„БИОГРАФИЯ“ НА ПАМЕТНИКА НА ХАДЖИ ДИМИТЪР В СЛИВЕН

• 85 години от построяването на мемориала на Войводата

Архивна снимка: 8.11.1935 г. Откриване на паметника на Хаджи Димитър. Иницативният комитет по въздигането му

Автор: Росица ГЕОРГИЕВА

Паметниците са важен елемент в селищното пространство – тематично ядро, което изразява и поддържа историческата памет и идентичност.  Именно като такива те представляват културно-историческо наследство, чието усвояване е резултат от активния диалог между миналото и настоящето.

Паметникът на Хаджи Димитър в Сливен не е само мемориално пространство.  Той се превръща във важен символен акцент на града още с построяването му през 1935 година. С убедеността, че в близко бъдеще Сливен ще бъде „българската Света гора“ със своите паметници, комитетът по въздигане на паметника призовава сливенските граждани: „Нашият град е бивал винаги буден както за народните, тъй и за своите собствени интереси. Такъв ще си остане и до окончанието навеки.“  С разбирането, че корените на свободна България лежат във възрожденската епоха, които, освен че не е излишно да бъдат изучавани, следва да бъдат укрепвани, сливенци се обръщат към миналото, търсейки себе си в общонационалните усилия и действия.

В тази посока варира концепцията за изграждане на паметник на войводата Хаджи Димитър в Сливен. На първо място, тя търси най-точното по съдържание и реализация наименование на мемориалния център. През есента на 1892 г. общинският съвет инициира построяването на „паметник на покойния сливенски гражданин, патриот и поборник на българската свобода Хаджи Димитър Асенов.“ Уставът от 1902 г. на Комитета за въздигане на този паметник потвърждава предишния замисъл и уточнява мястото на паметника – площада до църквата „Св. Димитър“. Впоследствие в обсъжданията се лансират определенията „паметник-пантеон“, „мавзолей-паметник“, „паметник-синтез“ и други. От начинанието през 1892 г. до въздигането на паметника през 1935 г., а и след това, се водят дебати за тематичната визия на мемориала. Те се концентрират главно около две становища, имащи своите разновидности. От едната страна са поддръжниците на разбирането, че е необходимо да се построи паметник само с фигурата на сливенския войвода. Аргументите са идейни и финансови:

• Въздигането на паметник на Възраждането подлежи не на жителите на един гад, а на цяла България.
• Фигурата на Хаджи Димитър би останала на втори план, ако в пиедестала се поставят бюстове на други дейци на Възраждането.
• Голямата художествена композиция ще намали въздействащия ефект и оскъпи строителството на паметника.

Тази позиция с защитава от художника Йордан Кювлиев, инж. Вълчанов, кмета Георги Долапчиев. Опонентите им поддържат становището сливенският паметник за увековечи по-видните дейци на Възрожденската епоха, защото „личността на Хаджи Димитър е изразител на тази епоха, а дейността му е последица от оная верига на общонародна деятелност в арабската епоха, в която народният дух се запази в манастирите, събуди се в училището, подготви в борбата ни по черковния въпрос и показа възмъжалостта си в политическата свобода във въстаническите опитвания.“

Илия Гудев, Георги Гюлмезов, Йосиф Цобел не отричат, че такъв идеен проект изисква значителни финансови средства, но твърдят, че „хубавите и съдържателни паметници не се правят с малки суми и реализирането им може да стане в една, две или три години. В протокола от заседанието на Комитета от 17 август 1902 г. интерес предизвиква изказването на поборника Нено Господинов, участник в Априлското въстание 1876 г., заточеник, представител на Поборник-опълченското дружество. Съгласен с предложението на паметника да има изображения на възрожденски дейци, той настоява от революционерите да се изберат само тези до 1868 г. – т.е. без Васил Левски и Христо Ботев. Обосновката е, че Войводата не може да стои върху тези, „които са заслужили народу повече“. Във възванието си от 6 септември 1909 г., комитетът уточнява: „1.Върху пиедестала ще стои бронзовата фигура на Хаджи Димитър. 2. По стените на пиедестала ще има барелефи от мотиви и исторически събития, тясно свързани с личността на войводата Хаджи Димитър.“

Балканските войни 1912-1913 г. отлагат повеждането на обявения конкурс за паметник. Изпратените по море проекти от чужбина са разрушени и разпръснати в Бургаската митница. През лятото на 1914 г. са отпечатани три екземпляра от „Акт за поставяне на основния камък на паметника“. С присъщия му историзъм, Комитетът решава два от тях да се предадат в Сливенския и Софийския музеи. Журито с председател д-р Йордан Данчев не определя проект за първа награда, но отсъжда премираните и откупените модели да се запазят  в музея при читалище „Зора“, а другите – в рисувателните салони на сливенските гимназии и в други обществени сгради, където да се съхраняват. Първото следвоенно заседание на Комитета се провежда на 13 май 1919 година, но тежките в икономическо и политическо отношение години отлагат във времето реализирането на концепцията за паметник на Хаджи Димитър.

През 1929 г. е създаден нов комитет, чиято цел е изграждане на паметник-пантеон отново на всички сливенски дейци от възрожденската епоха, но и на сливенските полкове през войните за национално обединение 1912-1918 година. „При беднотията и апатията, които сега царят в Сливен, само една обща идея може да се осъществи.“, твърди арх. Георги Козаров. Последвало сливане на съществуващите в гада комитети с подобни цели – Комитет за въздигане паметник на войводата Хаджи Димитър, Комитет „Добри Чинтулов“ и Комитет за въздигане паметник на падналите в освободителните войни в град Сливен. Член 15 от Устава на новия комитет задължава, преди да бъде довършен паметника, общо събрание с Комитета по написване на история на град Сливен и с трима представители на БАН, да определи на кои заслужили дейци ще се увековечи паметта в пантеона и по какъв начин и ред. По същото време Министерството на войната инициира изграждането на мемориали на загиналите във войните 1912-1918 г. и скулптурните изображения в паметника се съкращават до дейците на възрожденската епоха.

Пренията за паметник са носител на адекватна преценка за приноса на Сливен във възрожденските процеси, макар понякога тя да се интерпретира с локална пристрастност и в митологичен нюанс.  В концепцията доминира историческият подход, защото в нея са заложени многопосочните измерения на Възраждането – националнореволюционното движение, борбата за църковна независимост, за материална, духовна и икономическа активност и просперитет.

Търсейки синтеза на възрожденския процес и акцента върху носителите му от Сливен, авторите на паметника арх. Юрдан Юрданов и скулптора Стефан Пейчев дават проект, в който не е пропуснато нищо съществено – най-вече ролята на онези техни съграждани, напуснали „отечеството Сливен“, но останали съпричастни към насоките и проявите на българската общност през Възраждането. Темата за „Голямото преселение“, последвало Руско-турската война от 1828-1829 г., е емоционална за хиляди сливенски семейства десетилетия след събитията. Д-р Иван Селимински и Антон Иванов представят мнозината сливенски будители извън Българско, поддържали националния възрожденски заряд. Поставянето на техните орелефи на паметника спомага тяхната родолюбива деятелност да стане знайна и съхранена за поколенията.

Концепцията за изграждане паметник на войводата Хаджи Димитър не се създава, развива и реализира самоцелно. Тя очевидно има своето начало преди инициативата на общинския съвет от 1892 г. и не завършва с официалното откриване на 8 ноември 1935 година. Идеята събира в себе си събития, личности, инициативи, прояви и се превръща в обществен фокус със свой опит и перспективен резултат. В него доминират интелигентността, професионализмът, диалогът, компромисът, обмислянето. Те се налагат от личности като Илия Гудев – общественик, кмет и учител, Стефан Гидиков – председател на читалище „Зора“, арх. Георги Козаров, Георги Гюлмезов, редактор на в. „Изток“, учителите Захари Измирев, Христо Димитров, Атанас Николов, кмета Георги Долапчиев, художника Йордан Кювлиев, поборниците Нено Господинов, Никола Газибаров и други. В обществения живот се налага едно реализирано гражданско общество. В обсъжданията по концепцията участват Сливенската дружба в София, дружество „Майчина длъжност“, Поборник-опълченското дружество, Дружеството на запасните офицери „Юнак“, Македонското благотворително братство, дружество „Тракия“.

През годините на изграждането на паметника са възродени някои явления, характерни за предосвобожденското общество: спомоществователство, обществена инициатива и контрол, висока организираност в името на патриотичната идея.

Трансформацията на един комитет в друг не променя една изключително важна насока в почина – широкообхватната деятелност за проучване, съхранение и популяризиране на историческото минало. „Верността към спомените за героите, почит и уважение към миналото, привързаност към традициите, дух за самопожертване са едни от първостепенните добродетели на един народ, който може да съществува.“ – пише проф. Димитър Табаков в паметния брой на в. „Изток“ по повод откриването на паметника.

Една от първостепенните задачи на комитета е да открие оригинална снимка на войводата – „да се узнае истинския образ на Хаджи Димитра.“ За съдействие са потърсени Народният музей в София, българското дипломатическо агентство в Букурещ, Рафаил Попов в Тулча, Иваница Данчев във Варна, капитан Кършовски в Ямбол, запасен генерал Димитър Вълнаров и други.

От Етнографския музей се издирва воеводска униформа на Хаджи Димитър.  Деловодителят на комитета Христо Димитров се среща през 1911 г. с поборника Марин Нейков от Свищов, четник в четата от 1868 г., който уверява, че най-достоверен е портретът на Хаджи Димитър, публикуван в сп. „Светлина“. Вероятно поборникът има предвид публикуваната през 1898 г. снимка на войводата в сп. „Поборник-опълченец“. Той описва подробно униформата и въоръжението на Хаджи Димитър и признава, че литографията на Хенри Дембицки „Клетвата на четата“ дава достоверна представа за въоръжението и облеклото на четниците. Комитетът моли Манол Георгиев, опълченец, деец на Съединисткото движение, да предостави за фотографиране своята униформа, която била „почти тъждествена с тази на войводата Харжи Димитра“. В заседанието на 5 май 1903 г. е решено да се прочете книгата на Захари Стоянов „Четите в България“, „та да се види дали ще треба да се приемат те като характеристика на героите и епохата или ще треба да се пишат други по-пълни сведения.“

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Отделени са финансови средства за написване на „най-разбрана биография на героя Хаджи Димитър“. В помощ на участващите в конкурса художници е издадена картичка с образа на Хаджи Димитър в цял ръст и фасадата на родния му дом. Брошурата „Войвода Хаджи Димитър“ излиза с автор Христо В. Димитров, учител, деловодител на комитета.  Тя съдържа сведения за хайдутството и конкретно за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г., биография на войводата – „къса“, както я определя авторът. Най-мащабното издание на комитета е сборникът „Той не умира“, определен от Сирак Скитник като „книга-паметник“, защото „израства като символ, тревожно предупреждение: „Съвременници, забравяте ли подвига и светлото знаме на Хаджи Димитър, Чинтулов, Панайот Хитов и всички онези, за които свобода, просвета, култура, чест, родна земя, бяха свещени думи?“

Реализирането на идейния проект за паметник на Хаджи Димитър в Сливен е координирано със съхранение на родната му къща. Аналогът със съвременната връзка Паметник – Роден дом несъмнено е в полза на разума през десетилетията, когато се строи мемориалът в Сливен: края на 19 век – 30-те години на 20 век. Той дава акцент върху това как се помнят и осмислят паметниците, каква роля имат обществената и културна памет на града за поддържане на неговата идентичност. През 1901 г. местният в. „Република“ , в статия със заглавие „Настоящето и бъдещето на Сливен“, посочва, че от голяма „културна важност“ за града е кметството да откупи родната къща на Хаджи Димитър и да я приспособи за музей, „в който да се прибере всичко останало от сливенските възпитаници, главния войвода, па и всичко, касаещо историята на Сливен, с което ще се положи началото на втори музей на Възраждането ни.“

„Някога ще се сетят за това, но ще бъде много късно, а пък „желязото се кове докато е горещо.“ – заключава анонимният автор. През 1903 г. Илия Гудев поставя въпроса да се види „родителския дом“ на Хаджи Димитър и ако го „грози някоя опасност от срутване, да се подкрепя и въобще запази като къща, която според героя заслужава вниманието на сегашното поколение.“ След пет години комитетът решава къщата на войводата да се запази като „паметник-музей“. През 1926 г. запасното подофицерско дружество „Юнак“ поставя паметна плоча пред  родния дом на войводата. По време на конкурса за проекти през 1914 г. заслужено внимание получават сестрите на Хаджи Димитър – Бойка и Щилияна, неговите съратници Панайот Хитов и Христо Македонски.

Комисията отсъжда: „Да се обяви с барабан, че всяка къща трябва да вдигне народното знаме!“  В програмата на тържествата по повод откриването на паметника през 1935 г. се включва освещаването на новопоставените плочи пред домовете на поборниците Нено Господинов, Таньо войвода и на спомоществователя на Бероновия „Рибен буквар“ Антон Иванов, факелно шествие до къщата на Панайот Хитов. Родната къща на стария войвода е реставрирана, в една от стаите е направена възстановка.  Засвидетелствайки почитта към възрожденските дейци от революционното и духовното поприще, сливенци напомнят за стойностите на българското минало и задълбочават интереса към него, за да предоставят градиво за своето време и бъдното.

Борис Денев. Откриване на паметника на Хаджи Димитър.

Идеята и самото въздигане на паметника са носители на историческото самочувствие и възрожденския дух не само на сливенци, но и на българския народ. Показателни са многобройните помощи, изпратени от организации, дружества, училища, индустриалци, ученици, родолюбиви граждани. Концепцията и построяването на паметника на Хаджи Димитър в Сливен нямат обслужващи функции за времето си или за определена политическа сила и личности. Те са процес, който не започва с инициативата и завършва с официалното откриване на паметника преди 85 години, а е процес, обусловен от разума да се съхрани и предаде националната памет. Затова този паметник остава важен елемент от пейзажа и живота на Сливен. По-значимото е, че той е не само своеобразен символен знак за почит към миналото, но и за отстояване на по-доброто и прогресивното в българската държава и народ.

„Биографията“ на паметника на Хаджи Димитър в Сливен категорично потвърждава необходимостта от дълбок, проницателен подход към паметниците, които се строят, както и от организацията на пространството около тях. Те не са плакат, декор, а белези по пътя на нашето време, трайни свидетелства, адресирани към вечното. Човешката суета наруши някогашната архитектурна среда на паметника, осмислена разумно в средата на 30-те години на миналия век. Дано тя да спре дотук, защото националното ни и лично достойнство трябва да имат по-други измерения от моментния каприз, разрушаващ връзката между миналото, настоящето и бъдното.

                                                                                                    Росица ГЕОРГИЕВА