ЧИНТУЛОВ В „РАЗВРЪЗКАТА“ – ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА СЛИВЕН. И РЕЧТА, РАЗПЛАКАЛА САМИЯ КОМЕНДАНТ ГЕН. ДЕЛИНГСХАУЗЕН

• РЕЧ, ПРОИЗНЕСЕНА НА 4 ЯНУАРИ 1878 Г. ПО СЛУЧАЙ ПОСРЕЩАНЕТО НА РУСКИТЕ ВОЙСКИ В СЛИВЕН

Добри ЧИНТУЛОВ

Ваше Превосходительство!

Наконец Господ Бог услышал молитвы рабов своих; надежды и ожидания болгарского народа осуществляются! Нет уже неслыханных и раздирающих сердце свирепств, нет ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и победоносное воинство наших единокровных братьев россиян.

Население нашего города почти полвека ждет сей радостный и торжественный для него день; живут еще старцы, из памяти которых не изгладился обет, данный им 1829 года предводителем российских армий Дибичем Забалканским, обет что православная Россия после освобождения Молдавии и Сербии в будущем считает священным своим долгом освобождение и остальных христианских народов Балканского полуострова.

Как некогда Господь Бог израилев избрал верного раба своего Мойсей для избавления израильского народа от рабства египетского, така и теперь сей же самый Господь Бог Израиля благоволил, чтобы подобный же жребий достался благочестивейшему и самодержавному императору всея России Александру Второму для избавления христианских народов от произвольного и пристрастного правления их вековых обладателей.

По сему видя в сем событии пути неисповедимых судеб промысла, мы, по примеру наших предков славян, выходим с хлебом и солью в сретение христолюбивому и победоносному войнству нашего великодушного избавителя.

Грядите, грядите убо, давножданные дорогие гости, приступите смелою стопою к нашему городу; его население, изнуренное тяжкими страданиями, с слезами на глазах ждет вас с распростертыми объятиями. Утешите его своим присуствием.

Вылечите его свежие и димящиеся еще раны целительным балзьзамом разумной свободы и правосудья, да воспрянув от глубокого унынья в избытке сердечной радости взывают:

Да здравствует всероссийский Александр ІІ! Да здравствует его императорское высочество Николай Николаевич! Да здравствуют все храбрые полководцы и все христолюбивое и победоносное войнство!

Да сопутствует им сила Всевышнего для скорого окончания предпринятого избавления христианских народов всего Балканского полуострова! Урра!

сборник „Добри П. Чинтулов”, 1922, стр. 226-227

РАЗВРЪЗКАТА

Разказ за Добри Чинтулов от Константин Константинов

Седнал на миндерчето до прозореца, даскал Добри пиеше любимия си чай. Зачервеното кюмбе пърпореше припряно и топлината, която се пръскаше от него, смесена с аромата на чая, правеше просторната одая, подредена с китени губери, още по-приятна. Зимната сутрин беше слънчева и тиха. Едно фъндъче мъгла между двата зъбера на Чаталка се мъчeше да стане облак и да тръгне към небето.

Погледът на учителя се е насочил нататък и мисълта му, откъсвайки се за миг от важната работа, която го чакаше, се отплесна другаде. Там горе мъглицата на Сините камъни не можа да стане облак, разчепка се на тънки влакна и внезапно изчезна, стопена между скалите. Чинтулов въздъхна:

– Това е то, и с човека е същото. Мъчиш се да станеш нещо, да хвръкнеш нагоре и изведнъж всичко се разнищва, става нищо. Това е животът, докато разбереш – и свършва.

Кога се бяха извъртели наистина, как се изтърколиха без да ги усети, двайсет и една години от оня ден, в който се бе върнал тук? … И в същото време, уж бързо, а толкова работи се бяха струпали през тях!… Първата любов и венчило, борбата с гръцките и българските изедници, подлостта на онзи, когото смяташе за най-близък приятел[1] – дълга поредица от тежки спомени, от които не можеше да освободи съзнанието си.

Накъде в края на уличката се чу проточено-напевен глас:

– Салеп! Салеп![2]

Даскал Добри веднага се върна от спомените и се усмихна. Алито, салепчията, отиваше към училището. Учителят си спомни за предстоящата работа и лицето му се разведри. Завършваше се едно голямо народно дело: борбата с гръцката патриаршия. И пред очите му се превъртя отново оня далечен Архангеловден, когато това дело започна. Катедралната църква „Св. Димитър“ бе пълна с богомолци. Владиката, гъркът Кирил, се готвеше да почне службата, когато голяма група младежи изведнъж го огради и извика:

– Не разбираме езика ти, чети славянски или се махай!…

Той се смути, но все пак поиска да почне. Ала младите още по-заканително повториха:

– Чети славянски или се махай!

Сега владиката се уплаши, напусна църквата и на сутринта си замина за Одрин. Я целият град тържествуваше. От тоя ден гръцкият език бе изгонен от Сливен – от църкви и училища, и това бе работа на даскал Добри и неговите ученици…

Но тоя местен успех трябваше да се превърне във всенародна победа. За това днес Добри Чинтулов заминаваше за Цариград, като делегат на Сливенска, Ямболска, Карнобатска и Айтоска околия за църковния събор, който щеше да обяви пълната независимост на българската църква – т.е. духовната свобода на българския народ.

– Учителю! Господин учителю! – на пътната врата се чуваше и весели гласове го викаха. Бяха младежи и възрастни граждани, дошли да го изпратят тържествено.

На 25 януари 1971 г. Добри Чинтулов пристигна в Цариград, а шест месеца по-късно, след закриването на събора и провъзгласяване на победата над гръцката патриаршия, той се върна в Сливен и пое отново службата си на народен учител.

През тия години нови събития раздвижиха близкия и далечен свят. Сърбите окончателно се освободиха от агарянското иго, някъде във Франция прогърмя нова революция. Дяконът кръстосваше из градове, паланки и села, а през Дунава идеха пратеници с огнени думи, земята се огъваше като жива под стъпките, сякаш невидим огън я издуваше отдолу и щеше да я пръсне.

Чинтулов гледаше, слушаше, мислеше за всичко това и не можеше да повярва. Сега нищо не приличаше на онова, което бе заварил при връщането си от Русия. Нещо се бе променило, нещо бучеше приглушено като наближаваща буря и той цял настръхваше от нетърпение и радост.

От всички краища на страната идеха при него хора да им даде песните си и той ги раздаваше на пратениците, като ги учеше с цигулката си на мелодиите, които сам измисляше. И тия песни ехтяха по училища, из тайните дебри на Балкана, дето младите се учеха да стрелят „на нишан“, готвейки се за близкия бунт. И ония, които ги пееха, не знаеха кой е съчинил тия песни, всеки ги пееше така, като че в тях той сам бе излял своята собствена душа, като че те бяха негови песни. Като че още с раждането си те бяха станали народни.

Хаджи Димитър падна геройски на Бузлуджа. Апостолът умря на бесилото – това нарани дълбоко българските сърца, но не ги отчая – напротив, волята за свобода узряваше все повече и повече. Почти във всяко по-голямо населено място бяха създадени вече местни революционни комитети. Сливен, център на революционен окръг, имаше и свои апостоли, а Чинтулов бе член на местния комитет.

И през оня ослепителен и страшен април на 1876 година очакваният ден дойде! Средногорието развя байрака – „Свобода или смърт!“, и Панагюрище, Клисура, Копривщица, Брацигово, Перущица, Баня, Батак се дигнаха срещу турците, пеейки пламенните песни на сливенския учител. За нещастие празникът не продължи дори десет дни: Априлското въстание бе смазано безчовечно и цялата българска земя плати с кръвта на десетки хиляди души. Сливен също даде своя дял в общата жертва: около триста души бяха обесени само в града; в околията – шейсет и трима живи изгорени, а убити, обесени и изтезавани – над три хиляди…

Ала през една тъмна нощ на 1977 година конете на Дядо Иван прецапаха Дунава при Свищов: Русия идеше да освободи от отоманската тирания своя по-млад славянски брат. Отново всички надежди и всички упования възкръснаха в душата на изстрадалия народ. Възкръсна и радостта в сърцето на първия народен поет.

Но мъките на изстрадалия народ продължиха още – до окончателната свобода. Три дни и три нощи сливенци, посред люта зима, се криха в Балкана и даскал Добри разказваше по-късно: „Когато се принудихме да бягаме из снеговете и да се крием в пещерите, и тъй вече слабото ми зрение дотолкова се повреди, щото ме докара в положение да не мога да предприема никаква работа“…  По това време Чинтулов беше само на 53 години, възраст, която се смята за разцвет на духовните сили за всеки творец. Но неговите физически сили бяха вече значително засегнати от нерадостния живот – неговия и на целия народ – и той се чувстваше почти старец.

И на 8 януари 1878 година, въпреки разклатеното си здраве, полуслепият сливенски учител посрещна руските войски в града, с една реч на руски език, която ще остане в историята като най-трогателен завършек на неговото дело.

– Дочаках спасението. – казва той на своя приятел Греков. – Сега мога да си отида от тоя свят!

[1] Известният в онова време сливенски поп Станчо, който се сближил с Чинтулов, взел от него в заем 5 000 гроша и не му ги върнал. Когато поетът си поискал парите, поп Станчо го заплашил, че ще обади на турците за бунтовните му песни – и Чинтулов престанал да настоява за връщането на заема.

[2] Горещо питие