ЗНАМЕНАТА НА СУЛТАНА РУСЕВА

…На 2 август 1938 г. на връх Бузлуджа бе устроено всенародно честване на деветдесет годишнината от смъртта на Хаджи Димитър и неговата чета. Вечерта преди това се прожектира филм, а на сутринта инициаторите от Казанлък устроиха сред планината тържество. Изненада за всички бе знамето реликва от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, донесено от Военно-историческия музей – София. Носеше го млад юнкер, встрани от него – двама асистенти, а военната музика на Казанлък го приветства с възрожденски мелодии. Изнасянето на знамето с надписи „На оружия, мили братя!“ и „За вяра и независим(ост)“ бе много вълнуващо: близо след век то идва за втори път на Бузлуджа, за първи път се е развявало над чукарите, по които загинаха прославените Хаджи Димитър и тридесетина негови четници. Младите борове в околността застанаха като войни и му отдадоха заслужена почит, небето в утринно просветление бдеше над него, изворните чучури под самата Бузлуджа шъпнеха хвалебствия за четника, който го бе прикътал и през целия си живот не се раздели с него – Христо Македонски. Едва след кончината му през 1925 г. дъщеря му го предава на Двореца в София, а при откриването на Военно-историческия музей, то бива прието и съхранено там за вечни времена.

Две са известните знамена на Хаджи Димитровата чета,  избита преди 90 години[1]. През 1866 г. Браилчанката Султана Русевич ушива по поръка на Тайния революционен комитет в Румъния две знамена от зелен копринен плат с надписи и фигури.

– на първото: „Свобода или смърт“, на опъкото – лъв с корона, изплезил език, в краката му – стъпкан полумесец (за четата на Хаджи Димитър);

– на второто – „На оружия, мили братя!“ и на опакото „За вяра и иезавим(oст)“: под надписите oт двете страни – изправен коронован лъв (за подвойводата Стефан Караджа).

1. Оцелялото знаме на Хаджидимитровата чета 1868 г., шито за Стефан Караджа. 2. Това знаме се представя в публикации като знаме на Хаджидимитровата чета от 1866 г., но първото знаме на четата от 1868 г. не е запазено. 3. и 4. Кадри от експозицията в къщата музей на Хаджи Димитър в Сливен.

След катo обединената чета на Хаджи Димитър и тулчанлията Стефан Караджа била готова да премине Дунава, в Румъния тя полага клетва. Двамата воеводи застават отпред, като със сабите им и знамената се образувала арка: под нея минали всички четници и се наредили в две редици зад знамената. Най-отпред застанал Ванката Христович, писар на четата и прочел текста на клетвата. Текстът на знамената се е съгласувал с нея. Актът на заклеването е бил тържествен. В оня час сто двадесет и осем души, преизпълнени с радостно вълнение, се вричали да воюват срещу вековния потисник за свобода и независимост. Словата на Христович звучали внушително и гордо, изразявали вярност и любородие, чест и високо съзнание за дълг към Отечеството. След клетвата знамената неотстъпно се развявали при всички сражения с враговете, напомняли на четниците техния обет да загинат за свободата и рода си, да се подчиняват на воеводите, да отстояват на всички премеждия.

Сн.1 – Клетвата. Сн.2 – Воеводите – Хаджията и Караджата

След неравния бой при село Дебели дял, изгубили почти половината си другари, бойците изпадат в тежка криза. Без вяра в успеха на делото, мъчени от глад и жажда, преследвани непрекъсната от турски аскер, угнетявани от стенанията на десетките си ранени другари, не намерили очакваното съчувствие и подкрепа от българското население, те не виждат надежда и залог за успех в бъдеше. Христо Македонски описва искрено и простодушно спречкването между знаменосеца Димитър Н. Заралията и Хаджи Димитър. Забележителна е голямата незлобивост на воеводата. Той не се засегнал от нападките на знаменосеца и спокойно му обяснил защо до тогава не ги е извел на Агликина поляна и  че най-малко той е виновен за сполетелите ги бедствия. Четниците, присъствали на инцидента, взели страната на Хаджи Димитър и упрекнали недоволния, че положената клетва го задължава да понася страданията и лишенията, съпътстващи четата и му казали, че ако е търсел спокойствие, не е трябвало да тръгва с тях. После Македонски обяснява, че след пленяването на Стефан Караджа, второто знаме с надпис „На оружие, мили братя!“ станало безпредметно и воеводата Хаджи Димитър го посъветвал да го снеме от пръта и да го сгъне в чантата си, което той с видимо прискърбие направил.

На 17 юли 1868 г. четата е нападната и избита на връх Бузлуджа от аскер и заптиета. Избити са всички, освен откъсналите се 14 души с Димитър Н. Заралиев и успелите да избягат от обкръжението 4 човека – Христо Н. Македонски, Дончо Стоянов, Илия Николов и Андрей Марков. На заранта последният умира от тежка рана на гърдите. Така знамето на Стефан Караджа се спасява от плен – с Македонски.

След Бузлуджа Македонски преживява дълга одисея. През 1876 г. –18 юни го виждаме воевода на двеста човека. Тръгват от Кладово за Велики извор, Сърбия. Тази чета той повежда със знамето, което е спасил и запазил като скъпа реликва. Сръбски шовинисти се  противопоставят и настояват за махането на това българско знаме. В Неготин се разиграва същинска драма. Чиновникът от префектурата иска най-настойчиво четата да носи сръбско знаме. Македонски не иска и да чуе за изоставяне на българското. Сръбски граждани благоразумно се намесват и обясняват, че щом тези млади хора отиват да се бият за свободата на сръбския народ, няма значение какво знаме носят. Чиновникът отстъпва, след като знамето е осветено от сръбски свещенник.

Сн.: Оцелялото знаме

Знамето на Бузлуджанската епопея се развява под воеводството на  Христо  Македонски от знаменосеца Стефан Митров от Шипските села, в нови победни боеве. Четата се съединява с тази на Панайот Хитов в Кадъ боаз – Коритин. Известно е, че по-късно Сърбия се договаря с турското правителство и тези български чети са разтурени. Знамето пак е снето от пръта и съхранено.

През 1896 г.  Христо Македонски отива в Браила и поисква от живата още Султана Русева и тя, заедно със сестра си Юлия и брат си Апостол Русев, подписват свидетелства, заверено от префекта. че знамето, съхранявано от Христо Македонски е  ушито от нея за четата пратена в България през 1668 г.

Няколко думи за първото – Хаджи Димитрово знаме с надпис „Свобода или смърт“. Вероятно е, че Димитър Заралиев откъснал се с още 13 души от четата, към 17 юли е снел това знаме и го е укрил на път за Агликина поляна. Знае се, че след унищожаването на четата на Бузлуджа на 18 юли, в Русчук, на валията Митхад паша, са занесени позиви, револвер, телескоп, сабята и дрехите на воеводата Хаджи Димитър, но не се споменава нищо за знамето. То сигурно е било скрито в някоя пещера или хралупа. Няма никакви писмени или устни свидетелства за него. Знаменосецът Димитър Заралията и другарите с него са или избити, или заточени, а тежко ранените са починали по пътя за Агликина поляна. От знамената на Хаджи Димитровата чета е оцеляло само второто – прославено и драгоценно, отбранявано в битки и походи.

                                                                                                 Йордан В. БОГДАР

                                                 От неиздадения сборник „Войвода и знаменосец“

[1] Разказът е писан през 1958 г.