В спомен на съучениците му от сливенската Музикална гимназия на Мишо Тодоров
Снимки: 1. Актьорът Николай Бинев 2. Двама големи сливенци – Бинев и Кеворкян, във “Всяка неделя”
Автор: Тамара БУЗИНА
… Някъде в края на 50-те години от миналия век, в Сливен имаше Музикална гимназия. Неин директор беше известният музикант и композитор Мишо Тодоров, а ръководител на ученическия хор – преподавателката по солфеж Донка Карагьозова. Един ден, по време на репетиция на хора, в залата влезе директорът, а с него – стройно русо момче с къдрава коса. Това беше бъдещият солист на мелодията от “Вълшебната флейта” от Моцарт, която нашият хор подготвяше за своя концерт. Когато запя, всички се спогледахме: какъв красив, топъл и чист тенор!… Това беше новият частен ученик на Музикалната гимназия Николай Бинев и, за наша радост, щеше да пее в нашия хор!…
Всъщност, това русо момче – любимец на съучениците си от Втора прогимназия в Клуцохор, познавах и от по-рано, когато ходех на гости в сенчестия калдъръмен двор на неговата братовчедка Лина Пантофчиева. Николай още тогава проявяваше артистичните си качества, обичаше театъра и сам съчиняваше и режисираше с приятели свои пиеси. Всички му се възхищаваха затова, че като гимназист, в час при учителя Кулев, е изиграл цяла роля от пиеса на руски език!…
Николай обичаше много музиката и песните. “Моята голяма страст е музиката, сигурно бих станал певец, ако не беше ме съблазнил ВИТИЗ” – споделяше Николай вече по-късно, в нашата компания в София. Пеенето бе в кръвта му. Неговата майка, леля Зорка и баща му Димитър Бинев пееха в тогавашната Работническа опера в Сливен. Баща му беше и солист в Софийския народен хор. А Николай често е съжалявал, че не е станал пианист, свиреше прекрасно и на цигулка. Но той стана артист и то – един от големите артисти в българското театрално и филмово изкуство!
Снимки: Николай Бинев, все така прецизен – в музиката
Често сме се срещали с него в студиата и залите на Българската национална телевизия, където дълги години бях музикален оформител на различни програми и спектакли. Виждали сме се и след негови представления в любимия му Младежки театър. Събирали сме се заедно с приятели сливенци, за да си спомним детските години под Сините камъни.
И Николай Бинев, въпреки голямата си вече известност, винаги беше с нас искрено усмихнат, весел, с прекрасно чувство за хумор и доброжелателна ирония. Не обичаше да се хвали с постиженията си в театъра, киното и телевизията, с наградите, които получаваше и с признанието на публиката. Но ние знаехме, че те са големи и заслужени. Многобройните му изяви на сцената на Младежкия театър в София и на екрана носеха белега на ярка индивидуалност, самобитен талант и благородство. Особено му се радвахме и го запомнихме в пиесите “Всяка есенна вечер”, “Варвари”, “Стъклената менажерия”, “Когато розите танцуват”, “Сократ”, във филмите “Чуй петела”, “Обич”, “Сбогом, приятели”, “Нощем с белите коне”.
Снимки: Николай Бинев – в киното и театъра
Споделял е, че в професията най-голямо удоволствие му доставят живото присъствие на зрителите, процесът на репетициите и работата с добри режисьори и колеги артисти. Но се радваше и на наградите – от първата, на Прегледа на българската драма и театър в пиесата на русенска сцена “Всяка есенна вечер”, до високото отличие на Международната академия по изкуствата в Париж. Много го трогнаха двете награди “Аскеер” – като колегиално признание. Обичаше всяка от своите роли, а те бяха многобройни. “Вече не мога да ги преброя, но сигурно са над 150!” – казваше. Най-вълнуващи смяташе ролите си през последните години, в пиесите “Амадеус”, ‘Упражнение за пет пръста” и “Еквус” на Питър Шафър – беше удивен от дълбоко психологичната, “брилянтната” драматургия на този автор.
Николай Бинев не се разделяше и със своята любов към музиката. Един от неговите оригинални по замисъл и на високо професионално равнище концерти бе като солист и гост-диригент на Радиооркестъра на Александър Владигеров. А колко руски романси за любовта и разлъката, за хубавите черни очи и човешките страдания изпя той и на сцената, и в нашата компания, и с приятели, дошли на гости в дома му. А те, гостите на Домна Ганева и Николай Бинев, сякаш бяха безкрай и винаги посрещани с обич, с някаква светлина, може би дадена свише!…
В нелекия живот на професионалния актьор Николай имаше верен спътник и съратник – неповторимата актриса Домна Ганева, за която обичаше да казва: “С нея сме заедно вече 40 години и почти никога не съм й изневерявал!”. Те още от студенти са заедно, в класа на професор Кръстю Мирски. Заедно са и в много театрални постановки и български филми. Когато Домна се разболя и трудно се придвижваше, Николай пое цялата домашна работа. И пак се шегуваше: “Любимото ми ястие е… сладоледът, не мога да се въздържа, когато го видя… Винаги съм обичал сладкото и затова, вероятно ме наказа Господ да поспра, ама слушам ли го?!…” Семейството им преживя голяма мъка, когато единият им син – Боян, почина. Лицето на Николай придоби някакъв постоянно замислен, тъжен израз.
Снимки: Николай Бинев – с приятелите и семейството
Но и в мъка, и в радост, той бе безкрайно скромен – да не натежи някому! Винаги беше верен, отзивчив приятел със съучениците си от Сливен, които вече живееха в София. На честването на Мишо Тодоров, което сливенското землячество организира през септември 2000 г. в Съюза на българските композитори, Николай се отзова с искрено желание да участва в програмата, заедно с други ученици на “бай Мишо”. Прочете откъси от дневника на именития сливенец.
Трудно може да се разкаже всичко за актьора, музиканта и приятеля Николай Бинев. И не защото той беше сред най-популярните ни “звездни” артисти, а защото притежаваше голям талант, много творчески способности и човешки качества. Ние, неговите съученици и приятели от младите му години в родния Сливен, много добре знаехме за тях и му се възхищавахме. Неговият топъл глас остана завинаги в сърцата ни…
Тамара ТКАЧОВА-БУЗИНА
из сб. „Сливенци. Старите родове. Профили“, с.202
издание на „Мати Болгария- Сливен, 2019
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.
