РУЖА МАРИНСКА – ЗА НЕЗАБРАВЕНИТЕ И НЕЗАБРАВИМИ БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ СЪС СЛИВЕНСКИ КОРЕН

Ружа Маринска благородно прескочи едно последно огорчение от Сливен, свързано с труда й за Димитър Добрович и пристигна отново в града под Сините камъни, за да открие изложба на художника Васил Чакъров в галерия „Йордан Кювлиев“. Когато преди 3 години получи наградата на община Сливен „Д-р Иван Селимински“ за принос в публицистиката и краеведческите изследвания, някои я нарекоха сливенофилка. А всъщност в родословието на родената в Смолян известна наша изкуствоведка има и сливенски корени.

Доц. д-р Ружа Маринска, преподавател по история на изкуството в Националната художествена академия и в Нов български университет, е автор на не една и две  монографии, статии и биографични портрети на творци, свързани със Сливен и пресътворили с четка и палитра красотите му. Тя е задълбоченият биограф и изследовател на видните български художници Димитър Добрович, Сирак Скитник, Донка Константинова, Добри Добрев, Николай и Иван Абрашеви и др., които са оставили имената си в златните страници на българската живопис.

След откриването на изложбата, която показва на ценителите на изобразителното изкуство поезията и музиката на Жеравна, видени през очите на художника Васил Чакъров, Ружа Маринска бе любезна да отговори на въпроси, свързани с нейния прочит за живота и творчеството на някои от родените в Сливен големи български художници. Естествено тръгваме от темата на изложбата в галерия „Йордан Кювлиев“, която сливенци ще имат удоволствието да видят до края на месец октомври. Ще припомня, че тя е част от проект за популяризиране творчеството на художника Васил Чакъров в страната, в навечерието на неговата юбилейна 90-годишнина през 2024-та. За гилдията на сливенските художници и колекционери на изкуството Ружа Маринска е винаги добре дошла, а разговорите с нея – винаги полезни и интересни. Изкушавам се да започна един от тях:

-Г-жо Маринска, защо сливенските почитатели на изобразителното изкуство трябва да видят изложбата на художника Васил Чакъров, който е едно ваше откритие?

-Не бих казала, че той е мое откритие. Но действително, в последните 20-тина години близко съм общувала с него, добре познавам творчеството му, откривала съм негови изложби, писала съм за него – тъй като съм убедена, че той е от значителните български автори, който за съжаление не е достатъчно популярен, въпреки че е носител на националната награда „Захари Зограф“, въпреки че е имал големи изложби и в София, и в Пловдив и на други места, да не говоря за самия Кюстендил, където му е минал животът. Надявам се ценителите в Сливен да имат една радостна среща с голямо изкуство. Аз мога да преценя, че това е качествено като изкуство и като живопис. На мен ми е интересно обаче как ще бъде възприет, защото за хората от Самоков, Кюстендил, от София ако щете, Жеравна е едно, а за сливенци е съвършено друго – нещо много близко, родно, любимо и т.н…

-Една друга Жеравна ли ще видят те в тази изложба?

-Всеки автор пречупва мотива по свой начин. Хората, които живеят тук, може би повече от мен ще преценят различните Жеравни. Но съм сигурна, че в сравнение с онова, което съм виждала от български художници като Жеравна, това е нещо друго. Така виждам аз по-отстрани, разбира се.

-Както вече отбелязахте – това е един малко по-поетичен поглед към Жеравна…

-Той от една страна е точен, защото това е Жеравна. Не може да се сбърка с Търново, Трявна, Елена или каквото и да било друго. Това е Жеравна. Но Жеравна, видяна в едно поетическо сфумато, някак си по-извисено, по-облагородено и лишено от битови реалии.

-Вие сте носител на наградата „Д-р Иван Селимински“ на община Сливен за принос в публицистика и краеведските изследвания за историята на Сливен. И като международно известен изкуствовед и изследовател на историята на изкуството, според Вас, кои имена на Сливен в областта на изобразителното изкуство заслужават незабрава?

-Ами вижте, те не са забравени. По стечение на обстоятелствата, аз съм писала и работила за тях, но не като сливенски автори, това го твърдя категорично, а като големи български художници. Лично аз, признавам си, имам пристрастие, но смятам, че Сирак Скитник е действително големият български живописец. Това не са го разбирали дори неговите съвременници навремето, те по-скоро са го почитали като художествен критик ( „Каквото каже Сирака и т.н.) Но за тях живописта на Сирака е била твърде смела може би, те не са осъзнавали напълно качествата на тази живопис. Аз обратно, от най-ранни години, студентските , имах подарена от баща ми една фотография на Сирака и тя неизменно стоеше над писалището ми. Да, имам стара слабост към него и съм убедена, че той е един от най-големите български художници и безспорно най-големият български художествен критик.

С пълна убеденост, много съм направила да бъде въведена в обръщение и Донка Константинова. Също така съм убедена, че тя остава малко в сянката на големия брат и поради някакви личностни характеристики навярно, била е по-свит човек, не толкова външно изявен, но с тази си убеденост в края на 1979 година ако се не лъжа й направих първата изложба. И след това пак многократно съм правила изложби на Донка Константинова и съм писала за нея. Убедена съм че тя също така е един много голям и значим автор.

Книгата на Ружа Маринска за един от най-лиричните български художници Добри Добрев излезе миналата година, съпроводена от изложба в Националната художествена галерия. Представянето й в Сливен кой знае защо мина малко незабелязано, макар че в къщата „Миркович“ бе подредена експозиция „Старият Сливен“, с негови картини. Сюжетите от родния край на художника са рисувани през 30-те години на миналия век. Но той е още и великолепен портретист, пейзажист, който в различните жанрове създава непосредствени, мъдри и спокойни творби в топла орехова гама, отличителното качество на които според Ружа Маринска е, че са като че отсечени с точна ръка, в един незабравим кадър.

-Какво, г-жо Маринска, провокира интереса Ви към този художник?

-От детски години много близко познавах Добри Добрев, защото той е мой близък роднина. Даже в семейството имаме картини, които е подарявал на баба ми, която е също със сливенски корен, въпреки че е женена за старозагорец.

-Значи и вие имате сливенски корен…

-Имам да, имам, но аз тук никога не бях живяла и нямам никакви спомени, защото баба ми е омъжена за старозагорец и така от сливенските следи нататък – Стара Загора, София… Но още като студент в Прага той е подарявал картини на баба ми и ние оттогава ги имаме, а след това, вече в София, бяхме близки семейни приятели. И когато той дойде в София в края на моята прогимназия и след това, той ни събираше, заедно с децата от семейството, показваше ни какво е рисувал, разказваше ни за световни музеи и т.н., и т.н. И аз съм много доволна, че успях миналата година, в Националната художествена галерия, да покажа една наистина нетрадиционна изложба на Добри Добрев. Защото много се дразня, нямам нищо против Сливен, нито против обвързаността на Добрев със Сливен, но много се дразня, когато за него говорят като сливенски художник – а той е голяма фигура в общобългарското изкуство. И това много добре бях показала на тази изложба. Забележителен портретист, което не е било коментирано и страхотен рисувач! А и отношението му към бита е съвършено негово, то се отличава от обичайните битоописатели. Така че за Добри Добрев смятам, че направихме, каквото е необходимо.

-Каква е новата отправна точка за анализ и коментар на творчеството на Добри Добрев, която вие възприехте?

-Тя е изведена в книгата за него – това, което аз като подзаглавие бях сложила: „Между родното и чуждото“. Защото това е един художник, който наистина е възприел уроците на голямата европейска живопис. Възприел ги е не само като студент в Пражката академия, но като човек, който е обиколил всички европейски музеи, разглеждал ги е, изучавал ги е внимателно. Оставил е маса тетрадки, тефтери, в които описва как е възприемал всичките тези неща. И това се е отразило в една много висока европейска култура. Когато беше показана изложбата в София, аз бях много щастлива, защото сериозни хора – и българи, и чужденци, бяха поразени от много сериозното европейско изкуство, което представихме.

За 200-годишния юбилей на първия български художник с академично образование доц. д-р Ружа Маринска прави огромно проучване на живота и творчеството му и издава юбилеен албум, придружен с достойна изложба в Националната художествена галерия. Целта на изследването й е „да освободим биографията на Димитър Добрович от неточности и белетристични упражнения“ и „да видим изкуството му в по-широк европейски контекст“.

-На 200-годишния юбилей на Димитър Добрович – патрона на Сливенската художествена галерия – е посветена другото Ваше богато илюстровано издание… Какво добавя то към личността на Добрович?

-Разбира се, голямата история беше свързана с изследването на Димитър Добрович. Ние работихме много сериозно, обикаляхме и в България, и в Италия, и в Гърция, издирихме и събрахме огромен материал. Аз съжалявам, че тогава се получи един за мен необясним конфликт тук с местните власти. Това беше некрасиво и незаслужено за самия Добрович, не става дума за екипа, който работи. Защото фактически, като изключим монографията от 1950 и някоя година, написана от Добри Добрев, в която имаше много неточности по понятни причини, нещата около живота и творчеството на Димитър Добрович реално не бяха изследвани. Ние преведохме маса документи от гръцки, за първи път транскипирахме и показахме това, което Иван Шишманов е записал за него, което изобщо не беше коментирано дотогава. И още маса факти добавихме към биографията му. Е, не стигнахме до неговите икони в Гърция, въпреки че ходихме по дирите, по местата, търсихме, но църквата беше изгоряла… Освен това, там има сериозен проблем, защото гърците го смятат за техен и изобщо, ние не бяхме много желани. Те не си дадоха работите, които имат, за изложбата и аз някои неща показах в репродукции. Те нищо не знаят за него, освен ученическия му период в Атина, но си го водят Димитриус Добриадис – един от основателите на гръцкото изкуство. Точка. Така че ние имахме много задачи – да бъде и изследван, и показан в контекста и в Гърция, и в Рим, и после, при завръщането си в България. Аз не искам да звучи твърде горделиво, но ние направихме абсолютно по различен и по нов начин интерпретация на Добрович в българското изкуство и мястото му в него.

-Вие сте го отбелязали в книгата – мястото, което заема Димитър Добрович в българския романтизъм като художествено явление?

-Да, аз дори съм го извадила като заглавие на книгата. Ние първо трябва да си уважаваме историята. Така или иначе, той е първият български художник с академично образование, което има един необикновен живот. Много от следите му са изгубени и затрити. Не за пръв път се сблъскваме с този феномен, но все пак направихме всичко, което беше възможно – да бъдат събрани, показани нещата, да бъдат ревизирани неправилно прочетени или неизвестни факти. Така че мисля, че на Добрович вече образованите човеци би трябвало да гледат по друг начин.

-Понеже започнахте със Сирак Скитник, замисляте ли и за него да направите нещо от рода на това, което направихте за Димитър Добрович и Добри Добрев?

-Аз съм писала доста неща за Сирака, но как да Ви кажа, тук също ми е много тъжно, че има много бели петна. Когато Сирака се връща от Русия, той, освен голямата си дарба, дължи своя интелектуален заряд на тази голяма и модерна руска школа, в която се озовава, във вихъра на най-бурните художествени движения тогава. В Русия той общува с невероятни хора, не само художници, а и театрали, поети. Тази художествена школа, в която той е учил – на Екатерина Званцева, е невероятен център. Сега за нея ще се издава в Русия за първи път нещо, не зная как ще изглежда. И се оказва, че когато Сирака се връща в България по стечение на обстоятелствата – войни, революции и т.н., той не мисли, че се връща завинаги. Затова и част от работите му са останали там, ние не ги знаем къде са. После се оказва, че връщането е невъзможно. И при съпруга журналист, преводач и т.н. – небезизвестната Сеячка Олга, никой не го пита, никой не записва някакви спомени, негови разкази за хората, с които е общувал. Аз направих едно върховно усилие, когато беше юбилейната му изложба в Софийска градска галерия през 2013 година – написах една голяма студия за Сирака и Русия, която излезе в „Проблеми на изкуството“, в която се опитах по най-различни линии да събера някои факти. Защото, това е „маята“, оттам тръгват нещата, в тази посока вървят и това е много важно.

А иначе, преди години, с една моя бивша дипломантка и колежка, направихме опит да съберем всичките му текстове. Но това беше в друго време – дигиталните форми още не бяха в ход и всъщност, ние ги снимахме с фотоапарат. После аз пътувах, тя имаше други проблеми… И се оказва, че сега е много трудно да обработим този масив. Защото, като изключим томчето на Кирил Кръстев с избрани статии от Сирака, няма нищо друго от него. А той е безспорно най-големият български художествен критик, това е без съмнение. Не отричам Чавдар Мутафов, но за Сирака говорим и като обем на художественото творчество, и като въздействие върху публиката. Защото Сирака е имал във всеки брой, всеки ден колонка във вестника – моделираща общественото мнение. След това – по-големи фейлетони, художествена седмица е водил. И вече за радиото да не говорим. Така че той е имал не само своя възглед за изкуството, изключително точен и с виждане за това, което е не традиционното, не е консервативното, а наистина е новото, свежото, важното. И от този масив сега продължаваме да се чудим: как да намерим форма да се издаде един такъв том с текстовете на Сирака? Много сложна е тази работа, не зная дали ще ми стигне на мен времето, отпуснато отгоре… Но към Сирака, както и към много други фигури, ние безспорно оставаме длъжници.

Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА