ПРЕДИ 255 ГОДИНИ В КОТЕЛ СОФРОНИЙ ЗАВЪРШВА ПЪРВИЯ ПРЕПИС НА ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ

На 29 януари 1765 г. Свети Софроний Врачански завършва в Котел първия препис на „История славянобългарска“.

История славнобългарска“ (оригинално заглавие: Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ) е първото възрожденско (на просвещението) произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760–1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765).

Годината на първия препис се приема символично за начало на българското възраждане. Четири години след написването на първата възрожденска българска история е ликвидирана Печката патриаршия, а на следващата година – и Охридската архиепископия.

Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН.

До 1984 г. черновата се съхранявала в Зографския манастир в Света Гора, Атон. Българските разузнавателни служби, ДС, пренасят черновата в България през същата година, тъй като били убедени в злонамереността на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война.

През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“, със съдействието на НИМ и Божидар Димитров, издава фототипно преписа-белова, както и предадените текстове на новобългарски език от Петър Динеков.

Творбата на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на робството българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Българите са имали велика история и велики царе, но не са знаели за миналото си.

Структурно Историята се състои от няколко части – два предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.

Структура и особености на творбата

Първо предисловие

„Ползата от историята“ представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.

Второ предисловие

„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.

Същинска част

Издания на „История славнобългарска“

Представлява компилация от трудове на различни историци: Мавро Орбини („Славянското царство“), Цезар Бароний („Църковна история“), византийски хронисти. Ползва също български жития и грамоти на български царе.

Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен така, че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послеслов

Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки…“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славнобългарска“(„Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“. ) и дава сведения за ползваните източници. („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи… и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).

Жанрова характеристика

„История славнобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично за ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.

Преписи

Известни са близо седемдесет преписа на историята. Най-ранните преписи са:

Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.

Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.

Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.

Информацията е от фонда на Музея на котленските възрожденци

Предоставена от Стефан Иванов, уредник