СЛОВОТО НА ПОЕТА

• 95 години от рождението на Георги Джагаров

                                                                      Земя като една човешка длан…

                                                                      Но ти за мен си цяло мироздание,

                                                                      Че аз те меря не на разстояние

                                                                       А с обич, от която съм пиян.

                                                                                                     /“България“/

„Земя като една човешка длан…“ – тези стихове винаги ще предизвиква спазъм в гърлото. Те могат да бъдат рецитирани от сцена, да кънтят от тонколони, но най-добре е да се четат шепнешком. – написа поетесата носителка на Националната награда на името на поета и драматурга Георги Джагаров. На 14 юли тази година се навършват 95 години от рождението му. Неговият брат Стефан Джагаров, достигнал тази година достолепната си 92-ра годишнина, написа и издаде две книги – „За моя брат“, спомени, отзиви и родословие, както и „Родът на Джагаровите“ – пътуване във времето.

Десетки творци са посветили стихове, размисли и впечатления от приятелството си със сливенския поет Георги Джагаров, който е сроден с поезията на Ботев и Вазов, Яворов и Дебелянов, Вапцаров и Пеньо Пенев. Но като писател и гражданин той излъчва собствена светлина на човек, чиито последни предсмъртни думи, изказани пред съпругата му Цвета Джагарова на 16 ноември 1995 година, е добре да запомним: „Вярвам в оцеляването на нашия народ. Въпреки всичко, вярвам.“ И още негови думи за поезията.

„Каквато и да е по характер, властта уеднаквява хората, за да ги управлява по-лесно, докато Словото на Поета – тъкмо обратното, пробужда у човека различното, особеното, неповторимото, онова, което наричаме Личност. В Словото на Поета всеки открива себе си, собствените си преживяване, свободата си. То е най-висшата демокрация, която обществото може да постигне.“

Снимки: 1. Джагаров на конгрес на Съюза на българските писатели 1968 г. 2. Георги Йорданов, Йордан Радичков, Георги Джагаров, проф. Любомир Тенев.

В прегледа за поезията ни през миналата година, в заключението си, Иван Странджев написа: „И така: съвременната българска поезия е носител на ценности, на страдания, тъги, радости и медитации, на недоволство и болки, на социален поглед и интимни състояния, но в нея липсва нещо много важно: Образът на Бъдещето. Истината е, че няма новаторство.

Жизнената биография на всеки поет е изключително важна за неговото творчество. Джагаров завършва с пълно отличие литературния институт „Максим Горки“ в Москва след 1944 година. Там той се среща с върховете на световната поезия – Пушкин, Достоевски, Гьоте, Шкспир, Сарвантес, Хименес, Леонид Мартинов, Назъм Хикмет. Затова заслужено получава през 1982 година Специалната награда за чужда литература на Френската академия на безсмъртните „Селензар“, защото Джагаровото слово е остро сечиво на мисълта и като поет, и като драматург и публицист.

Строг и вдъхновен, лиричен и саркастичен, той има едно монолитно, живо, мъжествено присъствие. „Аз не пиша стихотворения, за да уча някого, не се смятам за учител, нито за наставник. Моето призвание е да обичам хората, да страдам и да се радвам заедно с тях, д споделям нашата обща съдба.“

На своя приятел Стефан Гецов – актьора и приятеля, Джагаров посвещава първата българска пиеса, играна и на английска сцена – „Прокурорът“, която не слиза от сцената три седмици през 1967 година.

Снимка: Стефан Гецов в ролята на Прокурора – постановка на Народния театър.

Прокурорът се жертва в името на истината, една жизнена правда, звучаща съвременно и днес. Първата постановка на „Прокурорът“ е на сцената на сливенския театър през 1964 г., под режисурата на Енчо Халачев и с участието на артистите Иван Раев /Прокурорът/ , Венелин Пехливанов и Николай Дойчев и др. , с която Георги Джагаров получава  втора награда за драматургия на Третия национален преглед на българската драма и театър, Иван Раев и Венелин Пехливанов – първа награда за актьорско майсторство, Николай Дойчев и Тодор Пройков – трета.

Снимки: 1. Прокурорът на сцената на Сливенския драматичен театър, 1964 г., с участието на Венелин Пехливанов  и Иван Раев в ролята на прокурора. 2. Сцена от постановката на Сливенския драматичен театър „Прокурорът“, с участието и на Николай Дойчев – втори отляво надясно.

Георги Джагаров, заедно с бъдещия министър на културата Георги Йорданов, е един от идеолозите и създателите на Културните тържества „Сливенски огньове“, които се превръщат не просто в Сливенски, а в Национални празници на литературата и изкуството.

През 1969 г. Георги Джагаров получава сливенската Голяма награда за литература и изкуство на името на възрожденския сливенски поет Добри Чинтулов.

                                                                                                                    Христина ДИМОВА

Непубликувани стихове от Георги Джагаров от книгата на поета  Драгомир Шопов „По хребета на дните“, 2012 г., стр.115

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ /14.07.1925-30.11.1995/

Мълчи, моя съвест,

Не чукай с дъждовни капки в прозореца ми,

Не разнасяй с вятъра пожълтелите листа

На въображението ми.

Не тропай с подметките на доносника

Над главата ми,

Не ме измъчвай с бича на палача върху стола,

Не ме упреквай с очите на моята любима.

Аз няма да ти изменя,

Само за малко ще надниква в ада

И отново ще се върна тук –

Може би обгорен –

Да разкажа какво съм видял.

 Две предсмъртни стихотворения, записани от съпругата на Георги Джагаров Цвета Джагарова и публикувани в печата:

Снимки: 1. Георги и Цвета Джагарови. 2. Цвета Джагарова, която публикува две предсмъртни стихотворения на своя съпруг.

Защо ми и това стихотворение,

То никого няма да стопли,

Няма да утоли жаждата на никого,

Нито пък ще го нахрани,

Ще минат години,

То ще изсъхне като цвете в хербарий

И може би един ден

Ти ще го откриеш

И ще го докоснеш

И от влагата на твоите устни

То ще се съживи,

Ще пусне листенца нагоре,

Ще те целуне,

Да ти напомни,

Че някога съм те обичал,

Но не посмях да ти кажа,

Защото тогава

Не исках да говоря,

А да пиша

Просто така

Безмислено и безполезно,

Както живеем

И се обичаме,

Както расте цветето.

+++                                 +++                                 +++

Ако тръгна от тебе

По тънката нишка,

Която предеш

По прашния път,

По пътчето глухо,

По пътеката в храстите,

Ще стигна онази поляна,

Където ти играеш

И отново ще ти подхвърля

Златната ябълка.

Подбрала: Христина ДИМОВА,

                           дългогодишна уредничка в Националния литературен музей