ВАЛЯ И ЛЮБОВТА

• „Огнище и клада“ и „Послеслов към зората“ на поетесата Валентина Димитрова – две оптимистични приказки за чудото Живот

В стила на кратките ударни заглавия на новите стихове на Валентина Димитрова наименувах и този опит за рецензия на най-новите й творби. Защото мисля, че Валя и Любовта или Валя в Любовта или Любовта във Валя – всякак разиграни, тези две думи побират обобщения смисъл и съдържание на нейните стихове.

Последните две стихосбирки на поетесата Валентина Димитрова имаха „късмета“ да излязат от печат точно във времето на най-затегнатите противоепидемични мерки срещу световната коронавирусна пандемия и замислените им една след друга премиери се отложиха за неопределено време. Затова пък „Огнище и клада“ и „Послеслов към зората“ оставиха на своите читатели достатъчно време да бъдат прочетени и осмислени по-дълбоко, както им се полага. Време достатъчно, за да усетиш и топлината, и болката в тях, и светлината на слънцето, и свежестта на зората, и сенките на нощта, и един силен творчески полет на крилете на любовта, защото за мен безспорно най-силните и красиви стихове на Валентина са любовните.

Въпреки прокламираното в началото на „Огнище и клада“ поетическо откровение, че пътят към истината е тъгата , аз не смятам, че поетическата тъга е водещ мотив в поезията на Валентина Димитрова. Напротив, емоцията в нея е чиста, светла и оптимистична, родена от вярата, надеждата и любовта – неизменен троен празник в душата на поетесата. А Думите са подредени с познатото на всеки творец вълнуващо очакване на „златодарното слънце“, когато лирическата героиня ще разчете „небесното послание“ и ще изпита сияйната двойна радост от „любов дарование“.

Поезията на Валентина Димитрова е заредена с оптимизъм – той започва още с изгрева, който „се спъва на прага на моя хубав ден“. И продължава във всеки стих, в който поетесата предпочита Слънцето пред луната, Денят пред нощта, Изгревът пред мрака на сенките, дори омагьосаният от нощта град заспива в „най-щастливия си мрак“. Тя се пробужда с надеждата да узнае от страстния порив на вятъра „малките истини на големия ден“, който носи „волния дух на Пратера“ и „горчивия вкус на щастието“. – За да изгаря в този ден и под светлината на неговия чист пламък, да сътворява една чисто нейна си поезия на светлината.

Ожулените колена, игривите щурчета, ярките знаци от детските сънища, приказките на мама, съветите на татко, благословените вечери в семейното огнище,  когато „зимната буря вилнее навън и заледени дървета чукат по прозорците за помощ, а в стаята е топло и вълшебно“… тези картини на спомена в поезията на Валя са почти фетишизирани. Всеки спомен по светлата диря на детството оставя неизброими послания от жизнерадост и обич, от тях поетесата черпи силата „след всяко падане отново да става“ и да изгради своята добротворна житейска философия. Тя е в привидното противоречие „да вижда и в злото добро“, в тъгата – радост, в смеха – тъга. Но винаги с неотменното желание над нея да свети разноцветна дъга и земните й дни да са „дарени с благост“. И в хаоса от чувства и усещания, сърцето й да намери най-вярната посока – нейният път през света!

Четейки тези стихове си мисля, че наивизмът е направление не само в изобразителното изкуство – един признат артистичен жанр, имитиращ детската простота и откровеност. С тази разлика, че Валентина Димитрова не имитира, тя истински преживява порива на всяка вълна в любимото синеоко море от лични откровения. Силното използване на разноцветни шарки и подробната точност на детайлите само подчертават значението на самостоятелното творческо изразяване, в което няма и следа от копиране на чужди стилове. Този първичен инстинкт не се влияе от традиции в поетическото изкуство, а  разчита на преживения личен опит, за да рисува картини, отразяващи спомените, желанията и мечтите й. Затова темите, които избира в своята поезия Валя Димитрова, толкова натрапчиво и често са свързани с нейното детство, с мястото, в което е родена, със средата, в която е израснала, с ежедневните рутинни или празнични поводи /Благословена вечер, Богородичен ден/ и с нейните фантастични мечтателни светове. Празниците са наситени със сетивност, в която „въздухът трепери“ от музика и песни /Димитровден/, когато захарният памук е грапав и сладък, а Виенското колело те кани да полетиш към висините.

За поетичния дух, изграден от мрак и светлина /Духът ми/, съществува една истина: „… в живота към човечност всеки път да се стремя!“ Навярно защото, поради своята недостижимост,  стремежът към човечност може би е самата човечност, както стремежът към красотата – самата красота.

Образът на птицата, която един път е духът на поета /Поетът/, друг път – вълшебната птица на мисълта /Танц/, но която винаги представя неистовото желание да полетиш като Икар в небесата, за да стигнеш Слънцето или поне Мечтата си, са символни за поезията на Валентина Димитрова /Като птица/. Има ги и в двете й стихосбирки…

Обикнатите от поетесата образи, освен птицата с разперени за полет криле, са на предно място слънцето, морето, вятърът, светлината, щурците, звездите, разбира се, поетическото сърце, всички те – събрани в едно бих нарекла нейно програмно стихотворение, след „Поетът“ от втората стихосбирка „Послеслов към зората“. То се нарича „Обичам“ и е диаметрално противоположно на „Аз не обичам“ например на Владимир Висоцки, но това са абсолютно различни типове поезия. Поетесата обича като калинка да докосва тревата, да слуша как вятъра си говори с листата – обича да обича. Както само тя обича в лятната вечер щурците да изнасят концерт, след който начеват романтични нощи с джуджета и самодиви, сребърни ручеи, блестящи звезди и въздух с ухание на мед. За да стигнем стъпка по стъпка до Приказността – другата отличителна черта в поезията на Валентина Димитрова, която продължава в нейния „Приказен остров“ и в закъснялото слънчево петно, което, като вълшебен ключ,  отваря врата към детството. Приказни образи и картини се сменят и в стихотворението й „Сън“, и в контекста на всички нейни поетически оксиморони – горчивата сладост, тъжната радост, светлата тъмнина.

И сега, искам да опитам да вляза неканена в един вълшебен поетически кръг, безспорно най-красивият – това е любовта. Безусловната! „За любов копнея, не за слава. Тази е моята истина!“, признава поетесата в стихотворението си „Копнеж“. Любовта – най-великото нещо, което жената търси цял живот, поражда неутолимостта: „Жадна съм, към теб пътувам!“ Времето бърза, „отлитат дните, а с тях и младостта“, но възрастта няма значение – „пак с предишните мечтания аз търся любовта“. На нея Валентина Димитрова посвещава „всички най-красиви думи на света“ /Отлитат дните/. Нощта й напомня, че е обичала, прелитат нежни зефири, трептят ангелски криле, избуява спомен за буен възторг, за сладки и отровни радости, докато се роди едно лаконично откровение, един стих-вопъл: „Няма те, любов!“

Дори когато само Луната е свещта в нощта, в която устните се сближават на фона на звезден звън, в любовната радост и мъка на тези стихове най-ликуващият /и лекуващият/ цвят е зеленият:

„В очите ти, зелените, през нощта се взрях.

В очите ти, зелените, не повярвах в тях.“ /Зелено съновидение/

Любовта е кладата, на която поезията на Валентина Димитрова гори най-красиво, дори и в гневния порив на строфите от „Разбих чашата, пълна с любов“.

Като че ли подгрети от огнището и кладата на първата стихосбирка, в „Послеслов към зората“ любовно-изповедалните стихове са с повече разнооцветени нюанси, с по-богата образност и по-силна сетивност. По начало, поетесата изповядва, че е влюбена във всичко, което като слънчев лъч преминава през нея. Когато е „Влюбена“, поетесата е „бяла и ефирна“, загадъчна и неповторима. Любовта за нейната героиня е като „юлска жега“ – пари, пали небесата, а огънят в сърцата превръща телата в клада. Нейните безплътни измерения са във висшата категория на сливането на душите – „с душата си душата ми прегърни“ – „Покажи, че ме обичаш“.

В „Послеслов към зората“ Любовта е представена с цялата й многоцветност и разнолика образност – от отдадеността и щастливите сълзи на споделената обич до гнева, болката и отчаянието, до усещането за фалшив театър и неискреност. Любовта започва с трепета под лозницата „В малкото кафене“, с лазурните образи на Слънцето, Вятъра, Морето, Цветята, с детинския смях в кварталната градинка, с птиците в чистото небе на Грешните души, с обещанието, че „Аз съм жената, която… съм по-волна от птиците и няма в дом да те прикова…“ После се лута болезнено „в любовното море, в което друга е спасителният бряг“ /По мотиви от Кирил Христов/. Друг път оприличава любимия образ със „Случаен минувач“, който се бои да откъсне цветето, а се задоволява само с уханието му –  чудесна метафора на отчуждението. Лута се във вълшебния кръг на „Ти и Аз“, от неудържимия възторг на Любовното лято и от „белите лилии в огледалото на небето“ до любовното страдание – „от спомена за теб горчи и прах се сипе от угаснали звезди“ /Несбъднат блян/.  И ако питате мен, въобще не завършва в хубавото любовно стихотворение „Ако от мен си отидеш“ – когато „рана като въглен душата ми ще прогори“, тогава „сърцето самотно на времето преждата ще навива безцелно…“. Защото съм сигурна, че в любовната си поезия Валентина Димитрова ще продължи по-нататък и по-надълбоко.

Послесловът към зората на финала е един кратък поетически разказ, един приказен сън на зазоряване.  В него, сред уханна лайка и кървави макове, танцуват и жужат пчели, а потокът отнася незнайно накъде стръкове синчец, които поетесата иска да докосне с ръка. Пасторалната изповед на красотата следва една почти философска поетическа притча за Камъка, който разказва за своята съдба, покрита с рани. А сърцето на поетесата взема от него урок по твърдост и надежда…

Валентина Димитрова и нейната добротворна поезия обичат посвещенията – на предци, на приятели, на поети и личности, пред които поетесата се прекланя. Стихосбирката „Огнище и клада“ тя посвещава на своите родители, „в памет на мама“ и „в памет на баща ми“  можем да намерим специални стихове, но образите на майката и бащата присъстват като стожери на духа във всяко кътче от поезията й.

Поетът Деньо Денев е редакторът и на двете поетически книги на Валентина Димитрова и в подредбата и градацията на поетическите творби личи вещата му ръка. Не може да не направи впечатление и грижата за илюстрацията на редактора и издателя „Обнова“, подбрали за стиховете прелестни графични творби на известни художници. В „Огнище и клада“ – рисунки на Павлето, в „Послеслов към зората“ – на Йордан Парушев, които обогатяват, допълват и разгръщат поетическите образи на авторката.

На финала искам да уточня. Валентина Димитрова пише най-хубаво за любовта – това е така. Но тя пише не просто за любовта на мъжа към жената, на детето към родителите, на човека – към поезията, която е несъмнена опора за човешката душа. И в 60-те стихотворения, събрани в двете си нови поетически книги, Валентина разказва най-честно и възторжено за любовта си към най-голямото от всички чудеса на света – чудото, наречено Живот.

А какво ми липсва в книгите ли? – Липсва ми нещо повече за поетесата, която за всеки и за всичко намира ласкави думи. Липсва ми едно представяне, отзив, анализ на поетичния свят на Валя, дори и само в няколко реда. Опитах се да ги започна сега.

Щилияна ВАСИЛЕВА