РУСЧО СИМЕОНОВ, ХУДОЖНИКЪТ НА ПРИРОДАТА

• 120 години от рождението му

Автор Атанас ИЛИЕВ

Русчо Симеонов трепетно обичаше родния край, познаваше всяка педя от разноликата му панорама, на която посвети дългогодишното си творчество. Богатата конфигурация – Сините камъни, подвластните им Крайчева канара, Синия вир, бялналите се тепавици с ярки керемидени покриви, гологлавата Кутелка с нейните меняващи се през сезоните мъхести и голи сипеи, по които лениво преминаваха сенките на летящи орли, чудната зеленина – грамадните орехи, върби, тополи, брези, изпълваха с радостно чувство сърцето на художника.

Бай Русчо, както всички с обич го наричахме, отбягваше строгите линии, острите ръбести очертания в природата – той рисуваше по свой оригинален маниер: пухкаво, с леки и меки тонове, влагаше топлота и одухотвореност в пейзажите си, които оставаха верни на своята идентичност през всички сезони на годината.

Неговите картини имаха свой собствен, неповторим стил, своя отличителна индивидуалност. На изложбите те се разпознаваха сред нежните топли акварели на Стефан Петров, сред свежите цветя и сочните примамливи плодове на Стефан Егаров, сред чудните виолетови и розови залези на Евгений Курдов в настъпващия вечерен покой на Сините камъни – гордостта на родния пейзаж.

Докато рисуваше бавно, съсредоточено, бай Русчо отронваше по някоя дума за местността, за хората, работили тъдява, за събития и случки от стари времена… Неговата чувствителност и нежност се преплитаха ту в радост, ту в мъка… За него всичко изглеждаше чисто, хармонично, създадено да измине свободно своя път. Той не можеше да се радва или скърби без дълбока човешка душевност. Страдаше, дори когато гръм бе разбил някоя скала… Веднъж в планината се изправихме пред един грохнал вековен бук – свидетел на хайдушките времена. Старецът беше вирнал дебелите си корени, а в кафявата яма усмихнато се зеленееше младо, стройно буково дръвче, разперило клонки, отрупани със широки, свежи листа. Бай Русчо се преобрази, разтрепера се от радост, спусна се и бащински прегърна младия „наследник“, като целуваше кичестите му „ръчички“ и свежи листа. След този оригинален „ритуал“, спътникът ми изля водата от манерката си в корена на младото дръвче и топло го благослови да надмине годините на дяда си…

Връщахме се по малката пътека край реката: художникът беше неудържим разказвач.

• Виж как лудува и боботи реката, как ласкаво гали покритите с кафяв жабуняк обли камъни. Погледни е-е-е-е там върбата! Не прилича ли на самодоволна кокона с бухналата си коса и с червените корени… И как й завиждат гладните брези по сухите пясъчни хармани.

Не минала минута, бай Русчо пак ме кани:

– Гледай онази птичка с дългата опашка, не зная как я наричат, ама виж как пъргаво шета от камък на камък, прилича на пощенски раздавач…

Художникът не спира – за плясъка и лудориите на реката, за променящите се цветове на скалите, коя пътека къде води, къде какво расте в гората и по поляните. Той беше много чувствителен, откровен алтруист, винаги оптимистично настроен, говореше с възхита за ваятелското изкуство на природата… И все пак, голямата му любов беше Новоселското дефиле и реката, на които посвети много вдъхновени картини.

Късен неделен ден. До воденицата на Тошоолу бай Русчо неочаквано спря. По лицето му се четеше голямо смущение, тъга задави мекия му глас:

– Знаеш ли, дотук е щастието на реката! Чувстваш ли нейната мъка?… Отчаянието й… Реката стене жаловито, защото там горе остана родният й извор, посестримите от околните долове… Равнината отнема свободата, силата, песните й, тук изчезват лудориите й, без които тя няма душа…

Като разказваше за печалната раздяла на реката с планината, художникът силно страдаше, като да беше се случило нещо непоправимо.

– Съдба! Оттук нататък тя ще мълчи, ще чезне, ще пере парцалени черги, ще храни и пои зелеви градини…

                                                                                                         Атанас ИЛИЕВ,

                                                                            в. „Сливен“, бр.5 ,22.09.2002 г.

ВИЗИТКА НА ХУДОЖНИКА

Русчо Симеонов е роден през 1900 г. в Сливен. През 1920 г. завършва Сливенската мъжка гимназия. През 1924 г. пътува до Италия, а през 1927 г. – до Франция. Самоукият художник, работещ в областта на пейзажа, организира пет самостоятелни изложби в родния си. Въпреки липсата на художествено образование, той се превръща в един от най-харесвани сливенски художници, привлекли вниманието на най-изявените художествени критици в страната и получава от тях висока оценка.

Снимки: Русчо Симеонов в ателието си. 2. Русчо Симеонов, портрет. 3. Русчо Симеонов на сливенския пазар. 3. Русчо Симеонов с приятели в къща „Миркович“. 4. Сливенските художници Евгени Курдов, Русчо Симеонов, Стефан Егаров, Димитър Кавръков, Паньо Гюзелев.

Изкуствоведът Кирил Кръстев казва: „Бай Русчо беше уникално явлениe. Той потвърждава максимата, че всяко правило си има изключения. Без да има и половин час, прекаран в художествена академия, се явяваше като учител на всички художници. Макар че никога не обясняваше кое как се прави… в техническо отношение той остава ненадминат. Факир. Вижте му работите. Правени преди повече от половин век, но няма промяна ни на йота – потъмняване на цвят, избелване – не.“

Виртуална изложба от фонда на Художествената галерия „Димитър Добрович“ представя частично голямата сбирка творби на известния сливенски живописец. Селектираните картини са рисувани в различни периоди от творческото развитие на Русчо Симеонов. Поводът за показването им е 120 години от рождението на обичания пейзажист.

П.П. Използвани са снимки и репродукции от вируалната изложба на Сливенската художествена галерия „Димитър Дорович“, посветена на 120-годишнината на художника Русчо Симеонов и от други източници.