ИЛИЯ КОСТОВ И ФИЛМЪТ МУ „ПЪТУВАЩО КИНО“– С МЕЖДУНАРОДНА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБРА ИГРАЛНА КОМЕДИЯ

За филма си „Пътуващо кино“, режисьорът Илия Костов бе удостоен с наградата за най-добра игрална комедия между избраните от цял свят филми, представени на Петия международен кинофестивал Caribbean Film Festival FICMARC, който се проведе във Венецуела от 23 до 25 януари.

Пътуващото кино на родения  в Сливен Илия Костов, възпитаник на сливенската гимназия „Добри Чинтулов“, преминава и през родния му сливенски край, със снимачен екип, в който влизат артистите Катерина Евро, Юри Ангелов, Любен Чаталов, Кристиян Макаров, Васил Банов, Борис Луканов, Досьо Досев, Андрей Слабаков и още една сливенска гордост – Васил Василев – Зуека. По време на снимките екипът прекосява България, тръгвайки от Жеравна, през Твърдишкия Балкан, до София.

Трагикомична сатира за киното наричат най-новата лента на Илия Костов нейните създатели. Това е историята на трима кинаджии, които, провокирани от завърнал се от Америка млад колега, тръгват из страната и посещават най-малките градчета и селца, за да показват образците на българското и световното кино. По пътя всеки от тях разказва житейската си история. История, в която илюзията се разрушава от големите битови битки и действителността се оказва по-различна от тази във филмите…

Макар и комедия, филмът поставя сериозни въпроси за смисъла на изкуството и за рефлексиите на политическата и социалната реалност в културата на обществото. В сюжета на „Пътуващо кино“ е вплетена част от историята на световното и българското кино, чрез спомена за легендарни образци като „Великолепната седморка“, „Птиците“, „Апокалипсис сега“, „Ново кино Парадизо“, „Любовта е лудост“, „Козият рог“.

„Тук сатирата не е метод, не е изчистен жанр, а само сатирична констатация в какво общество живеем, как и защо свикваме със статуквото и имаме ли кураж и надежда да се измъкнем от него… Ако социалното послание е разпознато именно в такава филмова структура, значи сме си свършили работата.“, казва за новия си филм Илия Костов. Оказа се, че социалното послание е разпознато на хиляди километри от България – във Венецуела, в съревнование с филмови ленти от цял свят.

Илия Костов  има богата филмография, която включва документални и игрални филми, и телевизионни новели. В неговото творчество винаги осезателно присъства духът на родното място, което е очевидно в неговите филми ”Градът на ветровете” /док./, „Мадам Бовари от Сливен”/игр./, „Слънчево” /игр./. Илия Костов е не само кинорежисьор, но сценарист, продуцент и писател, неговите сценарии, филми и книги са винаги обречени на успех. Сред тях можем да споменем още „Ако можеш забрави”, „Асистентът“, „Трака-трак“, „Време за жени”. И не на последно място по качество и провокативност са документалните му кинопродукции, посветени на живота и делото на големите сливенски личности Добри Чинтулов, Добри Желязков-Фабрикаджията, бащата на българското кино Васил Гендов и др. „Пътуващо кино“ на Илия Костов ще има премиера на 24-ия „София филм фест“ (12-22 март).

Илия Костов е сценарист, режисьор и продуцент на лентата „Пътуващо кино“. Едно интервю с него на журналиста Исак Гозес за киното, кинаджиите и Пътуващото кино на Илия Костов, получило венецуелската награда за най-добър сатиричен филм, ви предлагаме сега.

– Господин Костов, кои са героите на вашия най-нов филм и какво преживяват те, докато обикалят България със своето „Пътуващо кино?

– Това са трима позастарели кинаджии, които с едно странно пътуване се опитват да възродят романтиката на отминалите години и покрай това да реставрират и своите взаимоотношения. В компанията на един младеж, те разбират, по-трудния начин, че тяхната кауза е обречена. И докато пътуват, тези хора попадат в обществени и социални ситуации, които разкриват модела на едно общество, отдавна скъсало с нормалните морални норми. Едно общество вече достатъчно прагматично, което е забравило понятия като любов, приятелство, колегиалност, изкуство. И единствените, срещнати по пътя, които опровергават макар и за кратко това, са хората, докоснати трайно и влюбени завинаги в киното.

– Дали това не е носталгия по миналото?

– В никакъв случай. Носталгията е сантиментално чувство, а връщането в спомените е просто усещането, че си бил значим, нужен и работещ любимата професия. Това е филмов разказ, разположен в територията на трагикомедията и най-важното в този жанр е да овладееш мярката, да вървиш с широко отворени очи по опънато въже и да не залитнеш вляво или вдясно.

– Тъжни хората ли са героите?

– Тъга и смях са в една симбиоза на математически изчислена драматургия. Но това не е само филм за хората от киното, някои успели, други – не. Това е филм и за хората, докоснати от магията на екрана, а такива сме всички ние. Защото киното отдавна е станало неотменима част от нашия ден. Шльондорф е казал: „Киното не може да промени живота и човека, но жалко, ако го нямаше.“

– Възможно ли е Интернет да убие киното, както стана например с вестниците?

– Не само интернет, но и телевизиите, и другите модерни комуникации в някаква степен профанират киното или поне крадат всичко значимо и полезно от него. И затова последните тенденции са, от една страна да се прави чисто комерсиално кино, а от друга – претенциозни бутикови продукции, които обикалят фестивалите, но публиката рядко ги гледа, освен ако не са в някакво безплатно мероприятие. А като всички истински неща в този живот, филмът произтича от природата на нещата. Филмът се прави с много пари за да разкаже за ас и половина някаква интересна история, да предизвика смях, емоции, страх и да забавлява.  Интелектуалната поза в много филми може евтино да бъде заменена с топче хартия, молив или принтер.

– Борис Луканов получи награда за мъжка роля във филма „Пътуващо кино“ на фестивала „Любовта е лудост“ миналото лятото…

– Луканов се справи чудесно, макар, че присъствието му на екрана е кратко. Останалите актьори са също добре познати и се справят прекрасно със задачите си: Любен Чаталов, Катя Евро, Юри Ангелов, младият Кристиян Макаров, Васил Банов, Досьо Досев. Чудесна роля прави Зуека, а също и сегашния евродепутат Андрей Слабаков.

– По време на снимките сте обиколили много села, стигнали сте дори до Америка. Какво видяхте и разбрахте за живота на българите?

– В село Баня ни нападна местен цигански барон. Дойде с бандата си от 20-тина души, въоръжени с колове. Каза, че парите, които плащаме на хората от махалата, ангажирани в масовката, трябва да минат през него. Иначе веднага да напуснем селото! С други думи, на това място той е господарят и никой няма власт над него. Човекът беше арогантен, брутален, настървен и ако не ядохме бой и не ни потрошиха камерите, то е защото полицията ни спаси. Тя ни конвоира през всичките дни там. В центъра на европейска България. Това е проблем, пред който политиците си затварят очите и запушват ушите, но той ескалира на много места и може да стане неконтролируем и опасен.

– Преди време, след половинвековна пауза, се извърши литургия в храма „Св. Иван Рилски“ на останалото под водите на язовир „Жребчево“ село Запалня. Вие го откривате за киното преди десетина години, когато снимате филма си „Слънчево“ …

– Аз съм от този край и знаех, че има такава църква. Но интересното е, че когато за първи път отидохме с Досьо Досев, който играеше отеца, църквата беше наполовина под водата. Стигнахме до нея с лодка. Три месеца по късно водата се беше отдръпнала, така че имахме късмета да заснемем кадрите, нужни за началото и финала и то точно така, както се предвиждаше в сценария. Сякаш Господ ни дойде на помощ.

– Всички Ваши филми са свързани с родния ви Сливен. Въпреки че не живеете там, той остава в творчеството ви? Защо?

– Не го правя, за да ме потупа някой по рамото или да получа значка. Този край е част от мен няма как да го забравя.

– Няколко пъти сте номиниран за наградата за литература и изкуство на Сливен „Добри Чинтулов“, но никога не сте я печелили. Огорчава ли ви това?

– Не мога да кажа, че не ме огорчава, но се надявам един ден съгражданите да ме оценят. По важното е зрителите, които гледат филмите ми, да ги харесат и разберат.

– Добри Чинтулов е един от видните сливенци, за които сте направили филм. Какво трябва да знаем за него, освен че е автор на „Стани, стани юнак балкански“ и „Вятър ечи балкан стене“?

– Че е живял един труден живот, лишен от истинско приятелство и съмишленици, отговарящи на неговата култура и интелект. В спомените си той споделя, че заради бунтовните си стихове е недолюбван от сливенските първенци, които тогава модерно и много опортюнистично се гърчеят и турчеят.  Това го е принудило в един момент да избяга в Ямбол, където става учител. Нещо повече – той изгаря част от ръкописите си, защото се е страхувал, че местен българин ще го предаде на турците и ще бъде арестуван. Затова днес ние разполагаме с много малко от многото творби, който този забележителен талант е създал.

– Какво мислите за съвременното кино?

– Забелязва се като тенденция една особена егоцентричност на режисьора, който иска преди всичко да бъде забелязан и често преминава червената линия за сметка на филма. И в чуждото, и в нашето кино се забелязват подобни тенденции. От самолет се виждат чужди клишета, тематични и жанрови…както и модни темички, особено лансирани по фестивали. Социализъм, расизъм, разни други -изми, мизантропия, социална чернилка, патологични или маргинални герои, джендърство и пр.! Това е печеливша карта, особено в чуждите фестивали и младите умират да се стремят към това. Иначе, киното се развива динамично като всяка обществена културна структура. Идват нови лица, нови идеи, нови модерности, които мимолетно отшумяват. Но не трябва да се забравя, че това в крайна сметка е филм – и нищо друго!

– Кое основно Ви дразни?

– Основното е абсолютното девалвиране на професионалния сценарист и правенето на филми по текстове, много често взети от вестникарските колонки, които се наричат сценарий само защото по тях се реализира филма. Това е пагубно не само за един филм, не само за едно национално кино, но основно за зрителя, за когото се харчат тези пари. Останалото е снобария, измислени критерии и авторско его.

Освен това, наградата не прави филма по-добър. Наградата, дадена от пет или седем човека, е все пак субективна оценка. Единствената оценка я дава времето, както и желанието на зрителя да гледа конкретен филм отново и отново!

Като маниак киноман, сега съм отново на „френската вълна”. Ами Шаброл, Годар, Трюфо с първите си филми правят точно това, което критикът Трюфо формулира като „Киното трябва да бъде интимно и от друга страна – великолепно зрелище”. Но нека не забравяме, че това е най-трудното. Другото, смея да твърдя, е по-лесното и единствено възможно за хората, които се стремят само към награда и известност.

– Какво лошо виждате в наградите?

– В никакъв случай не виждам лошо, дори битката на живот и смърт за тях професионално и философски ме забавлява. Един пример: Менцел говори със свой колега в монтажната, при което колегата казва: „Искам да съм известен и богат режисьор!“ А Менцел казва: „Искам да направя много хубав филм!“ Монтажистката се обръща към Менцел: „Бъдете доволен, че между вас има такава разлика.“

– А защо винаги правите комедия или трагикомедия?

– От глупост и от нещо, което все още не мога да разбера за себе си. Комедията по начало е неглижиран жанр от „мъдрите” и разбирачите. Фестивалите пък направо се хващат за пистолетите. Когато посегнеш към комедията, трябва да знаеш, че в ръката си държиш картата на Черен Петър! Когато Оскар Уайлд е на смъртно легло, „тактичен” приятел го пита, трудно ли се умира!? „Умирането е лесно, трудна е комедията.“ – казва той.

Интервю на Исак ГОЗЕС