тайна вест – за бъдещата им рожба.

С белетристичен размах и романтично вдъхновение Соня Келеведжиева пресъздава „украинската част“ от романа, белязана от съдбовния драматизъм на несъстоялата се истински среща между Людмила и Владимир в Одеса, почти сигурният провал на представлението и драматичното осъзнаване на Людмила в самия финал, когато най-сетне тя осъзнава, че играе не образа на Пушкиновата Татяна, а своята провалена и нещастна любов – крехка, уязвена, стъпкана още в самото начало.

Трудно е решението на Наталия Кипрова да не се завърне със своите колеги в България, а да се бори за своята любов в Одеса. Тук в сюжетното действие отново са вплетени интересни театрални похвати и прийоми, които създават напрежение и любопитни очаквания, вплетени са съдбите на много епизодични герои, които й помагат да премине през съдбовни изпитания и трудности, докато се завърне в България.

Ефектен, макар и не особено логичен, е щастливият финал на романа, в който тайнственият меценат на театър „Балкан“, украинският бизнесмен Владимир Остипов, заявява на юбилейното тържество на театъра любовта си към бившата звезда и настояща гардеробиерка Наталия Остипова, връчвайки й огромен пръстен с рубин и предложение за женитба.

Дебютният роман на Соня Келеведжиева е поредната успешна стъпка в нейната възходяща кариера като белетрист с умението и таланта си да заплита в емоционален коктейл противоречивите човешки съдби, да търси заедно с тях пътя към хармоничното битие, белязано от трудната битка за човешко съвършенство.

 

„Нашяни“, повест и пътепис от Митьо Цанев

Както и в „Харманджии“, и в своята нова книга „Нашяни“ Митьо Цанев прави белетристичен опит да възстанови атмосферата на селската действителност в години на бурни промени и метаморфози, както и откликът им в живота и емоционалното битие на тогавашните българи.

Първият раздел на книгата обединява едни и същи герои, (Доктора, Василчето, Делито), които по-често ни разсмиват с начина си на разсъждение, манталитета си, дори с леко демодирания си говор и комшийски масали, като всички сюжети се въртят около пътуването и преместването в малкото пространство на обичайния им бит.

Авторът опитва своето перо и в полето на пътеписа, където визира впечатления от свое посещение в Кремъл.

Вероятно на някои книгата няма да хареса със своята тематика и художествени послания, а на други ще допадне тъкмо с леко сантименталния досег с едно отминало и преживяно време.

 

„Ей така… за актьора Тодор Близнаков“, съставители Пенка Близнакова, Никола Вандов

Сборникът е посветен на творческия път на актьора Тодор Близнаков, завещал ни своя ярък път в театралния калейдоскоп на България.

Многобройни и запомнящи са ролите му в различни провинциални и столични театри, в киното, радиото…

В него са включени интервюта, спомени от видни негови колеги, приятели, близки, посветени най-вече на магията на сцената, на величието на изкуството, илюстрирани с много снимки.

 

„Георги ДЖАГАРОВ. Поетът и НЕпоетът“, съставител Цвета Джагарова

Това представително мемоарно издание, посветено на живота и многоликото творчество на известния български поет и държавник Георги Джагаров, съставено от неговата съпруга Цвета Джагарова, хвърля нова, малко позната светлина зад кулисите на неговия официален живот като поет, ръководител, председател на СБП, към истината за неговия характер и манталитет, извън драпериите на наложени през тогавашните години официални забрани за коментар и лично мнение и тоталитарни правила за недопускането на никаква критика към властта и партийните разпоредби.

По-голяма част от публикациите се появяват за първи път в този вид и обем и те включват не само прецизен подбор от корпуса на най-представителните и значими стихотворения на поета, но и редица текстове от архива на Георги Джагаров, в които той изразява несъгласие с насилствената промяна на мюсюлманските имена (декември 1984), с лицемерното поощряване на сатирата от партийното ръководство, перипетиите около издаването и представленията на пиесата му „Прокурорът“ (филмът „Прокурорът“ е „задържан“ по време на Пражката пролет), в много от тях иронично нарича Тодор Живков „Първият наш“, а юни 1988 г. пише: „Оставете българина на мира, освободете го от вашите модели…“

Изключително любопитен акцент в мемоарния сборник са текстовете около историята на създаването на Химнът на Република България през 1964 г. с много любопитни подробности и детайли, публикуваната за първи път статия на Ч.П. Сноу за „Прокурорът“, признанието за делото и творчеството и дейността на Георги Джагаров от Френската академия през 1982 г., неговата държавническа мисия във Ватикана и словото му пред Йоан-Павел II през 1985 г.

Особено вълнуващо звучи и днес неговото последно интервю, което дава от болничната стая във ВМА пред журналистката Люба Кулезич на 6 ноември 1995 г. В него поетът споделя с горчивина: „България я обичам такава, каквато е! Ако тя беше идеалната страна, да я обича всеки не е проблем. Трудно е да се обича България такава, каквато е… с нейната страшна съдба“.

На последния въпрос от това свое предсмъртно интервю Г. Джагаров отговаря: „Ох, България!… Кой да я спаси? ТЯ САМА СЕБЕ СИ ДА СПАСИ !“

А последните му думи са: „Вярвам в оцеляването на нашия народ. Въпреки всичко – вярвам!“

Споделям напълно думите на съставителя на този изключително ценен документален сборник: „Книгата „Георги Джагаров. Поетът и НЕпоетът създава усещане за живия Автор, сякаш той ни казва: АЗ СЪМ ТУК!“ Тази книга поставя диагноза на времето и подарява надежда. Тя е ПОСЛАНИЕТО НА ПОЕТА за днешния и утрешен ден на България.“

Ще допълня – и ни дава автентичния лик на твореца, без маска и грим, върху екрана на многовековната българска култура и многострадалното българско битие!

                                                                               Димитър БЕЧЕВ

 

Сн.:  Ямболските писатели рецензират продукцията на сливенските автори.

На снимката отляво надясно: Любомир Котев, Тенко Тенев и Димитър Бечев.

Б.Р. Рецензиите са осигурени от РБ „Сава Доброплодни“ – Сливен