ЛЮЛЧИНИТЕ ПЕСНИ НА РАКОВСКИ

Автор: Иванка ИКОВА

Не е за чудене защо синът на Стойко Попович, който пръв поведе котленските еснафи и сиромаси срещу неправдите на чорбаджиите, можа да стигне върховете на нашето революционно-освободително дело. Ако надникнем в родословието на двата рода – бащин и майчин, ще се убедим, че жилавата им сила се е изявила с изключителна закономерност в личността на Раковски – великия син на България.

Трите чеда на Руса Мамарчова и Стойко Попович растат в едноката котленска къща, „дето сечена, там и правена“. В тази къща – вехта, проста, старовремска, измазана с пръст, застлана с рогозки и пъстроцветни черги, на 14 /2/ април 1821 г. се ражда синът. Наричат го Съби, на дядовото име, по добрата някогашна традиция. Бащата – преселник от Раково, е известен като Стойко Раковлия или Папазоолу – име, останало от дядо му поп Йордан.

Не смогнал Стойко Попович – тежък търговец джелепин, да дигне голяма къща. Всичко припечелено и скътано – хиляди грошове, скъпи нанизи алтъни и мерджени, отиват в бездънни кесии, за да откупят свободата на баща и син от Топхане…

Неша, две години по-голяма от брата си, расте смирена и кротка. По нрав тя повече прилича на бащата, когото един съвременник е описал като „человек великодушен, остроумен, предвидлив, разсъдителен – всяка дума, която излизаше от устата му, беше редовна и имаше мястото си.“ Нанка, най-малката в семейството, е цяла майчичка. Руса Мамарчова била „курназ“ жена, „евала“ никому не правела. Нанка е сприхава и своенравна. По-късно ще я притропосат в народни песни. И не една и две. Тя изгонва гръцки духовник от църквата и изхвърля понесените от него „свети мощи“. Тя раздърпала поп Костадина и му изскубала брадата, задето чете евангелието на гръцки. И когато владиката, дошъл да я съди, й се заканил, че поп в къщата й не ще влезевода да й свети, тя дръзко му отвърнала: „И тебе, магаре, ни ща!“

Нанка повече приляга на брата си по дух. Тя му е предана с цялата си душа. Нищо не жали за любимия си брат. Залага за него и имот, и живот…

Люлчините песни и първи приказки, които обайват детското въображение в къщата на Стойко Попович, не са ни за незнайни герои, ни за незнайни места.

Раковски расте с живите покоряващи предания за юначните свои „чичи“ и „вуйки“. Тук, в Котел, двайсетина години преди той да се роди, чичовците му Дачо и Матей Раковлиите повеждат тристамина юнаци срещу Инджето и Кара Феиз и отбраняват Котел от кърджалиите. А те, „видешвши такава неустрашима дързост от страна на котляните, оттеглили са е посрамени“. Третият му чичо Михаил е участник в гръцката завера и животът му е завършил в тъмница.

Дядото на Раковски по майка е един от челниците във въстанието на котленци през 1809 година. Той е сложил непокорната си глава в лют бой с османлиите на Зелена морава.

Но най-близко до сърцето се Раковски е прикътал образа на любимия си вуйчо – майчин брат: Георги Мамареца Буюкли. Той е волентир в руската армия. Проявил небивала храброст при превземането на Силистра, получава чин капитан. Той подава ръка на Велчо Джамджията и другите патриоти от Търновския и Еленския край. Става военен стратег на Заверата. Руският мундир го спасява от бесило. Но не му убягнало заточението. Загинал на остров Самос.

С неговото име Раковски навлиза в кипежа на революционната борба. Известно е, че той пристига в Браила през 1841 г. с гръцки паспорт, на името Георги Македон. От тогава до края на живота си Раковски ще носи името на своя вуйчо. Заедно с него – и славата на героичния му път.

Промяната на имената у Раковски е свързана с промяна в живота ,външно влияние и утвърждаване на възгледи. В Котел и Карлово е известен като Съби. При постъпването му в Коручешме е записан Сава Стойков Раковски. Известно време се подписва Сава Стефанидис, по модата да се преиначават имената. Неговият съученик Сава Илиев известно време е Сава Евкарпидис, преди да стане Сава Доброплодни.

Едно у Раковски остава в сила до края на живота му – чувството, че е от род на славни борци и че трябва да продължи „имя добраго отца и праотца“.

Именно семейната среда създава у Раковски дух на независимост, непреклонност и пословична смелост. В едно свое писмо, той пише: „Моят характер не търпи никакъв господар над себе си и то ми е докарало да се отлъча от милото си Отечество. То може да е погрешка у мене, но какво да сторя, аз съм привзет от нея и тъй ще си ида до гроб.“

Любовта към Отечеството е свързана с любовта към родната къща, към Котел, към ненагледните простори, вековни гори, необходни пещери, пенливи потоци. Родната природа не е за Раковски само обект за възхита. Руините на старинни укрепления по Вида, Урушките стени, Козяк, Хайдут Върбан, Нириц, потъмнелите монети и отломки край тях страстно привличат Раковски към старината.

В града, по неписани закони, всяко по-значимо събитие, обработено от мълвата, става песен или легенда. Особено умно и бодливо осмиват котленки всяко от приетите правило за добро поведение. Затова Котел е едно от най-богатите ни селища с оригинални народни песни. Затова Раковски, живял в тази среда и оценил значението на народните песни, става най-ревностен техен събирач и тълкувател.

В родния край Раковски замисля и става пръв радетел за системно проучване на материалната и духовната култура на българина. Престоят му в Котел през есента на 1854 година е важен момент от неговото творчество. Тогава той пише първият вариант на „Горски пътник“, „Неповинний българин“, стихотворения, две оди и т.н. По това време прави опити да събира летописни фрагменти, литературни паметници и всякакви исторически материали. Тук се зараждат и етнографските му интереси, в резултат на чистите български обичаи, нрави, обреди, запазени и тачени в Котел до най-ново време.

Възпявайки в една от своите оди „старобългарската“ котленска твърдина всред прохладни планини и пенливи ручеи, Раковски изтъква заслугите й за народната изгубена „просвященост“, която е дала на Отечеството известните „учени млади котленци“. Да не се спираме на „Горски пътник“, където той е обвил в поетични легенди всеки връх и името на Котел шуми непрестанно с чистия повей на Балкана. Същият Балкан, дето Раковски развя зеления пряпорец със заветните думи „Свобода – сияйна е зорница“.

                                                                                         Иванка ИКОВА

                                                                               в. „Отечествен фронт“,  

                                                                                 N 8282 от 22 май 1971 г.