СТОЯН ЛЕЩЕВСКИ: „МОИТЕ КАРТИНИ НЕ СЕ ГЛЕДАТ, ТЕ СЕ СЛУШАТ“

…Флорида е най-южният щат на Америка. Форт Лодърдейл – градът, в който живее, е малко по-голям от Сливен. По нашите разбирания, той не е град като град. Там между градовете няма разстояние – излизаш от единия и влизаш в другия, по една и съща улица. По атлантическото крайбрежие всичко е застроено. Делението на градове е само административно.

Там въобще не е като Тук. Най-близкият магазин е на 3 километра. Там няма улици, макар да ги наричат така. Има пътища без тротоари, хора по тях не се движат – само коли, с 80 км в час. Там всички са на колела. Всичко е огромно – и разстоянията, и сградите.

Там е друг свят, различен дори от представите ни за него. Америка не е страната на небостъргачите, те са само в центъра, за банковите и фирмените офиси. По-големи сгради има и по крайбрежието. Извън тях, Америка е по-скоро на няколко етажа –  къщи и малки блокчета. Той самият живее в свой апартамент в четириетажен затворен комплекс, с бариера, клуб, фитнес и басейн.

Във Флорида е вечно лято, там няма сняг, няма студ, няма зима. Когато температурата падне най-ниско до плюс 10-15 градуса, жените си обличат кожусите и ботушите – да ги покажат, не защото им е студено. Флорида е на юг от Чикаго, където е голямата българска колония. Тя е по-близо до Куба, от острова я делят само 60 мили, по нашему има-няма 100 километра. Мексико е далеч, дотам не е ходил. По-близко са Карибите и Бахамските острови, там е хубаво. Но… най-хубаво му е в Сливен. Това казва художникът Стоян Лещевски всяка година, когато се прибере от Флорида в родния си град.

Питам дали го гони носталгията. „Тя не ме е пускала. – твърди. – Надявам се един ден да се върна. Това е мечтата ми. Защото – прави пауза – коренът е силно нещо. Тегли те, дърпа те, не те пуска.“ Животът му във Флорида е уреден, но не е същото. Чуждо е. Липсва му планината, която предпочита пред океана – българската планина.

Някои емигранти казват, че сънуват родния край. Той не го сънува. Той всеки ден говори за него. Жена му, пловдивчанка, го слуша търпеливо, понеже той, сливенецът, не може да не е войвода. И градът му за него е най-хубавият. За това, че днес не е това, което е бил, не са виновни хората, а политиците…

Признава, че харесва американците, има много приятели сред тях. Харесва ги по две причини. Първо, те са много инициативни. Докато българинът, като му предложиш идея, първата му работа е да каже: Няма да стане!  И второ – въпреки, че по-трудно създават близки приятелства, с тях по-лесно се общува: американците са по-позитивни, добронамерени и … по-усмихнати. Докато у нас естественото състояние на българина е да не се усмихва. Това, че животът му е по-тежък, не е оправдание.

Разказва ми случай с приятел. Сядат да пият с него кафе в Сливен, до Художествената галерия. И приятелят му казва: „Дръж се естествено!“ Стоян го погледнал учудено: „Какво искаш да кажеш?!“ Оня му казал: „Стига си се хилил!“ Тогава разбрал, че в България „да се хилиш“ е неестествено. Започнал да наблюдава хората и видял, че усмивката у нас е изключение. Правилото е всички да са намръщени… Това е една от заслугите на Америка към него – запазила му усмивката. Навярно някаква заслуга има и жена му – Веселина.

Ако още стои във Флорида, то е защото там си изкарва прехраната по-лесно, отколкото тук. Рисува карикатури на различни хора по различни партита, с почасово заплащане и в големите крайбрежни хотели. Има сайт, клиентите го търсят и намират  там. Когато преди 20 години си стягал багажа за Америка, леля му се опитала да го спре: „Какво ще правиш там, какво ще работиш?“ „А-бе, лельо, казал й, аз не отивам там да работя, аз отивам да рисувам.“ Благодарен е на Господ, че му е дал да работи онова, което обича.

Да се издържа с рисуване на карикатури започнал още в България. Карикатурите били случайност, като всичко в живота му. Работел като учител по рисуване, първо в село Бяла, после сменил няколко сливенски училища. През 1989-та отишъл на почивка в Слънчев бряг. И видял, че по улиците художници рисуват портрети. Но един … рисувал карикатури. Харесало му. Решил да опита и той. Купил си материали, седнал на пътечката за разходка на туристите и за седем дни от карикатури изкарал толкова пари, колкото за седем месеца като учител. Тогава зарязал учителството, било зле платено и го изморявало. А когато го приемат да учи във Факултета по изобразително изкуство във Велико Търново, всяко лято, за четири месеца на морето, си изкарвал издръжката за годината. Парите идвали от карикатурата и досега е така. Но живопис не спирал да рисува, защото тя е основата. Живописта по-бавно се рисува и по-трудно се продава, въпреки че продавал и пейзажи в Несебър, Търново и София. И сега в Америка продава картини в галерия  „Нейпълс“, една много добра галерия на другия бряг на Флорида. Открили го по Интернет, галеристката му се обадила, помолила да й занесе свои работи, поискала да ги изложи. И днес там има негови картини.

…Кога е било началото не помни. Рисува от малък, като всички деца, но за разлика от останалите, той не спрял да рисува. Поощрявала го майка му – детска учителка. Педагогическата й интуиция й подсказвала, че за единствения син това е посоката. Под нейно давление завършил Художествената гимназия в Казанлък. В рода му няма други художници. Баща му е икономист, леля му д-р Станка Железчева – педиатър, братовчед му – юрист. Ако е наследил някаква дарба, тя е от баба му по майчина линия, която била голям майстор на шарените черги и всички жени от тяхната махала в Трапоклово идвали да се учат от нея. Удавало й се да съчетава цветовете, боядисвала парцалите с естествени бои, които сама си правела. Тъчала всякакви черги – парцалени и вълнени, месалчета и красиви домашни тъкани, била признат майстор. Подозира, че усетът за цветовете му е наследство от неговата талантлива, обичлива и добра баба.

Сн. Старите снимки 1 и 2: Майката на Стоян, детската учителка Митка Железчева, в рамката – баба му Канче Железчева, майсторката на шарените черги. Сн. 3 и 4. – Две негови стари картини, малък формат.

Насърчили го по-късно семейство софийски дизайнери, завършили Художествената академия и разпределени на работа в стъкларския завод „Васил Коларов“ в Сливен. Живеели с тях в една квартира в кв. „Даме Груев“. Те наблюдавали как рисува Стоян, направлявали с някой друг урок дарованието му и убедили майка му да го изпрати в Казанлъшката художествена гимназия, която завършил с отличие.

Кандидатстването в Художествената академия в София му донесло голямото разочарование. На изпитите се класирал на шесто място, първи от момчетата. Бил сигурен че влиза, тогава важело правилото за прием на 50 процента момчета и 50 процента момичета. Да, ама не. Приели само четири момичета. На второто класиране приели 12 души, но той отново не бил сред тях. Жестоко обиден и огорчен, решил че всичко е безмислено и се зарекъл повече да не кандидатства там. Но на сърцето си не изневерил, друго не искал да учи. Минали години. Един ден художникът Тодор Терзиев го убедил да кандидатства изобразително изкуство в Търново, помогнал му да възстанови знанията си. Приели го четвърти в класирането. Завършил живопис при проф. Русчуклиев през 1995 година. С благодарност помни декана Никола Гелов и преподавателя си по плакат, международно известният проф. Никола Николов. Доволен е от търновската школа. Било хубаво време, точно след промените, студентите можели да рисуват по-свободно, по-творчески. В изложбата на випуска в галерия „Райко Алексиев“ в София участвал с две картини, едната от които му откраднал благородно галеристът. Две години по-късно заминал за САЩ.

В американското си житие е излагал картини в галерии в Палм Бийч, Уест Палм Бийч, Джейсън бийч, Маями, в Бока Ратон, по източното крайбрежие на Америка и в Чикаго. В онлайн конкурс взема втора награда, по този повод дава интервю по радиото.  Самостоятелна изложба в Сливен не е правил, защото картините му са във Флорида, а дотук е трудно да се пренесат. Но един ден, може би, това предстои. Рисува все по-активно. Заделил си е три от седемте дни на седмицата за работа в ателието.

В изобразителното изкуство минава през много етапи, от подражания до пробване на различни почерци. Докато се убеди, че цветът е неговата слабост – и сила. Обича ярките цветове, колорита, светлината. Според него, клони повече към фовизма, отколкото към импресионизма, макар че по принцип фовистите черпят теми и сюжети от импресионистите. Открай време харесва абстракцията, с нея по-директно и свободно изразява емоцията, а знаем, че във всяка картина художникът влага едно настроение. При него то е винаги свежо и светло. „Обичам това, което правя, да е по-весело, по-жизнено – да има мир, любов и радост в картината.“ – казва.

Опитвам да го заговоря за художниците, които обича, от които се е учил, за да позная неговия свят, естетически вкус, живописни предпочитания. Този негов свят се  променял и формирал с годините. Като ученик, първият, който грабнал сърцето му, бил Рембранд. После – Ван Гог, Матис, Сезан. В определен отрязък от време харесвал и Пикасо. В Америка много тачи абстрактните импресионисти Джаксън Полък и Марк Ротко. От съвременните български художници го впечатлява Александър Петров-Лавандулата. Харесва Георги Божилов-Слона, бургазлията Георги Баев, Димитър Киров, Енчо Пиронков. Първата му любов в ученическите години е Владимир Димитров – Майстора. Харесва художниците колористи. Затова не си пада по Димитър Казаков – Нерон или по Пикасо, въпреки че са големи художници.

От днешните български живописци, много му допадат цветните и слънчеви картини на младата варненска художничка Петя Папазова. Мненията ни съвпадат за Надя Станчева – тя е кубистка, но и колористка. За невероятния майстор Аршак Нерсинян не намираме думи. От сливенските си колеги се възхищава на Велин Динев.

Неговите собствени естетически виждания и почеркът, който трудно можеш да сбъркаш, са в картините му. Стоян Лещевски предпочита ярките, весели и слънчеви цветове, колоритът, който излъчва светлина и жизнерадост.

И докато се опитвам да разбера доколко той е фовист, доколко пуантилист или импресионист, той ми доверява: „Ще ти издам една тайна. Моите картини не се гледат, те се слушат. Целта ми е видимостта да се превърне в невидимост – в музика, която  звучи в нас.“

…Това е то, разбирането на сетивата и чуването на техния глас. „Животът е светлина и светлината е живот, така както цветът е звук, а звукът цвят“, е казал Хазрат Инаят Хан, индийският музикант и философ, основател на „Суфи интернешънъл“ в Западна Европа. И само той ли? Независимо дали усещаш живота мистично, романтично или реалистично, цялата история на изкуството от древността до днес доказва, че цветът  и звукът отразяват природата – и влияят върху човешката душа по законите на хармонията.

Щилияна ВАСИЛЕВА