ИСТОРИЯТА НА ПОТОПЕНАТА ЧЕРКВА НА ЗАПАЛНЯ – В КНИГА НА ЖУРНАЛИСТА ВАНЬО СТОИЛОВ

„МИЛИОНИ СТЪПАЛА КЪМ БОГА“ е любопитна документална книга, издадена наскоро от журналиста Ваньо Стоилов от Стара Загора, който е кореспондент на в. „24 часа“ и за Сливен. В нея той е събрал 35 истински истории, разказани от него във вестниците, в които е работил – от „Работническо дело“ и „Дума“ до „24 часа“. Събраните в книгата материали, разбира се осъвременени, са писани в различно време, но както споменава Ваньо Стоилов в своя предговор, всяка от тях е стъпало, което води към камбаните на бога. Така той е изпълнил своя дълг – да запише тези истории, защото те не заслужават да потънат в забрава.

Полезното творческо начинание на Ваньо Стоилов е подкрепено финансово от община Стара Загора и лично от кмета Живко Тодоров, без чиято подкрепа, както споменава журналистът в своя предговор, този замислена от години негова книга, е нямало да види бял свят. Още един възрожденски жест, достоен за пример и уважение!

В книгата на Ваньо Стоилов са разказани увлекателно много интересни истории за личности, открити от журналиста най-вече в Старозагорския регион. Но сред тях има портрети и от други краища на страната, има докосвания до хора светини като световноизвестният бас Борис Христов, от гостуването му в Стара Загора, има разказ за легендарните Ямболски цепелини, удивили света и пр.

В книгата „Милиони стъпала към Бога“ са разказани и три сливенски истории: на „Влайчо от Коньово, който засенчи Ванга от Петрич“ и на Трифон Ковачев от Сливен – пилотът фелдфебел, летял в небето на България и срещу англо-американците, и срещу немците. Третата любопитна история от Сливенско е на потопената църква на село Запалня в яз. „Жребчево“.

Тази история има продължение – през пролетта на тази година доброволци извършиха авариен ремонт на църквата за около 15 000 лева. Планира се поставяне на прозорци и ограда, за да не влизат животни. Обмисля се собствеността на земеделското министерство да се прехвърли на община Твърдица или на църквата, за да може да се стопанисва.

Цялата история на потопената църква и потопеното село Запалня, разказана в книгата на журналиста Ваньо Стоилов, сайтът „Ирида Сливен“, с любезното съдействие на автора, ви предлага сега.

……………………………………

ПОТОПЕНАТА ЧЕРКВА СЪБИРА ВСЯКА ГОДИНА РОДОВЕТЕ ОТ ИЗСЕЛЕНОТО СЕЛО

Заличили от картата Запалня през 1965 г. заради яз.“Жребчево“, но не могат да я изтрият от паметта на хората

От време на време потопената във водите на яз.“Жребчево“ черква от някогашното село Запалня в община Твърдица се превръща в сензация за фотографи и журналисти. През лятото и есента тя мистериозно изплава от язовира и остава на сушата, през пролетта, когато водата придойде, пак я залива. В годините не секва интересът към черквата, дори неизвестни християни сами подредиха олтар в каменната й снага, донесоха хартиени икони и там палят свещи, когато имат достъп до сградата.

Не са забравили своя някогашен храм и хората от несъществуващото днес село Запалня и техните потомци. Всеки септември те правят на брега около черквата своя традиционен селски събор като среща на изселените оттук родове. За първи път попаднах на него през 2015 г. и написах репортаж от събитието за в. „24 часа“. От тогава до днес малко се е променило. Все предишните си остават и приказките, че няма да е лошо да се отвоюва от водата старият божи храм и да се възстанови. И че трябва да се бърза, защото от година на година църквата само се руши, скоро може и съвсем да рухне под напора на влагата.

Когато през 60-те години на миналия век изградили яз. „Жребчево“, две села в Сливенско отишли курбан на големия обект – Жребчево и Запалня. Изселили ги, за да потопят във водата техните землища. Първото дало името си на язовира, но второто се прочу с черквата си, която вместо да падне, като митично създание изплава всяка пролет от водите и потъва отново в тях през късната есен, щом настъпи пълноводието.

Мнозина са се дивили на това чудо, но малцина знаят, че по традиция през септември около недоразрушената черква се събират на събор останалите живи от Запалня и техните потомци, за да почетат миналото и да помечтаят за бъдещето. И не скриват мечтата си – дали пък не може някак да се укрепи тяхната черква, която вече 50 години не отстъпва на водата и като същинско чудо Божие възкръсва над нея и всяка година се връща на брега.

Сред гостите тази година, 2015-та, е и Стойко Стойков от Казанлък, син на последния свещеник, служил в храма – поп Драган. Той е живата история и на черквата, и на Запалня. Сам учител по руски език, Стойко написал книга за изселеното село, която събрала навремето овациите на хора като Вера Мутафчиева и Йордан Радичков.

Сн.: 1. Стойко Стойков, историографът на Запалня. 2. Поп Драган, неговият баща.

На 19 октомври, когато православната ни църква почита патрона на храма „Свети Йоан Рилский“, Стойко Стойков трябваше да навърши 86 години, които никак не му личат. В тази черква го кръстил навремето баща му, в нея го и венчал. Това станало на 28 април 1963 г., когато по документи селото вече трябвало да бъде изселено. Това бил и последният църковен ритуал в обречения да потъне в язовира храм.

През юни 1961 г. било издадено министерско постановление 106, според което Запалня трябва да бъде изселено до 31 декември 1962 година. Указът на заличаването му от картата на България е от февруари 1965 година. Но местните били твърди – къщите им може да съборят и да потопят в язовира, но църквата си не дават!

Идеята за събора на запалнянчани дало църковното настоятелство на храма. Най-напред – уж на всеки 5 години, след 1977-ма започнали да се срещат всяка година. „На 12 юни 1962 г. настоятелството се събрало и решило още: „храмът да си остане непокътнат, като паметник, манастир или църква во веки веков! Вещите ще се изнесат, когато дойде водата.“, показва Стойко копие от протокола, написан от ръката на баща му.

Едва ли тогава някой е предполагал, че това „храмът да си остане непокътнат“ ще се сбъдне. Той е граден през 1891 г. с камъни и майсторите тогава наистина си разбирали от работата.

„Навремето оценили черквата като стопанска постройка, обор.“, разказва още Стойко Стойков пред в. „24 часа“. И показва документа от 5 март 1962 г. – по цени отпреди паричната реформа, през същата година храмът е оценен по 110 лева на кв.м  – „църковна сграда 945 кв.м при 35% овехтяване – 67 353 лева“. Църковен двор от 1610 квадрата по 6 лева за квадратен метър – 9660 лева, стопански сгради, кладенец, дълбок 6 метра – всичко 98 634 стар лева. Сумата щяла да бъде и по-малка, но поп Драган протестирал и го послушали.

Църковната камбана от Запалня пренесли в Твърдица, където и се преселили повечето хора от селото.  И до днес там спазват уговорката от 1962 г. – умре ли човек от Запалня, да ударят точно тяхната камбана.

Иконите от иконостаса закарали в черквата на село Тулово, където са и до днес. Разказват, че за да намалят оценката на сградата , част от стенописите, които били дело на майстори от тревненската иконописна школа, били разрушени с търнокоп.

„Баща ми служил в тази черква от 1932 г. до последно и си отиде от този свят през 1989 г. с мъката по нея. Той остана да спи в сградата и да я пази до началото на 1966 г., през март 1973-та някой открадна керемидите, които стояха дотогава. Баща ми поиска да оградят храма – него водата го заля чак през 1977-ма, за да го съхранят някак, но тогавашният председател на АПК-то му рекъл: „А-бе, попе, малко ли бой яде, че искаш още?“ Макар и без керемиди, покривът стоеше допреди 15 години, но го разрушиха любители на антики, които свалиха от него пръстените гърнета и стомни, поставени там от строителите, за да подобрят акустиката в помещението.“, допълва разказа си Стойков.

Когато изселват Запалня, в него имало 214 постройки, заедно с черквата, училището и общината. Според преброяването от 1947 г., жителите му били 976. И досега възрастните ясно си спомнят къде е бил мегданът, коя улица накъде е водила, трите хана и мелниците в селото им. Не са забравили те и колко несправедливо постъпила навремето властта с тях – уж според постановлението получили право да се заселят където пожелаят в страната, без София, а Окръжният народен съвет в Сливен ги ограничил само в рамките на тогавашния окръг. Отгоре на всичко и земята на съседното Жребчево била оценена двойно по-високо. Пак по силата на постановлението, всеки можел да си вземе строителните материали от разрушената си къща, като на семейство се полагали безплатно и по 20 торби цимент и 2 кубика чамов материал, за да вдигне новия си дом.  Така и не станало ясно кой какво изписал и какво реално е раздадено на хората…

На 10 септември 1965 г. направили първия събор на изселеното село. И тогава засвирил гайдарят Злати Орозов, а мъжете се хванали на последното мъжко хоро в Запалня. Всички били с потури, не пуснали на хорото човек без потури. А Злати не бил обикновен гайдар, а майстор, който не само свирел, но и сам изработвал гайди и кавали.

Снимки: 1. Мъжко хоро в Запалня на Бабинден преди 1944-та. 2. Мъжкото хоро на запалнянчани 1965 г.

Бил толкова изкусен свирач, че когато през 1952-ра  го вкарали в затвора заради неплатени доставки към държавата ,надзирателите от Стара Загора го върнали, за да вземе и гайдата, че да ги весели. А затворниците поискали те да му изпълняват нормата в дърводелската работилница, където се трудели, а той през това време да им свирел.

През 1977 г. в постройката на брега на язовира местните подредили и музейна сбирка за несъществуващото си село – главно с фотоси от живота на Запалня преди и след 1944 година. До гробището, което и до днес стои непокътнато на височина над язовира, вдигнали и може би единствената у нас паметна плоча  за цяло едно село – „Запалня, заселено през 15 век, изселено през 1962 година“. Изобразили и петолъчка, в духа на онова време.

А гайдарят от снимката с мъжкото хоро му е дядо. „Богато беше нашето село, хората гледаха много рози и зеленчукови градини, лозя.“, спомня си той. Но когато тръгнали да ги изселват, се наложило да взривяват с фишеци орехите и другите плодни дървета, не са забравили и този ужас запалнянчани.

Ваньо СТОИЛОВ

Сн.: 1. Авторът Ваньо Стоилов в работния си кабинет. 2. Дядо Влайчо от Коньово. 3. Летецът Трифон Ковачев от Сливен.