МИХАИЛ ЖЕЛЕВ – ЗЛАТНИЯТ ШПАЙК, ПОБЕДИТЕЛЯТ С НЕОТМЕНИМОТО ПРАВИЛО: НИТО ДЕН БЕЗ ТРЕНИРОВКА

• Сливенската гордост в леката атлетика Михаил Желев: „Не сбъднах само две мечти – да бягам маратон и да стана треньор“. Рекордът на европейския шампион от Атина ’69 на 3 хиляди метра с препятствия остана ненадминат 45 години.

Михаил Желев остана единственият български спортист, заслужил приза „Златен шпайк“. Сн. Ваньо Стоилов

ВАНЬО СТОИЛОВ

На 5 януари 2021 г. след кратко боледуване ни напусна сливенската легенда в леката атлетика Михаил Желев. В съболезнователен адрес до близките му кметът на града Стефан Радев написа: „Загубата е голяма не само за неговите близки, приятели, но и за цялата спортна общественост. Напусна ни един голям спортист, човек и почетен гражданин на Сливен. Той ще остане в историята на сливенската леката атлетика като носител на голямата награда „Златен шпайк“ и пример за високо спортно майсторство и дисциплина. Поклон!“.

Август 2017 г. – Михаил Желев разказва историята си пред кореспондента на вестник „24 часа“ Ваньо Стоилов. Сн. Ваньо Стоилов

В началото на август 2017 г. Михаил Желев даде голяма интервю пред кореспондента на вестник „24 часа“ за региона Ваньо Стоилов, което остана една от последните му изяви в печата. С уважение пред паметта на големия спортист тук предлагаме текста на този разговор. 

Михаил Желев е роден на 15 юли 1943 г. в Сливен. Сериозно с лека атлетика се занимава след като се уволнява от казармата. Коронната му дисциплина е 3 хиляди метра стипълчейз. Участва в две олимпиади – през 1968 г. в Мексико и 4 години по-късно в Мюнхен. В Мексико завършва шести в своята дисциплина и така става първият български лекоатлет, класиран в шестицата на олимпиада. През 1969 г. е европейски шампион на 3 хиляди метра с препятствия от шампионата на Стария континент в Атина, а постижението му от 8.25.02 минути – републикански рекорд, е подобрено чак след 45 години, през 2014 г. от Митко Ценов. Петкратен балкански шампион. Единственият българин носител на престижната награда за най-добър лекоатлет в Европа „Златен шпайк“. Женен, с 2 деца и 2 внуци. Почетен гражданин на Сливен.

Снимки: 1.Михаил Желев със сина си Желязко след поредната победа. 2. Михаил Желев със съпругата си Райна – известен треньор по лека атлетика. Сн. Личен архив

– Вярно ли е, че твоята приказка на пистата започва от един ученически бас?

– Това е самата истина. Бях в десети клас, когато се хванах на бас с физкултурника на класа, че ще пробягам 5 км за време под 30 минути. Израснах в сливенския квартал „Република“ и там, между блоковете, пробягах разстоянието за 23 минути. Преди това не бях тренирал никога, но явно съм поддържал формата си с дълго ходене пеша. По това време баща ми беше миньор в мина „Брусия“ – днес няма и керемидка от нея. Тя се намираше на 20 км от Сливен. Заедно с майка ми живееха там и ние с брат ми всяка събота след часовете ходехме при тях. Разбира се, пеш по шосето, върху което нямаше асфалт, беше макадам. В неделя се връщахме обратно в града. Така си обяснявам своята издържливост в началото.

Бях ученик в сливенската гимназия „Добри Чинтулов“. Един ден учителят ни по физкултура Бъчваров потърси мой съученик да бяга в неделя в градския есенен крос на 1500 метра, а той му отказа – щял да ходи с баща си за дърва. Тогава се престраших да попитам мога ли аз да го заместя. За да попълни отбора, Бъчваров ми разреши и… завърших втори. Ей така, без тренировки, без други състезания… На другия ден, в час по физическо, учителят ме попита дали ще бягам и на пролетния крос, пък аз му отговорих: „Добре, но кажи ми 2-3 дни по-рано, за да потренирам поне малко“.

Така започнах да тренирам, тогава стадионът в Сливен „Хаджи Димитър“ се строеше. Треньор най-напред ми беше Тодор Борисов, да е жив и здрав, сега живее в Плиска. Този човек беше много добър организатор, той ме запали и научи да ходя на тренировки всеки ден.

Вече щях да влизам в казармата, но се явих на републиканския шампионат за юноши по лека атлетика в София през 1962 година. Там Борисов ме уредил да бягам на 1500 метра с препятствия. А аз никога не бях скачал, в Сливен нямахме препятствия, първото го видях на пистата в София. Викам: сигурно ще станем за смях, а треньорът непреклонен: „Има хляб в тебе“ и това е.

Тогава завърших трети, но от страх да не падна във водата на водното препятствие и да не стана за смях, си открих, без да искам, техниката на бягане – как да премина над препятствието, без да се спъна в него. То е високо 91,4 см, гредата отгоре е с дължина 3,66 м и може да се стъпва на нея, правилникът не го забранява. Трапът също е с дължина 3,66 м, а водата в него е дълбока 90 сантиметра. На 3 хиляди метра са 7 обиколки с по 5 препятствия всяка – 4 сухи и 1 водно. Общо са 35. За водното са ме критикували, че стъпвам на него, но аз правех така: преди препятствието се засилвах, не чаках да стъпя на пета върху него, после се оттласквах, за да съм по-малко във водата. Това даваше резултат.

После ме взеха в казармата с обещанието, че ще премина в ЦСКА, за да тренирам. Не стана така, 2 години си изкарах службата наравно с другите – първо зенитчик в Школата за запасни офицери в Плевен, после в „черния полк“ в Марица – днес Симеоновград. Помня, че в школата много държаха на бягането на 3 км и аз ходех да бягам вместо други войници – сапьори, артилеристи, защото не всички издържаха. Включвах се в средата на втората обиколка, излизах на предпоследната и не ме хванаха, тъй като офицерите брояха колко човека бягат, а всички изглеждахме еднакво – остригани, с войнишките обуща, подковани с цинтове.

…Майка ми казваше, че до третия ден орисниците те орисват и никой никога не може да знае какво ще стане с теб и никой не може да го промени. Затова аз вярвам в съдбата си.

– Твоите орисници те пратиха на две олимпиади – през 1968 г. в Мексико и през 1972 г. в Мюнхен…

– Уволних се от казармата на 3 октомври 1964 г. и треньорът ми Тодор Борисов веднага ме намери в Сливен с думите: „Ти знаеш, че можеш да бягаш. Ще се помъчим да отидем с теб на олимпиадата в Мексико“. Аз не вярвах, но се заех сериозно с тренировките. Тогава нямаше олимпийски щатове и мен ме водеха на работа тук и там, в началото смених на книга пет предприятия.

Макар че си виках за треньора: той само така си приказва, още в първата година след казармата ме включиха в националния отбор по крос. После един ден се случих в София, за да се записвам задочно във ВИФ, и ме уредиха да бягам за ЦСКА. Същия ден, като армейски дружества, ЦСКА имаха състезание с „Дукла“ /Прага/. Победих на 3 хиляди метра с препятствия. Така ме изпратиха на европейското първенство в Будапеща през 1966 година. Там България имаше първия си европейски шампион – Георги Стойковски, на троен скок с постижение 16,67 метра.

Той е по-голям от мен с 2 години, но бяхме  приятели. Преди състезанието си говорихме с него на стадиона за това дали някога и българи ще вземат медали на такива първенства… И той победи. Но аз не видях тази негова победа, защото ден по-рано трябваше да си тръгна. Загубих на полуфинала с един нос разлика от руснака Анатолий Куриян и не стигнах до финалното бягане. Бях млад, уплаших се, нямах самочувствие. Старши треньор на националния отбор беше Грую Юруков. Преди старта ми казва: „Ти и без това няма да влезеш във финала, ами гледай поне републикански рекорд да направиш.“ А на полуфинала на 3 хиляди метра стипълчейз тръгнах добре – водя една обиколка, втора. Но нямах понятие какво означава европейско първенство, как мога да водя на такива рутинирани състезатели и … не успях.

За пореден път Михаил Желев е повел колоната на 3 хиляди метра с препятствия. Сн. Личен архив

Тогава нямаше и електронно измерване на резултатите, нямаше и фотофиниш. Правеха го ръчно. На разстоянията до 1500 м закръгляха десетите от секундата на тек, от 1500 м нагоре – на чифт. Затова и републиканският ми рекорд от Атина, с който станах европейски шампион през 1969 г., завърших на 2 – 8.25.02 минути. Тогава ми тръгна възходът – в един момент нямах загуба на 3 хиляди метра с препятствия в 23 поредни старта.

През 1969 г. в Атина Михаил Желев става европейски шампион в дисциплината 3 хиляди метра с препятствия. Сн. Личен архив

– Но на Олимпиадата в Мексико завърши шести, това удовлетворяваше ли те?

– Бях първият български лекоатлет, който носи точка на страната ни за класирането по нации – шестото място даваше 1 точка, петото – 2 точки и т.н. Всички ме поздравяваха, но аз си дадох сметка после, че съм можел да постигна нещо много по-голямо, въпреки, че в разредения въздух на Мексико в дългите бягания беше много трудно за състезателите. Голямата надморска височина помагаше само на спринтьорите и на скачачите.

Тогава олимпийски шампион на 3 хиляди метра с препятствия стана Амос Бивот от Кения, когото в следващата година победих на 3 пъти, на последните 400 метра от дистанцията съм му бягал със 7 секунди, но вече в Европа. А в Мексико грешката ми беше тактическа.

Първо – аз и двамата ни маратонци Ивайло Шаранков и Никола Симеонов заминахме за Олимпиадата, заради икономии, без треньора си в бяганията в националния отбор Илия Попов. Той беше максималист и ме притискаше преди всяко състезание да постигна по-добро класиране, навиваше ме, че винаги мога повече от това, което давам. Но не ми определяше тактиката как да бягам, аз си я градях сам, защото бях мислещ състезател.

Липсата на Попов обаче се оказа важна. Бяхме прикрепени към други треньори – Константин Жалов, Петър Димитров, и Груйо Юруков беше там. Те ми поставиха задачата така: България никога не е имала човек в шестицата на лека атлетика на олимпиада, гледай да я спечелиш тази точка. Аз, след като бях загубил в Будапеща, 2 години се бях настройвал как да бягам в Мексико. Там имаше 4 серии, във всяка стартираха по 16 човека, като първите 4 отиваха на финала. Сериите ги определяха според дадените преди това през годината времена от спортистите, нямаше нормативи за покриване.

Михаил Желев на почетната стълбичка в Швеция през 1970 година. Втори е олимпийският шампион от Мексико ’68 Амос Бивот от Кения /вляво/. Сн. Личен архив

В серията пак се случих с бъдещия олимпийски шампион Бивот. Когато останаха 2 обиколки, той хукна напред и аз се залепих за него. Завърших втори. Другите останаха на 60-70 метра зад нас. Скараха ми се – можел съм и като четвърти да вляза във финала, с това бързане съм щял да проваля целта да съм шести там! Не знаех какво ще стане на финала – досега нито един българин не е завършвал шести, не зная какво ще стане сега, аз ли съм най-добрият, това все пак са олимпийски игри – такива мисли се въртяха в главата ми.

На финала тръгнахме да бягаме, на виража аз съм шести и все си повтарям: мама ти и точка, ще те изям. Правим една обиколка, на другия вираж пак съм шести – мама ти точка, ще те изям… Преди последната обиколка дрънчи звънецът, не чувам никого зад себе си – мама ти точка, изядох те. Аз пак шести, имам 350 метра до финала и в този момент кениецът ме минава, бягал досега седми. Ама аз не гледам кой е зад мен, а кой е пред мен, нали трябва да съм шести… Гледам – пред мен шампионът от Токио, а аз вече съм седми. Изведнъж рухнах – излизаме на правата, остават 300 метра, за една бройка не успях, отиде ми точката. Но гледам пред себе си бившият световен рекордьор Ролантс от Белгия, още малко и ще го потупам по рамото. Викам си: я се понапъни още малко и го минах, 200 метра остават и с ушите си виждам, че не ме стигат тези отзад. Е, финиширах шести.

Всички ме поздравяват: „Браво, Мишо!“. Тогава Ешуа Алмалех от вестник „Народен спорт“, доайенът на българските журналисти в атлетиката, бил телеграма до България: „Дерзайте, първата точка е спечелена!“. А вече беше минала една седмица от игрите, до този момент България нямаше нито една точка, дори и от щангистите, нямаше български спортист в първата шестица и аз вече бях там. Минах допинг контрола – те го въведоха за първи път на тази олимпиада, прибирам се в стаята, а там вече ме чака телеграма от Георги Йорданов – първи секретар на ОК на БКП в Сливен и мой съученик: „Честито, Мишо, цял Сливен ти се радва!“.

Михаил Желев на почетната стълбичка – много държах върху екипа ми да го има българският герб, казваше той. Сн. Личен архив

Минаха 2 часа, а в главата ми вече друга мисъл: ами аз го загубих това състезание! Те ме питат можеш ли да стана шести, ама мен никога досега не са ми побеждавали 5 души наведнъж, че да съм шести. Но такава психика ми се насади – да бягам за шестото място. Мисля си – само да се бях хванал за Амос Бивот, когато ме надмина, както в сериите, да се залепя за него, кажи какво щеше да стане?

И тогава си казах едно нещо: „Вече не слушам никого, каквото и да ми говорят“. Дори и да ми говорят за тактика преди състезанието, аз съм изключил. И така станах европейски шампион година по-късно в Атина. Бягането беше на 20 септември 1969 година.

– Защо не се повтори това бягане и на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 година?

– Държавна политика беше да се стимулират спортистите – сега руснаците ги наказват заради употреба на допинг, а нашето тогава какво беше? На лагера на Белмекен ми казват, че трябвало да ме подсилят. Как? Като ми инжектират анабола „Ретаболил“. Вярно, сега е забранен като препарат, тогава още не беше. Но как го даваха – аз съм 61 кг, а борецът Осан Дуралиев – 130 кг, а и на двама ни слагат по една ампула. 7 такива инжекции ми поставиха. От това се трупа мускулна маса, защо му е на един бегач мускулна маса? Война водех, казвах им, че съм психологическа развалина, но не би…

Препаратът беше български, некачествен, но наистина се даваше за подсилване на организма, например да не заболееш от жълтеница. Всички лекарства, с които се възстановяват спортистите, по принцип ги правят за болни хора. Само че на болния му дават 3 пъти по едно хапче, нашите шефове даваха на един път по 1 шишенце, толкова разбираха. 13 души начело с Христо Меранзов ме убеждаваха: сега ще те възстановим. Преди игрите бягах 3 хиляди метра с препятствия за 8.25.04 минути. Те ми викат: дотук бяга чисто, сега ще те стимулираме да бягаш по-силно.

Какво ти по-силно… Отгоре на всичко в Мюнхен и бягането ми на финала тръгна нещастно. Финландецът Мико Алалепилампи се спъна още на първото препятствие и краката му отидоха назад. Аз бях точно зад него и се набучих на шпайка му. Закачих се с левия си крак и той се разпра, бутоните на този шпайк са по 9 милиметра. Текна кръв, заболя ме, но продължих, като първо покуцах. Не е вярно, че ми се е събул моят шпайк и съм продължил бос на пистата, но е вярно, че с финландеца завършихме предпоследен и последен. Но това е без значение, защото психически не бях подготвен да направя нещо повече.

– Но и без олимпийски медали си единственият лекоатлет от България, носител на приза „Златен шпайк“. Разкажи за него.

– Получих го през щастливата за мен 1969 г., когато станах европейски шампион, но преди това победих и в двустранната среща Европа – САЩ в Щутгарт. Това е признание на вестник „Чехословенски спорт“, който организира анкета сред журналистите в Европа за най-добър бегач. От България тогава участваше само един човек, призванието дойде от целия континент.

– Две години след Мюнхен се разделяш с пистата. Кое го наложи?

– Не беше контузия. Бях на 31 години. Вярно, че ме хвана и алергия от цъфтежа на тревите, трудно дишах. Но най-много се възмущавах от това изискване да бягаме за точки. Започнаха много да ме натискат за тези точки. На Балкански игри, да речем, първият ден е 10 км, вторият – 3 с препятствия, третия – 5 километра. Казвам им, че ще бягам и маратон накрая, ако се наложи, но нека първо да мине коронната ми дисциплина. Не, първо ще бягаш 10 км, защото така ще вземеш повече точки.

Михаил Желев в Париж. Сн. Личен архив

През 1974-а Балканските игри бяха в София. Секретар на Българската федерация по лека атлетика беше Димитър Николов. Дотогава 5 пъти подред бях балкански шампион на 3 хиляди метра, но тогава не можех да бягам заради алергията. Не, ти ще станеш в най-лошия случай трети, ще донесеш точки на отбора. След като 5 пъти си бил първи, защо да стартираш за трето място? По-добре да се откажа от спорта, но няма да тичам за трети – така разсъждавах и го направих.

– Любопитното е, че като зам.-председател на армейското физкултурно дружество „Сливен“ си помагал и в тренировките на футболистите…

– На тренировките ни на Белмекен видях, че  футболистите бяха най-мързеливите спортисти. И треньорите им бяха сред най-слабите треньори – те не знаят какво е аеробна работа, анаеробна работа… Когато оглавих дружеството, на работа в Сливен идва треньорът Серги Йоцов. Бати Мишо, вика, тъй ми викаха, как да ги тренирам футболистите физически? – Ще направите 7 обиколки на стадиона – общо 3 км. И те тръгват – оп, оп, но тарикати, по 100 м по-малко на обиколка въртят, като съкращават по тревата и вместо 3 км, пробягват 1,5 км. Затова вземаш свирката, заставаш в центъра, даваш сигнал и натискаш хронометъра – всичките да бягат по 6 минути, никой да не спира. Откъдето иска да пресича терена…

Направи им 10 по 6 такива, прави 1 час, ела да ги видиш после как играят. На какво да ги научи треньорът – играчите знаят как да ритат топката, как да я спират и подават, на него му трябва физическа подготовка. Става така – на защитниците им трябва пъргавина – като направи шпагата, да се изправи. На средната линия – издържливост, да посреща и организира атаката, на нападателите им трябва бързина, ще ги тренираш за бързина, те не могат всичките еднакво да бягат 3 км, но 6 минути могат да бягат и всеки го бяга с неговата скорост. На Николай Арабов му викам: нека разделят отбора на две групи – по това време аз съм на 37-38 години. Аз ще водя едната група, ти – другата. Правим по 1000 метра, 2,5 обиколки, от старта. Ти ще имаш аванс, но докато направим 10 обиколки, ще те потупам по рамото. А той 10 години по-млад от мен… остават 3 обиколки, ударих един спринт, не ме вижда в групата, след 700 м го потупах отзад по рамото. Той се хвана за главата, ама аз зная как да бягам, тактиката зная…

– Така не сбъдна мечтата си да бягаш и маратон, но защо не стана треньор?

– Така се случи. Първо бях офицер в армията, после – първи зам.-председател на армейското физкултурно дружество „Сливен“. Пенсионирах се през 1992 г. на 49 години, след това имам още 20 години трудов стаж – основно като пазач и бензинаджия. Няма срамен труд.

Да ти кажа, на тренировки съм бягал маратон за време под републиканския рекорд. Бягах по пътя за Бургас, тогава движението беше по-малко. Подкрепяше ме жена ми Райна, която беше чудесен треньор в бяганията. Споделял съм тайните си с нейните състезатели. А аз имах няколко правила в леката атлетика.

Първо – не може да ме победи този, който е тренирал по-малко от мене. И другото – няма уважителни причини да не си проведеш тренировката – бягал съм вечер по тъмно, но не съм пропускал ден да не тренирам. Постепенно разбрах, че за да победиш другите, трябва да тренираш повече от тях. Само трябва да си хванеш отначало нужното равномерно темпо. Когато тренираш в моята дисциплина, не ти трябва да бягаш бързо – по-бързо бягат спринтьорите, по-силни са щангистите, докато аз залагах на продължителното равномерно бягане, защото който бяга бързо на тренировка, бавно бяга на състезание. Аз им го доказах с моите резултати.

Друга моя тайна беше, че в деня на състезанието ставах 12 часа преди старта и си правех загряване, а преди самото състезание загрявах не 1, а само половин час – сам открих този начин на загряване, който се оказа много ефективен.

Михаил Желев имал свой начин да преминава най-бързо през препятствията. Сн. Личен архив

Често съм казвал, че моят допинг е от Сливен до Чуката и обратно – туй са 16 километра в едната посока. Всеки ден, и на 31 декември, ставам в 7,30 ч сутринта, правя 35 км по шосето за Чуката, връщам се, душ и в 11 часа ходехме на срещата на най-добрите сливенски спортисти. Спя на обяд, посрещам Нова година до 1 часа, лягам, спя до 10 часа на другия ден и след обяд закуся и правя първите си 10 км за Новата година. Това ми беше режимът, може би и заради това и досега ходя като кон, макар да съм на 74 години. И сега си давам сметка, че през всичките тези години съм бил бегач, но и бияч, т.е. – победител.