У ДОМА – СЛИВЕН В МОЕТО ДЕТСТВО

Автор: Божидар БОЙЧЕВ

В най-общи линии, това е детството ми в моя роден град Сливен, изпълнено с толкова слънце  и родителска топлина. Сливен е в нозете на Сините камъни, а нашата едноетажна къща е на улица „Станционна”. Улицата е успоредна на  Новоселската река – Коруча, в нейния участък до бившата железопътна гара, край Станционната градина с упойващо ухаещите диви акации  /”салкъми”, тур./ и чинари с белезникава гладка кора. Реката мързеливо лъкатуши и много лениво се отправя към гарата /сега Автогара -Сливен/. Ето и железният мост, върху който са проснали снага релсите. Между тях, като метален килим, е постлана тясна желязна пътека, като тия в корабите. С татко  често минаваме по моста  на разходка. Под моста е шосето, водещо към  Бежанския квартал. Долу се виждат двете „бойни кули” /„бойниците”/ на входната врата на поделението на трудовите войски, върху които са окачени триъгълни железни трибагреници като символ на България – голямото Отечество.

Нашата къща е истински рай за мен. Тя е изпълнена с овощни дървета, цветя и много зеленина. В единия край, като огромен кладенец покрай стената на съседите, се е излегнал празен изкоп /„трап”/ – нереализиран строеж навремето. Плочник-каменна пътека /„калдаръм”/ от старателно наредени речни камъни с ръката на татко и с моята скромна помощ се е протегнал между продълговатата постройка на уютното ни малко жилище и пътната врата към улицата. В единия край на двора, в самия ъгъл и покрай стената на оградата /„дувара”/ с улицата, са червените ухаещи рози и храстът на японския „трендафил” /„30-листник”/ със същия цвят. В самата стена към улицата, са нишите /„фиритките”/ за саксии с цветя и за късо нарязани дърва за огрев. Обикновено дървата нарязва с електрическа резачка руснакът-белогвардеец Филимонов-баща. Тя се захранва с ток направо от голите проводници върху стълбовете на градската електропроводна мрежа, с помощта на гумен трифазен кабел и три медни метални плоски куки върху дървени подложки за изолация. Филимонов или неговият помощник закачват куките с помощта на допълнително изолиран с парче гума в единия край дълъг дървен прът, направо върху проводниците. Хлапетиите от квартала, наричани често и справедливо „гамени” заради техните пакости и поведение, крещят понякога на българо-руски след дърворезачката по улицата: „Ну, Филимонов, ти в Русийка генерал, а в България дърва резал!” Следва „достоен” отговор: „Врешь, грек!” /„Лъжеш, грък, такъв!”/ и нещо като: ”Аз на тебе мамка шче ти…”.

Шахтата на водомера за студена вода до широката двукрилна пътна врата на двора, подпряна допълнително от голям синкав дялан камък от строеж, е покрита с поръждясал вече железен капак. Нейното дъно е влажно. По него се движат паяци, буболечки и безцветни острици – също като в изворите в планината. Дъх на гнило се носи от нападалата вече мокра слама, с която татко много старателно увива поцинкованите водопроводни тръби / ¾ „цола”/ преди началото на зимата, за да не замръзнат и се спукат.

Снимка: В старата къща.

Пред отделните помещения на продълговатото ни жилище /кухня, спалня, гостна и килер-изба/ е тясна циментирана площ, която ние  у дома наричаме „тераса”. По нейното протежение, в единия край, тече вадичка с отточна вода от изсеченото от камък корито на чешмата отвън. Чували сме, че под коритото са заровени турски жълтици… /Впоследствие, действително, те всички, над 30 броя златни монети  „махмудии” бяха открити при строежа на измазания днес в червено жилищен блок „Божур” и предадени без остатък на историческия музей в Сливен!/. Чешмата, каменното корито и напукан от слънцето дълъг каучуков маркуч служат за поливане на градинките с цветя, овошките, зеленчука и подправките – зелен килим от магданоз, дъхава чубрица, копър /търханоу/ и джоджен, който в Сливен наричат „гюзум”.

Снимка: В старата къща.

През зимата всичко навън се покрива с пухкав девствен бял сняг и оживява като зимна приказка: каменното корито, чешмата, старателно увита от татко с парче от чувал и слама, за да не замръзне, празните съдове за вода, обърнати с дъното  наопаки и покрити с калпаци пухкав сняг и следите от крачетата на зъзнещите врабченца, на които  хвърляме трохички хляб… По това време, по нашата улица, хората проправят пъртини в снега с помощта на широки дървени гребла и лопати. Самите хора се виждат от кръста нагоре, като в оживяла графика на сливенския художник и наш учител по рисуване в гимназията Евгени Курдов или в картина  на  Цанко Лавренов.

Запазил съм в архива си два мои ученически акварела от времето, когато преподавател по рисуване ни беше известният сливински художник Евгени Курдов.

„Къшлата“ беше забелязана и пресъздадена, докато съществуваше още, в един зимен ден, при екскурзия по „Хайдушката пътека“ към Карандила, през далечната 1953 година.

„Поглед към Сливен откъм Хамамбаир, с изглед към градския чаовник“ е нарисувана по същото време, но през един слънчев ден, при гостуването ми в Клуцохор, родно място на мама, у баба ми Станка и дядо ми Стоян – майка и баща на мама Радка, които ме почерпаха с МЪСТЕНИЦИ /“Балсуджук“/ – сладък специалитет, приготвян в Сливен обикновено още по време на гроздобера /тестиря/ и запазащ дълго време вкуса си.

В нашата кухня, освен чешмата и мивката със зидано корито, в стената, до долапа с хранителни продукти /тогава нямахме още хладилник!/ има иззидан отвор с комин -„баджа”, покрит отвън с плъзгащ се нагоре-надолу дървен капак, боядисан свежо с бяла блажна боя. Тук, в „баджата”, понякога съска зловещо със студен син пламък нагревател от жълт метал на петрол /гас/ – примус, марка „Триумф”, на който понякога мама готви. Често отворът /„цицката”/ се запушва. Татко има под ръка винаги специална ”отпушвачка” – метална продълговата тенекиена ръкохватка със закрепено много тънко телче в самия край за отпушване /не всеки път безопасно поради реална опасност от пожар!/ на този нежен отвор, през който едва ли би се проврял и човешки косъм. Когато времето позволява, мама готви често навън, на котлон на дървени въглища /„камфорка”/ с цилиндрична форма, като чушкопек. Пръстенообразната тънка стеничка от тухла, измазана с цимент, често се рони и се налага поправка с помощта на натрошени парченца от тухла /керемида/, цимент, смесен с фин пясък. Това е наша грижа – на татко и на мен.

В просторния, потънал в зеленина двор, растат много овошки: няколко вида сливи /жълти -„църкави”/ за ошав. Това са изсушени на слънце различни видове плодове за компот и др. В двора расте и ниска фиданка на слива /„зехтинка”/ с тъмно-сини плодове. Нейните, макар и относително дребни, но сладки плодове, са с малка трапчинка, като трапчинките по бузите на красивите  момичета и жени, когато се усмихват или като трапчинките върху брадичката на чаровните момчета и мъже, с нежно, капризно вирнато връхче, като  на черешите „севрибурунки”.

Спомням си за „зарзалиите”/кайсиите/ – няколко стари плодни овошки, за вечно червивата зелена ябълка до тоалетната на двора и до винаги запушения с дъски нисък прозорец на съседите белогвардейци Седларски. Вблизост е кокошарникът с телена ограда и отвор с дървен капак към улицата. Спомням си и за могъщата снага на черничевото дърво, извисена почти в средата на двора. Сливналии го наричат  „сакаменица” /„дуда”/. Плодовете му са сочни, бели и много сладки – миниатюрни гроздчета от зрънца, пълни със сироп от божествен сок. В двора растат и бадеми, и дюли с разкошни дъхави цветове през пролетта. През есента плодовете на кехлибарено-жълтите дюли приличат на окачени жълти слънца по клоните на дърветата.

В „трапа” татко е „измайсторил” конструкцията на „лост” за гимнастика. Той е подпрян от едната страна, като инвалид, върху дървен стълб, а от другата – върху ствола на диворастящ орех с неприятна миризма на листата и цветовете.

През пролетта, когато цъфнат овощните дървета, дворът у дома се изпълва от свод с ухаеща „цветна пара”, почти като по Гьоте. Тази красота може да се сравни само с красотата на златната есен, богата на много багри и изобилие на плодове… Есента винаги ми спомня с умиление и за широкоформатната и богато илюстрирана от забележителния художник Вадим Лазаркевич „Златна книга” с приказки и стихове за деца / с „Тръгнал кос с дълъг нос из гората-гол и бос…”/– подарък от мама и татко.

През лятото, когато мама приготвя като зимнина точена домашна юфка с яйца, сенките на дърветата в двора следобед се удължават и навяват тайнственост и приказна загадка. Върху бели чаршафи съхнат листата на юфката. Слънцето ги целува с огнена целувка и така неусетно и ненадейно се появяват отделни „изпръхнали” парчета юфка с разнообразна чудата форма. Те са  напукани като ледовете в Антарктида и вече са  готови да бъдат препечени във фурната и прибрани в памучна торба, завързана в единия си край – готови за употреба през зимата.

През зимата реката Коруча пред къщата ни и през улицата е нашето зимно царство. Образувалият се лед е подходящ за пързаляне с шейни /някои с кормило в предната си част/ и с приспособени със здраво закрепен дебел тел по средата  дървени налъми – „народни кънки”. Това е времето на тихите зими с големите снежни преспи и на пъртините – същински „проходи” в снега по улицата, на снежните човеци с носове от червени моркови и черни очи от въглен, на зачервените бузки от студа, на радостта от пързалката и боя със снежни топки, но и на наказанията заради мокрите терлици, крака и дрехи… Било ли е това или не е било? Да, било е, щом радостта още пламти в душите на някогашните деца!

Особено красиво, според мен, е времето през сезона на  меката есен, когато, макар и мъртви, нападалите по земята листа на дърветата образуват пъстър килим – шарена черга, пламтяща от топли багри, но и навяваща тъга… Отново е есен. Листата меко шумолят под краката върху приказния килим в топлите багри на жълтото, червеното и ръждивото. Крача мислено, огрян от последните слънчеви лъчи на краткото циганско лято на моето детство, заслушан в шепота на стъпките и – в себе си. Това е есента на моето детство у дома. Мирише на влажна шума и на мокър лютив пушек – тънка пътечка дим към небето. Татко е запалил някъде в просторния двор пред къщата купчина мъртви влажни листа. Мирише на пръст, на гнило и на мъртви листа… Мама вече приготвя обяда. От улицата долита глъч – някъде шумно разтоварват зеле и друга зимнина. Отнякъде, откъм огнището на двора, в самия край на постройката, се прокрадва апетитен мирис на печени чушки, примесен с аромата на компот от сливи, круши  и дюли, както и на сладко от дюли с огнено червен цвят на рубин. Сладкото, както и домашно приготвеният  мармалад от шипки, са  със стягащ гърлото приятен тръпчив вкус и със специфичен неповторим аромат.

Снимки: 1. Майка ми, брат ми и аз, снимка на сливенския фотограф Бай Хаик, наш съсед. Снимки 2 и 3. Клуцохорчани – бяба ми и дядо ми по майчина линия.

Отнякъде, с безшумна  и мека стъпка, по керемидите на покрива се прокрадва едрият сив котарак Мичко. Той преминава тихо с втренчен поглед на ловец към птичките по клоните на близкото дърво… И изведнъж ми става светло и хубаво на душата. Топло ме обгръща цялата тази приказна вселена: гукането на гълъбите, пърхането на врабчетата, къпещи се в неизсъхналата локва вода, овошките с узрелите сливи, круши, ябълки, дюли и другите плодове на есента, градинките пред къщата с жълти димитровчета, пламналите цветове на гергините /„далчетата”/, на шибоя и невена, и калдаръмчето между плочите на каменната пътечка от вратата на дома до  пътната врата, каменното корито с чешмата пред кухнята, цъфналите в различни цветове петунии /„фунийки”/, лудо бухналите пъстри цветове на мушкатото, мирисът на индришето в саксиите пред прозорците и топлите усмивки на мама и татко…Да, аз съм у дома, в моето малко и скъпо Отечество! Мама бърше брашнени ръце о престилката си, защото вече е разточила с точилката листа за баницата и баклавата. Татко предвидливо предварително е начукал и изчистил орехи. В печката пращи огънят. Обзема ме приятна топлина и сладка отмала… Макар навън да не студено, но е есенно време, а вътре, у дома, е топло, уютно, приятно и напоено с аромата на спокойствието на моето безоблачно детство. Вдишвам с пълни гърди и ме обзема такова спокойствие от великата хармония със себе си. Тук са моите корени, към които, макар и вече само мислено, винаги се завръщам в спомените си, когато имам нужда да почерпя духовна сила, смелост или просто да остана в хармония със себе си. Оттук тръгват и всичките ми пътища към света – близки и далечни…

Наистина, където и да се намира истинският човек, той носи непременно и неизменно в сърцето си своето „у дома” – това малко, но скъпо Отечество. Защото Родината не е само територия, тя е дълбоко в душата, както майчиният език и скъпите думички „мамо” и „татко” са в неговото човешко Начало.

Изведнъж, съвсем спонтанно, си спомням думите на завладяваща с текста и мелодията си нежна песен от един руски филм /„Свой сред чужди и чужд сред свои”/, в която се пита откъде започва Родината: дали от милите родни картинки в букварчето или от топлата родителска ласка… Сега съм абсолютно сигурен, че тя, Родината, винаги започва от онова твое „у дома” – малкото и скъпо Отечество, което всеки свято пази в сърцето си до края.

София, ноември 2011 г.

                                                                                                           Божидар БОЙЧЕВ

                                             из книгата „Слънчеви пътеки и стъпки по пясъка“