ЗА ДВАТА ЧЕСЪНА И ОЩЕ НЕЩО. Спомен за Тодор Близнаков

Само преди дни излезе оп печат книгата „Ей така… за актьора Тодор Близнаков“ със съставители Пенка Близнакова и Никола Вандов.  В своите 136 страници, тя събира негови текстове за театъра, разговори с актьора, спомени от колеги, познати и приятели, списък на всичките му роли в театъра, киното и радиото и много снимки. Заради извънредната ситуация, свързана с пандемията Ковид 19, премиерата й се отлага, най-вероятно за есенните месеци. Книгата е отпечатана в издателство „Валентин Траянов“, художник на корицата е Кирил Златков.

В книгата „Ей така… за актьора Тодор Близнаков“ е поместен и споменът за него на актрисата Радост Костова, днес директор на Сливенския драматичен театър „Стефан Киров“. Ето какво разказва тя.

Радост Костова за Тодор Близнаков:

ЗА ДВАТА ЧЕСЪНА И ОЩЕ НЕЩО

• Той направи своя избор – на светлината в душата

Познавам Тодор Близнаков още преди да стана актриса. Бях още ученичка, но нямаше представление в театъра, което аз да не гледам, а ги гледах минимум по четири пъти. Спомням си, че едно представление на Снежина Танковска бях гледала над 15 пъти… Постоянно и съвсем реално пребивавах театъра, а към актьорите питаех уважение и респект. Те знаеха коя съм, но никога не съм прекрачвала границата, за да стана по-близка с тях, преди да започна да се занимавам сериозно с професията – преди да отида да уча във ВИТИЗ или по време на подготовката ми. Ако случайно съм попадала във фоайетата или гримьорните на театрите, била съм просто наблюдател.

И си спомням, бяха още в стария театър и работеха със Слави по „Праг“. Тодор идва и казва: „Бе, цяла нощ съм мислил, пил съм, със Слави бяхме еди-къде си.“ После влезе в една гримьорна и каза: „Знаете ли какво ми хрумна? – Два пресни чесъна му се подават от малкото джобче! Не кърпичка – чесъни! Те замезват и така „хак!“ – чесъна.“ Героят му демек замезва и с чесън.

На снимките: Режисьорът Слави Шкаров. Актьорът Тодор Близнаков

Беше толкова екзалтиран от идеята си! Аз се замислих: това хубаво ли е, лошо ли, какво е, обаче не можех да преценя как ще звучи в контекста – умно ли, глупаво ли, как… Но силно ме беше впечатлил екстазът на едно откритие, което те „връзва“ да правиш образа стъпка по стъпка. Ти вече си направил няколко стъпки. И откриваш детайла, който те отключва на друго ниво. И колкото и потиворечиви дни да са имали тези хора и Тодор особено, когато работеха със Слави, с него те отиваха на друго ниво – те „отлепяха“ и неслучайно толкова го боготворяха. Постоянната мисъл за това какво правят! Така, Тодор съм го запомнила с екстаза от два пресни чесъна в джобчето му.

Сн.: Актьорите Ивайло Христов и Тодор Близнаков в „Праг“ на А. Дударев, режисьор Слави Шкаров. Сливенски драматичен театър, сезон 1984/85.

Иначе, какво да кажа, за мен той е красив в противоречието си. Той имаше тежки, тъмни периоди, но в крайна сметка светлината надделя. Което всъщност са човешките избори – кое е важното? Тодор много обичаше професията си. Той се отнасяше към нея с уважение и респект и честно казано, аз у него не съм виждала нещото, което е характерно за колегите и за нас артистите – този егоцентризъм на „Аз“-а в професията. За него по-важното беше театърът с мащаба си, с почтеността, с респекта за театър, за правенето на по-голям, по-качествен, по-сериозен театър. И всъщност, това беше светлината, която надделя над тъмните моменти, които той носеше в себе си в един определен период. Този избор – изборът кое за него е важното и значимото, за какво иска да си живее живота, в коя посока е вярното, изборите на душата! Тодор направи избор на светлината в душата. Затова той никога не трябва да бъде отделян от тези свои две страни. Защото те определят съдържанието му. Това е битката му – през какво е минал, какъв избор е направил!

Той се трогваше от много обикновени неща. Никога не съм предполагала например, че на Тодор ще му направи впечатление, че аз си рисувам /навремето/ великденските яйца. Това толкова го екзалтираше, че дори го беше казал в едно интервю. Никога не съм предполагала, че някой  ще обърне внимание на тези малки неща, на които ти самият не обръщаш внимание, не им отдаваш огромно значение, а по-скоро за теб са някакъв ритуал, някакво удоволствие. Но ето как тези неща звънват в неговото съзнание, как той ги вижда, как се отразяват в него…

За известен период работихме заедно в радио „Бимако“. Когато Валери  Главчовски стана негов директор, почти всички артисти от театъра бяхме поканени там като водещи на предавания.

На снимките: Актьрите Тодор Близнаков и Валери Главчовски

Това беше лятото, когато почина баща ми и беше много тежко за семейството ми, ангажиментът ми беше само за летните месеци и пак се връщах в София. И когато тръгвах за София, Тодор, по своя си начин, ме подкачи: „И сега какво, падна на радиото интелектуалното ниво поне на 80 процента, с твоето заминаване.“  Той умееше по своя начин да направи комплимент. Не казвам, че той е отбелязал нещо значимо за мен, а по-скоро, по този начин, уж през чувството му за хумор, е искал да ти каже блага дума. Затова казвам, че Тодор е светлината. Възхищавам му се за това как през тъмното, през сивото, той си избра светлината.

С Тодор бяхме малко време заедно. Аз бях в Сливенския театър три години, след това заминах за София. По-късно и той замина за София, в Сатирата. Той си го заслужаваше това заминаване много по-рано, но може би тогава не беше в идеалната си кондиция. А и по негово време в Сливен бяха много големи актьорища – Дана Стефанова, Ивайло Христов, Наско Атанасов. Те грабваха вниманието. Аз съм играла с Тодор много малко. Играли сме в „Балански шпионин“ на Борислав Чакринов – тогава беше трудничко с него в този мътен период…Тодор игра и при Грети, в „Опакометаморфозите“, с Албена Павлова. Ние с него не сме имали много срещи на сцената като партньори. Освен в Балканския шпионин, още и в „Чичовци“ на Борето Чакринов. Тошо играеше Варлаам, в Селямсъзина – Мишо Илийков и Венко Колев се дублираха, аз играех Селямсъзката, а Варлаамица играеше Елена Страшимирова. Но когато има толкова много актьори един спектакъл, няма я тази интимност, нямаш го процеса на партньорството. Такова партньорство не съм имала с Тодор. Но той винаги ме е впечатлявал с чувствителната си душа, много. И си остана чувствителна душа. Защото душата много лесно се похабява. А той не похаби душата си.

Не мога да отделя конкретна роля като че ли… Но да, той направи много хубав Вуйчо Ваньо. Беше в един бял костюм. Представлението беше на камерна сцена. Гледах го, минавайки пътем през Сливен. Стефка Янорова играеше също в него. Вуйчо Ваньо на Тодор му беше много добра роля. Но винаги това, което свързвам с него, е мисълта за ролята и търсенето на филигранност, на нещо специално, което да отдели образа му! Да го отдели, но по красив начин – не за да изпъкне, а за да намери същината му. Винаги това ми е правело впечатление, това ме е респектирало при него. Защото, няма какво да се лъжем, когато някой прави роля, говоря за артистите – те не споделят. Имаш чувството, това е моето усещане, че започнеш ли толкова много да говориш, ти вече имаш проблем с образа. Той става една съкровена твоя част, която много не споделяш – а го изиграваш! А у Тодор го имаше това детското, което изкрещява: „И-и-х, измислих го!“ – Какво ще кажете, кажете – хубаво ли е, тъпо ли е, какво е! Носеше го той това, детското, с което да провери реакцията отсреща, но не преднамерено, а точно както децата правят откритие. Той така беше скроен – нещо мине в главата му по посока на образа и той го споделяше. И това пораждаше дискусия. Раждаха се разговори от неговите хрумки. Някои от тях отпадаха – но двата чесъна не отпаднаха, игра си в представлението с двата чесъна.

Това ми изплува в съзнанието, като се спомене Тодор: двете страни на Тодор, силата на Тодор, избора на Тодор и … тези два чесъна. Това беше преди страшно много години. 1985 – била съм студентка, вече тръгнала да се учи как да мисли за изграждане на образи и т.н. И толкова много ме впечатли! Винаги това се сещам за него.

А Тоти беше нежна душа. Много наранена. Много болки, много разочарования. Може би затова имаше и този период, в който да приглуши виковете на тези болки. Може би. Но той не се оказа слаб човек. Оказа се много силен и много достоен човек.

                                                                                                      Радост КОСТОВА