„ЕЙ ТАКА, ЗА АКТЬОРА ТОДОР БЛИЗНАКОВ“

• Премиерата на книгата за актьора, отдал 15 години от творческия си живот на сливенската сцена, е тази вечер в Театър 199 в София

Книга за актьора Тодор Близнаков ще бъде представена тази вечер от 17 часа в Театър 199 в София. Нейни съставители са сестрата на актьора Пенка Близнаков и театралният критик Никола Вандов. На премиерата на книгата за актьора, който се отиде от този свят през май миналата година, се очаква да присъстват много театрали, негови колеги и приятели. Книгата – луксозно издание в 130 страници – съдържа думи за театъра на Тодор Близнаков от интервюта с него през годините, пълен списък на ролите му в театъра и богат илюстративен материал със снимки от запомнени негови роли, както и 35 спомена на артисти, режисьори театрални критици и журналисти за него.

За ден на премиерата е избран рожденият ден на актьора 17 октомври, когато той щеше да навърши 69 години.

Тодор Близнаков беше едно от обичаните лица на Сливенския драматичен театър. Той отдаде на сливенската сцена 15 от най-добрите години на своята творческа младост, създаде над 25 роли, остави в Сливен ярки театрални спомени и близки приятелства.

Един от тях предлагаме сега в сайта за регионална култура „Ирида Сливен“, някои от другите спомени, публикувани в книгата „Ей така.. за актьора Тодор Близнаков“ ще публикуваме по-късно във времето.

…И ВИНАГИ ОБЛЕЧЕН В БЯЛО

Не мога да повярвам, че от Тодор Близнаков остана само спомен. Че трябва да говоря за него в минало време. Че няма да се появи внезапно на служебния вход на театъра, с цигара и облечен в бяло, и да ми каже нещо щуро от рода на: „О-о-о, уважаема!“ или „Пак ти ли бе, пак ти ли?…“

…Той беше от Добрич, но стана едно от лицата на Сливен. Това бяха не само и не просто неговите 15 години в театъра под Сините камъни. Дори когато започна работа в софийските театри, той се завръщаше така често на сливенска сцена, че като че ли никога не си беше отивал. Защото шеговитата задявка на Нейко Нейков, верният му театрален сподвижник, който оповестяваше пристигането му „гръмогласно“, с: „Тодор Близнаков! Водещ актьор на сливенския театър!“, във времето се оказа самата истина.

Видях го за пръв път една вечер на частен купон на местни интелектуалци, където гостите четяха стихове на Борис Христов от неговата втора стихосбирка „Честен кръст“, омагьосани от силните театрални алегории в поетическата му вселена,   ритуалното сбогуване с която излъчваше за всички ни жестоки значения. Тошо беше един от четците, макар да не помня какво чете тогава, а и малко хора от компанията познавах – бях се завърнала току-що в Сливен след студентските години. От по-късното време на нашето познанство си спомням, че често цитираше откъси от „Самотният човек“ и други Борисхристови стихове, от които искрено се просълзяваше. Отначало имах подозрения, че просто играе тъжния и самотен човек с болна и наранена душа. По-късно разбрах, че може би той беше същия този човек, който в личния си живот не беше или не смееше да бъде щастлив. Нищо, че настроенията му избиваха в ирония, привидно лековата, но това беше само на първо четене.

Той беше пристигнал в Сливен от Добрич, който тогава се казваше Толбухин. Когато станеше въпрос откъде е родом, Тошо не пропускаше да забележи: „Не от Толбухин! От Добрич! – С Тодор Колев ставаме двама оттам.“ Много ценеше Тодор Колев, смяташе го за един от учителите си по театър, дори сполучливо го имитираше. И с огромно удоволствие игра главната роля на Антонов в постановката на Тодор Колев „Римска баня“ в Сливен. Това е първата му роля на сливенска сцена през далечната 1981-ва.

Другата от началните и запомнени с добро негови роли в Сливенския театър видях  следващия сезон, беше на княз Святополк от историческата притча „Вавилонската кула“ на Маргарит Минков, с която той се справи по всички правила на занаята и това беше забелязано. Тогава отразявах работата по постановката на Пламен Марков, като млада журналистка в отдел „Култура“ на тогавашния официоз „Сливенско дело“, където ми възложиха „да отговарям“ за драматичния театър. Покрай тези си отговорности, с времето създадох много приятелства, едно от тях – с Тодор Близнаков, който се опитваше да ме напътства малко покровителствено, много  добронамерено, но винаги в името на театъра.

Той имаше хубаво чувство за хумор, често иронизираше хора и ситуации без жлъч, като не пропускаше и себе си, „не се вземай насериозно“ беше неизменният му приятелски съвет, включително и към него самия. Много насериозно той вземаше само театъра. Сварвала съм го да прави, в гримьорната преди спектакъл, гласови и говорни загрявки „ди-де-до“, „при-про-пре“ – и само огромна причина можеше да има оправдание да ги прекъсне. Имаше сценична треска преди всяка премиера. За него театралната работа беше свещенодействие.

Многословието го отегчаваше, предпочиташе хората да се разбират с малко думи и много усещане за другия. Беше интелигентен и търсеше контакти с хора, с които може да разговаря за литература и изкуство на определено ниво и това бяха не непременно колегите му артисти, това бяха компании различни, но винаги артистични, от средите на съвременната сливенска бохема, в редиците на която след промените се вля и писателят Атанас Славов. В четенето на негови произведения Тодор Близнаков участваше с неизразимо удоволствие.

Помня ясно, че Тодор обичаше джаз, Ела Фицджералд и Луис Амстронг, и може би точно неговият тромпет му се причуваше в магическия  “Вечерен тромпет“ на Борис Христов. Тодор много четеше, винаги беше подробно информиран за всичко ново и интересно от книгите и пресата, и на масата в кафенето и в гримьорната му постоянно стоеше отворен вестник.

В интимните си отношения беше изключително дискретен, като че ли ги пазеше от „лоши очи и думи хорски“. Мисля, че душата му беше лесно ранима, въпреки че полагаше много усилия да скрие това.

Привързваше се силно към режисьорите, които „обичат актьора“. Затрогваща беше емоционалната му преданост към Слави Шкаров. Боготвореше Слави, игра във всичките му четири спектакъла в Сливен – независимо малка или голяма роля, за него работата с този еретичен режисьор беше въпрос на чест. Беше му верен ординарец, търсеше скрития смисъл на всеки негов жест и израз, искаше да разчете до дъно всяка негова „кодова“ дума и после да започне „от-начало“, в стила на неординерния език, който използваше в театралното си общуване Слави. Магията на Слави Шкаров го владееше дълго време. Първата му роля в негов сливенски спектакъл беше на композитора Константин в „Мата Хари“ /1983/, където елегантно изблъфира свирене на пиано, докато зад завесата свиреше Сашо Морфов, който тогава беше само сценичен работник в театъра. Отец Вартоломей в „Молиер или Съзаклятието на лицемерите“/1988/, Шаргаев в „Праг“ /1985/ , Ляпкин-Тяпкин в „Ревизор“/1986/ бяха искрено защитени негови образи в останалите постановки на Слави.

Когато почина Слави, той си копира всички записи, които бях правила с него като режисьор на няколко спектакъла, за да ги прослушва отново и отново „на ухо“. Когато вече работех в БНР, за радиопредаване за годишнина на Слави Шкаров, той успя да събере в Сатиричния театър почти цялата сливенска трупа от онова време, за да мога да запиша спомените на всички за него. И направихме в предаването на Светла Вълканова, светла й памет и на нея, два големи репортажа в памет на Слави, които колежката ми пусна без съкращения, защото, като съпруга на Пламен Сираков, знаеше за ореола, който имаше Слави в театралните среди. Слави Шкаров беше икона не само за Тодор Близнаков, а за всички актьори, минали през сливенската трупа, които продължават да се събират в София, на всеки рожден ден на Слави и Тошо не пропускаше да бъде там до последно.

Слави Шкаров работеше в неизменно трио със сценографа Нейко Нейков и композитора Михаил Шишков, днес идентифициран като Мишо Шишков-старши. След смъртта на издигнатия в култ режисьор, през есента на 1993 г. Тодор Близнаков направи моноспектакъл по Бекет под режисурата на Нейко Нейков и „с духа на Слави“ в балетната зала, в която репетираха „Последната лента на Крап“. Бяха тежки репетиции, но резултатът си го биваше. Темата за абсурда на преживяното, за отлетялото щастие и пустинята на човешката душа беше близка на актьора, който до последния момент беше несигурен в крайния успех. Тук трябва да кажа, че той никога не е имал самомнение за непогрешимост. Винаги изключително задълбочено, дори скрупульозно, е търсел пътя към героите си, не е бил чужд на съмненията, които съпътстват всеки интелигентен творец, дали беше убеден в успеха си, дори когато той беше пред очите му, не съм сигурна. Беше сдържан и взискателен към себе си.

По-късно, с Иван Урумов, съвсем естествено влезе в кожата на героя си Войницки и направи един великолепен Вуйчо Ваньо в едноименната Чехова пиеса, в партньорство с Гергана Кадиева. Харесаха се с Иван Урумов, който работи с Тодор и в „Място за дивеч“ и Тодор отново направи едно достойно представяне като Ервин. Въпреки, че се представи успешно и като Антон в Стратиевата пиеса „Земята се върти“ на Елена Цикова, и в „Опакометаморфози“ на Маргарита Младенова, аз ще припомня по-подробно, защото това е важно за Тодор, за работата му с вторият обект на актьорското му обожание – Борислав Чакринов.

След Слави, Борислав Чакринов е другият режисьор, към когото Тодор Близнаков хранеше дълбоко уважение и респект. Не криеше причината: „защото Борето е режисьор, който разбира и обича актьора“. Да бъде разбиран и обичан като актьор, за Тошо беше изключително важно – и с Борислав Чакринов той успя да направи едни от най-добрите си роли, като Варлаам в „Чичовци“/1988/, Саяпин в „Лов на диви патици“/1987/, Сарафанов в „По-големия син“ /2005/, Горилков в „Големанов“ на Ст.Л. Костов /2003/, мистър Райс в „Моли Суини“/2008/.

Колко много държеше Тодор на него доказва една случка, която досега не съм разказвала. Наградата за литература и изкуство „Добри Чинтулов“ все прескачаше театралите. Единственият театрал, който, за разлика от останалите лауреати, я получи в „пионерската възраст“ около 40 години, беше Пламен Марков. При едно от идванията си в Сливен за репетиция или гастрол, у Тодор Близнаков и най-предания му приятел Валери Главчовски се зароди идеята да се сформира инициативен комитет, да се съберат подписи от актьори и да се внесе предложение до общината за номинирането на Борислав Чакринов за голямата Чинтулова награда. Но всичко тайно от Борислав, за да бъде изненадата пълна. Сформираме комитета. Събираме подписи от цялата сливенска трупа и от артистите от всички гостуващи в Сливен спектакли. Речено – сторено. Обществената комисия за избор на лауреат нямаше колебания: Борислав Чакринов стана поредният лауреат на Чинтуловата награда и вторият театрал неин носител! Той „повлече крак“ и след него тя бе присъдена съвсем заслужено и на Александър Морфов, Атанас Атанасов и Ивайло Христов! Но Борислав Чакринов навярно не знае, че инициатори за удостояването му са двама, които вече преминаха в небесния театър: Тодор Близнаков и Валери Главчовски. Беше обич за обич.

Тодор Близнаков и Валери Главчовски бяха най-близки приятели. Валери, който имаше афинитет и към журналистиката, беше станал директор на първото сливенско частно радио „Бимако“, в което привлече на работа и Тодор, като водещ на нощния блок. На Тошо тази друга форма на актьорска изява много му допадна. Обичаше да разговаря с хората, които се обаждаха, казваше, че почти чувства дъха им. Това му носеше удовлетворение и радост, разказваше, че след само една година в радиото, сливенци по улиците започнали да го поздравяват. По-късно, вече като актьор в Сатирата или в Модерен театър в София, често го срещах по стълбите на Националното радио, там записваха хумористични предавания за програма „Христо Ботев“ с Веселин Цанев, пак сливенски кадър, в тясно сътрудничество с шефа на редакция „Хумор, сатира и забава“ Борис Арнаудов, половинката на талантливата Йорданка Стефанова-Дана, която вече също работеше в Сатиричния театър. Силната стара сливенска трупа се беше преселила по столичните театри. И така, една от любовите на Тодор Близнаков се казваше Радио. Киното така и не успя да го заплени, въпреки негови епизодични участия в него.

Достолепно и точно като за сбогом беше присъствието на Тодор Близнаков в последния му сливенски спектакъл, по случай 100-годишния юбилей на Сливенския театър – „Търси се съпруг на Мария“. Сега го виждам така, когато „връщам лентата“. Тогава нищо не говореше, че само след половин година Тошо вече няма да е между живите.

Последната ми смешна случка с него беше същата вечер или по-точно на другата сутрин, когато си потърсих мобилния телефон, на който бях снимала театралните тържества. Тук телефон, там телефон – няма го. В театъра почти разглобихме седалките около реда, на който седях в салона. Огледахме сантиметър по сантиметър околното пространство на вече прибраната маса във фоайето, където разговаряхме с Тошо Близнаков, Сеня Александрова, Анелия Шишкова и други актьори от старата сливенска трупа, които бяха на юбилея в почти пълен състав. Нея сутрин звъних поред на всички, които вече пътуваха с коли и бусове за София. Времето ме притискаше да пиша репортаж за тържеството, на което беше и министърът на културата, а снимките ги няма! Сетих се да потърся помощта на дъщеря си, която живее в София. Като съвсем млад човек, тя бе наясно с приложенията за проследяване местонахождението на мобилното ти устройство. Бях тръгнала вече да блокирам симкартата, когато дъщеря ми се обади и каза, че телефонът ми се разхожда по бул. „Скобелев“, дали той не е около театъра в Сливен. Търсих по карти, питах – около театъра няма такъв булевард. След няколко минути дъщеря ми звъни отново: „Мамо, това не е Сливен. Телефонът ти е в София, обикаля Руски паметник! Изпратих до него съобщение: да се обадят на моя телефон.“. Чакаме. Времето лети. Отново звъня на актьори, за които зная, че живеят край Руски паметник. Телефонът не е у тях. След малко разбирам от дъщеря ми, че е получила  обаждане: „Аз съм Тодор Близнаков. Някой ме е търсил от този телефон…“ Дъщеря ми, към която той имаше слабост като дете и я наричаше „моята приятелка“, обяснила на чичо си Тошо, че това е тя, Деметра и че в него е явно телефонът на майка й. – Което той бил разбрал още по пътя, но как е попаднал моят телефон в неговия джоб нямал представа. Направиха си среща и дъщеря ми взе апарата. Тошо й предложил да си разменят телефоните, за да я кани да гледа интересни представления. Тя записала неговия номер и му прозвънила, той казал, че ще запамети от своя страна нейния. След половин час Тодор й звъннал строго официално: „Аз съм Тодор Близнаков. Кой ме търси от този телефон?“ И тя ми разказва през смях цялата случка: „Мамо, чичо Тошо Близнаков е толкова разсеян!…“

Казвам това, защото действително, Тошо често витаеше в облаците, вглъбен в свои си работи, роли, пиеси, проблеми, живот, в своя си свят. Разсеяността му си беше направо професорска, като тази на Балан, който си събувал галошите, преди да се качи в трамвая. За мен обаче, като достоен представител на зодия Везни, каквато „зодия“ беше и той, това е разбираемо.

Неслучайно говоря за Тодор Близнаков изключително в сливенския му период. За сливенските му приятелства и връзки. Тук-там – за някои негови завръщания в града на войводите, в който той прекара младостта си с искреното желание да се впише в живота му и да бъде „войвода“ и той. Каква ситуация е имал преди Сливен, освен родения му през 1980 г. син, не зная, май че след ВИТИЗ е бил в театъра на родния си Добрич, за кратко. Но преди ужасяващата казарма е учил 4 години в тогавашното ИСИ и беше семестриално завършил строителен инженер. Мястото на Тодор обаче не беше в реалността на инженерните и строителните науки. Него го привличаше необятното, тайнственото, необозримото пространство на духа. Там и отлетя – във вечността.

Мислех, че ще напиша трудно този текст, но като започнах, оказа се, че върви леко. Сигурно заради познатото ми, ефирно и ненатрапчиво, но дълбоко осмислено присъствие на Тодор Близнаков в театъра. Там той стъпваше на пръсти. Тихо, като в църква. С шапка идиотка. И винаги – облечен в бяло.

Щилияна ВАСИЛЕВА