СЛИВЕНСКИТЕ ХАДЖИИ

• Изразът „хаджи“ е минавал като титла и то много по-ценна от тая на Запад, защото е извоювана лично, а не посредством раждане или благоволение и което е по-важно – тя не се предава безразборно от родоначалник на потомство.

Росица Георгиева

Поклонничеството пред светите места има своите дълбоки традиции в Сливен. След османското нашествие, на сливенци им липсва онази духовна среда за сближаване и общуване, която са намирали в манастирите на Малката Света гора. Наследеното от миналото се допълва и от нещо ново – ренесансовата будност и жизненост, и търсенето на форми за изразяване на чувството за чест, лично достойнство, материално благополучие, осигуряването на известни права и привилегии.

Липсата на точни сведения ограничава конкретизирането на имената на първите сливенски хаджии. Началото на движението може да се отнесе към средата или втората половина на XVII век. Впоследствие, към Описание на ерусалимските черкви и манастири, поместено в Дамаскин от XVIII в., е записано: „Послушайте, всички православни и благословени християни, големи и малки, мъже и жени, бащи и братя, тази книга не се намира на български език, ала аз, грешният на име Никифор от касаба Сливен, станах мукает, та извадих тази книга от гръцки, да се чете на нашенски език. Който го чете и който слуша, да рече: „Бог да прости, който е писал това сказание, да се знае светия град Ерусалим и светите места.“ Който го има в къщата си, има велико богатство… „.

През XIX хаджийството ангажира обществената и духовна активност, материалните възможности на повече сливенци. Най-рано от Божи гроб в Сливен се връщат х. Кужо, х. Вълко, х. Сиву, х. Ставри, х. Петър, х. Божил, х. Тодор, х. Диаманди, х. Йордан, х. Нойко, х. Илия, х. Гендо, х. Михал и др. Първоначално само мъжете поемат риска на дългото и трудно поклонническо пътуване. От XIX в. се срещат имена на жени хаджийки – х. Трендафила, х. Зарафина, х. Маринка, х. Калуда, х. Генчовица, х. Йова. В Сливен не са редки родословните случаи, когато се носи името на майката – хаджийка – напр. Анастас х. Калудин. Мнозина сливенци отиват по два и три пъти до светите места – като х. Петър Христов, който до 1821 г. посещава три пъти Ерусалим. Синовете и внуците му също стават хаджии. Колко много хаджии е имало в едно сливенско семейство подсказват имената: х. Георги х. Райнович, х. Иван х. Стоянович х. Петров, х. Костадин х. поп Димитров  х. Костов, х. Димитър х. П. Бояджиев, х. Димитър х. Николов, х. Васил х. Михайлов, х. Киро х. Генчев, х. Петър х. Нойков, х. Добри х. Антонов и др.

Сливенските хаджии са предимно от търговските среди. Към тях се присъединяват представителите на укрепващото градско съсловие, свързани със занаятчийското производство – абаджии, шивачи, тъкачи, кожухари и др. „За да е станел човек хаджия, не е било достатъчно да бъде само благочестив, но да има пари и да надвие на страха от хиляди рискове по пътя за Ерусалим и Каябето /Мека/.“ – уточнява д-р Симеон Табаков. Това са били процесии, които са траели с месеци. В онова време тия два поклоннически центъра са се считали за „оня край на света“. Изразът „хаджи“ е минавал като титла и то много по-ценна от тая на Запад, защото е извоювана лично, а не посредством раждане или благоволение и което е по-важно – тя не се предава безразборно от родоначалник на потомство.

Броят на хаджиите в Сливен значително намалява след „Голямото преселение“, последвало Руско-турската война от 1828 – 1829 година. В списъците на изселилите се сливенци хаджиите са в групи, семейно или по занятие. Например, сред преселниците, преминали през Пиола Пиотри, се откроява група от абаджийския еснаф: х. Танас, х. Христодор, Кута, х. Георги, х. Боно, х. Жекул, х. Рускалина, х. Добри син х. Антониу. Същата тенденция се запазва и при завръщането по родните места. Очевидно, заобиколен от хора с равностойно положение, хаджията се чувства по-сигурен за живота и имотите си и по-силен пред властите, с уважавания акт на поклонението. Защото „хаджилъкът у турци и християни се е смятал еднакво за висока чест“.

Известно е, че според исляма всеки мюсюлманин е длъжен да посети поне веднъж в живота си светите за мюсюлманите Мека, Медина и Ерусалим. Местата, свързани със земното съществуване на пророка, са посетени от х. Осман, х. Яха, х. Молла, също от х. Махмуд, х. Хасан, х. Мустафа, чиито имена носят сливенски махали. На хаджиите мюсюлмани Апи, Реджеб, Гидик, Ибрахим са наименовани джамии. Инициативата за построяване на градската часовникова кула идва от х. Юсмин, който не доживява нейното завършване през 1808 година.

Народностната  характеристика на сливенските хаджии се допълва и от цигани – напр. х. Балинооле, живял в циганската махала около 1829 г., също и от арменци – х. Карагьозян. Почетната титла получават и войниците от разнородния Казак алай на Садък паша, които през 1866 г. потушават Арабското въстание. Между тях са х. Георгов и х. Петър Костов от Сливен.

Възрожденският живот предлага богати възможности за реализация на обществено активната личност. Най-широка е сферата на дейност на сливенските хаджии като представители на българската община. Доколкото тя е относително затворена система, деятелността им  е свързана с цялостния живот на  Сливен. Хаджиите са преобладаваща част в училищните и църковните настоятелства. Тяхното мнение е авторитетно при решаване на спорове от различен характер. Присъствието на хаджиите в обществения живот е мотивирано от една страна от осъзнатата от тях необходимост да представят сливенци пред османската административна  власт, от друга – да защитят пред съгражданите си престижа, който им осигурява титлата.

В началото на XIX в., светският елемент става водеща линия в развитието на просветното дело. Училището на х. Юрдан – Иван Селимински, от 1825 – 1829 г. създава реални условия за по-високо образование на сливенци. То е елино-българско, светско. Преподаването става на гръцки език, но училището е българско по дух. През 1853 г. в клуцхорското Взаимно училище по български език преподава х. Папа Исая, проигумен на Хилендарския манастир, който преди това е негов таксидиот в Сливен.

Просветният и културен потенциал на сливенските хаджии намира отражение  в читалищната дейност. Сред инициаторите за създаване през 1860 г. на Сливенското благодетелно читалище е х. Димитър х. Костов, книгоразпространител. В края на 1863 г. той тръгва за Ерусалим с жена си и три от децата – Събка, Стефан и Костадин, като умира в Цариград на 16 май 1864 г., на връщане от Божигроб.

Първият председател на Българското читалище в Цариград от 1866 до 1867-та е х. Мина х. Янков Пашов – търговец, сътрудник на възрожденския печат, деец на Одеското българско настоятелство.

В движението за църковна независимост  част от хаджиите категорично и ясно определя отношението си към чуждата духовна власт и се включва дейно в борбата, но други застават на страната на Цариградската гръцка патриаршия и възпрепятстват решението на националния църковен въпрос. Поп х. Димитър от църквата „Св. Димитьр“ се опитва за пръв път да чете евангелието на български език. В публичното изгаряне на посланието на Одринския митрополит през 1859 г. най-активни са хаджийските наследници Анастас х. Добрев, Сава Доброплодни и др.

Въпреки признаването на българската си народност, някои от сливенските хаджии не могат да се освободят от инерцията и поддържат гьрцизма. През 1834 г. х. Гендо подпомага изграждането на църквата „Св. Никола“, като авансира строежа с 22 хил. гроша. След четвърт век, обаче, гръкоманът се обявява срещу въвеждането в богослужението на българския език и съгражданите му го изгонват от църквата. Двуполюсното поведение на хаджиите по отношение на църковния въпрос е обяснимо, защото той е първият общобългарски проблем – обединителен и същевременно разделителен.

В летописа на революционните борби записват имената си бунтовникът х. Йордан – убит в Цариград, х. Ставри, х. Стефан Копринаджи, х. Калуда и х. Мария в Търновското въстание 1862 г., х. Георги Вълчанов в Сръбско-турската война през 1876 г., х. Димитър х. Петров Бояджиев – член на сливенския революционен комитет 1876 г., х. Костадин х. Димитров – участник в Ботевата чета.

Символ на българската национална революция е Хаджи Димитър. Семейството на сливенския кебеджия Никола тръгва за поклонение на Божи гроб през 1842 година. Тогавашната решителност, активност, трудности, рискове и усилия, разширяването на кръгозора проправят най-трудния път към саможертвата  за националния идеал.

Отишли до Божи гроб – пътя на молитвата и общественото признание, у хаджиите се поражда порив не само да дадат „за душата си“, но и да направят нещо за другите. Тяхната дарителност е публична демонстрация  на титлата и отразява нарасналото им самочувствие. На фона на запустелите  български светини и нарастващите просветни и културни нужди, хаджийското пътуване е суетна и безмислена цел. Не може да се отрече, обаче, че сливенските хаджии са дали своята лепта за съхраняване на знакови места и прояви на българската духовност. Сред спомоществователите на издадената  в 1837 г. от Райно Попович „Христоития или благонравие“, се чете името на х. Гендо. „Писмовник“ /1853/ на Сава Доброплодни е подпомогнат от х. Констандин, х. Генчо, х. Стефан х. Стоянов, х. Лука х. Денчев, х. Стефан х. Михалев, х. Янаки, х. Георги Костадинов, х. Тодор, х. Илия Райнов. От многобройните дарения за училища и църкви са изгубени двата глобуса, подарени от х. Юрдан /Иван Селимински/ в 1850 г., но са останали икони и други дарове в сливенските църкви „Св. Димитър“, „Св. Никола“ и „Св. София“. Подарената от х. Божил къща приютява сливенския митрополит Серафим. В 1900 г. х. Йова Маркова оставя дома си за метох на църквата „Св. Никола“.

След Освобождението сливенските хаджии запазват позициите си в общественополитическия и културен живот, но за кратко. Острастелите политически борби, новите икономически и социални условия ограничават тяхното представителство. Хаджийството остава в деветнадесетия  век от историята на Сливен. С пристрастна емоционалност и исторически романтизъм  е съхранена днес паметта за някогашните сливенски хаджии. За тях напомнят множество запазени фамилни имена – Хадживасилеви, Хаджиданчеви, Хаджииванови, Хаджигенчеви, Хаджихристови, Хадживълкови…

Росица ГЕОРГИЕВА

                                                                     Из сб. „Сливенци. Старите родове“, т.1, Сливен, 2016

                                                                        издание на „Мати Болгария“ – Сливен