• 134 години от кончината на поета, който днес почива при старите череши под сянката на Балкана

Автор: Константин КОНСТАНТИНОВ

Не само поезията му – целият негов вътрешен човешки образ  носи най-характерните и причудливи черти на племето и земята, които го родиха. Не е бегло настроение, нито сантиментален каприз обичта му – неутолима като майчината – към неговия роден град. И тия град, прикътан на синора между поднебните сини планини и неизгледаното южно поле откърми душата му, като странен парадокс, на който смисълът едва днес се разгатва. Защото наистина няма друг българин, в чиято художническа същност тъй неделимо да се преплитат Хайдушкият патос на Балкана с кротката носталгична нежност на Тракия.

…През една сутрин – повече от 90 години оттогава – едно малко чираче, сиромашкият син на дяда Петра Чинтула от Сливен, поема през Демиркапия към Търново с три гроша и половина – цяла сермия в джоба – и с абичка през рамо… Света и хората да види, и да си търси там честта.“ Малкият авантюрист отива в света и вижда хората, но  не става нито войвода, нито хъш, нито нехранимайко, а кротък семинарист в Одеса. Ала няколко години само по-късно, песните на тоя семинарист именно, писани при чаша чай в одеските трактири, посяха в душата на цялото племе неугасимия пламък за свобода и човещина и искрите на тоя пламък запалиха Балкана. Други – редом с него – иначе служиха на народа си; други – различни по кръв и плът, по-елементарни и по-преки в своите концепции за живота. Той само така можеше да му служи и в тая служба не знаеше нищо друго, забравил отдавна и всецяло себе си. Той наистина се раздаваше на своето племе и аз не зная по-върховна награда и по-пълен блясък от тоя – да се слееш така със своя народ, както това стана с него: неговите песни, без да се помни името му, до вчера още бяха смятани за народни. Той поднесе себе си изцяло – учител народен – в най-дълбокия смисъл на тая дума; той не стана тежък браилски търговец, нито руски генерал, нито румелийски нотабил. „Агликова поляна“ и къдравите главици на малките българи го зовяха през море и той дойде да ги учи да станат човеци. Две сили се биеха в неговата душа: буйният устрем на расата, който роди Пан. Хитова, Стоил войвода, Х. Димитра и Кр. Асенов, и просветната мъдрост на човека, която сияе у д-р Иван Селимински, Добровски и неколцина други. И докато едната зовеше: „Всички на оръжие!“, другата примирено отекваше: „А животът ни е кратък – сетнината ни е гроб.“ И завъртян в тоя вътрешен въртоп, Добри Чинтулов, който храни цял народ със своите огнени песни, който изгонва гръцкия владика от Сливен, който яростно се бори вред и винаги за пълна учителска независимост, е едно голямо, плахо дете, един нежен и чист човек, неспособен да нахока дори когато го ограбват, изплаквайки мъките си на старата и вярна приятелка – цигулката. Нали той пръв в нашата поезия загатва за самотността на избраника и това в своята бойна песен: …„Сам юнак на коня!“… Нали той пръв потръпва пред инертността на своя народ в тия два великолепни и днес реда: „Но спи това злочесто племе дълбок и непробуден сън“… Огорчаван от хорската низост, чужд на обикновената приспособеност, не е ли той при образа на българския поет, нехаен към земното и обречен на мизерия? Че той не се сеща да събере в една книжка своите пръснати стихотворения и умира като сетен бедняк.

В тия дребни, безцветни дни неговият живот и животът на ония, които бяха редом и след него, светят с лъчезарния блясък на саможертвата. Жаждата за жертва, съзнанието за всеотдаване роду си създаде от оная епоха златната страница на нашата вчерашна история, за която ние сме негли недостойни. Ние търсим днес сянката на един-едничък личен подвиг, ние зовем Човека, за да повярваме в себе си: а половин век зад нас човекът е възставен и ни гледа укорно в многоликия, но единен образ на Каравелов, Х. Димитра, Вазова, Бенковски и Ботева.

Не дан на закъсняла и конвенционална почит са нашите думи днес. Поетичното дело на Чинтулов не е само в неговото историческо значение. Вслушайте се в тия стихове: те идват отдалеч, много отдалеч, 70 години те са вървели и днес са малко уморени. Но от тях лъха мила старина, трогателен наивитет, бистро и непосредно чувство и те тъй много напомнят строгите икони из нашите порутени църкви и параклиси. И аз мисля днес: книгите на колцина от нас след половина век ще накарат сърцата на идните поколения да потръпнат така, както нашите тръпнат и сега при тия два реда само:

„Вятър ечи, Балкан стене – сам юнак на коня“

(…) затварям очи за миг и се виждам: дете, при коляното на дяда си, под ореха сред лозето. В срещните боази се събира синя мъглица, долу в града пламват кандила по минаретата. Дядо ми пуска кълбо дим, въздъхва, погалва ме по главата и изведнъж запява: Тихичко, като за сън. Гласът е дрезгав, старчески, ала тонът – сигурен; и очите му, потънали между бръчки, са замрежени от скръбно було:

Лятна нощ се превалява

и сред лъскава зора

слънцето трепти, изгрява

зад зелената гора.

–  Хей, хей-й… – спира старецът и въздъхва. – чуваш ли, молодчина – ръката му е

пак на главата ми, – Добрювата песен. На вуйча ти Добря – на баба ти внука й – песента… За Узунджово ли тръгвах, аби ли карахме за Цариград – все с нея заминавахме…

Угасва споменът, друг израства. Майка ми, хванала ме заръка, строго ми нарежда:

– Да мируваш, че отиваме у вуйчо Добрюви. – Тръгваме по стръмната

калдаръмена уличка, из която шурти студена вода. Отдавна го няма вече вуйчо Добри и майка ми малко го помни. Но къщицата, там в двора с чимшири, близо до Гюрчешма, е останала същата. И широката стая с миндерлъци и китни губери, и дървените боядисани столове, и сандъците с рисувани лалета, и копринените чеврета в ъглите, и на стената картината „България, Тракия и Македония и балканският лев“.

Снимки: 1. Писалището на поета. 2. Къща музей на Добри Чинтулов в Сливен. 3. Семейна снимка

И на масата малкият пожълтял портрет: пълничък човек с широк фес, дълъг сюртюк и кротки очи. Говорят за него, спомнят старините му: Ослепя – да не гледа безобразията“… И полека-лека портретът расте, увеличава се, излиза из рамката и сякаш тайнство се отслужва в ниската стая с дървен таван и долапи, които пускат, като че въздишат старешки…

И последният спомен: буренясалите, подивели градски гробища зад казармите. До богат нелеп паметник на някакъв милионер – каменна плоча от 1886 година с прост надпис: „Добри Петров Чинтулов – учител народен.“

Той почива там, при старите череши, в топлата гръд на Тракия и под сянката на Балкана. Почива в заслужения свой отдих и неговият сън сега негли е по-радостен. Че името му днес наистина става знаме и символ; че в това кошмарно време ние идваме да сгреем сърцата си с неговия спомен; че полека-лека се въплътява онова, което дядо Славейков ни остави като завет:

Туй, що старите почнаха

други ще го вкарат в път.

Уморените – заспаха,

Живите – те нека бдят.

И живите днес се покланят пред оня, който е по-жив и след смъртта си.

Константин КОНСТАНТИНОВ

Снимки: 1. Добри Чинтулов, портрет. 2. Проект за паметник на Д. Чинтулов от Евгени Курдов 3. Семейна снимка, единствената запазена: Добри Желязков, жена му Анастасия и синът им Петър. 4. Цветя пред бюста на Добри Чинтулов в центъра на Сливен

 

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.