ПЪРВИЯТ СЛИВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ ИМАЛ ПЕТ ДЕЦА – СПОМЕНИ ОТ СЕМЕЙНИТЕ АРХИВИ

• 200 години от рождението на НВП Митрополит Серафим, с рождено име Златан Груев. Малко известни моменти от семейната история и възрожденската деятелност на сливенския благодетел и спасител                                           

Автор: Георги ХАДЖИПЕТРОВ

   След преживените премеждия, на дядо ми предстояла още една авантюра. Французите я наричат „единствената интегрална авантюра“. Нея година той се оженил. Не за коя да е, а за втората дъщеря на Серафим Сливенски – първия български владика в Сливен. Но как така, нали владиците не се женят? И все пак, Серафим бил семеен митрополит – имал син и четири дъщери. Екзарх Антим I направил първото и единствено до днес изключение в каноническите правила, според които женени или овдовели свещеници не могат да бъдат ръкополагани за владици. Екзархът е имал, види се, достатъчно основания за това свое решение, когато в началото на 1873 г. в Цариград ръкоположил за митрополит въведения вече в архимандритско достойнство бивш монах и овдовял пловдивски свещеник, а преди това – взаимен и килиен учител, възпитаник на Христаки Павлович и на Свищовското свещеническо училище, младото цариградско гайтанджийче, пирдопчанчето Златан Груев Кинов (14.10.1819 – 11.08.1896). Това станало заради големите му заслуги в Пловдив, по време на борбите за българско училище и българска църква през възрожденските 1839 – 1869 години.

В 1865 г. прабаба ми от Златица презвитера Ана родила в Пловдив четвъртата си дъщеря Цветанка, но не могла да я отгледа – починала наскоро след раждането. Почти по същото време добила  втора рожба и първородната й дъщеря Анастасия. И ето как лелята Цветанка и племенницата Фани (Теофана) станали млечни сестри. Откърмила ги каката и майката Анастасия, а съдбата пожелала поп Златан да бъде едновременно баща и майка на четири невръстни деца: единадесетгодишния Любомир, петгодишната Марийка (моята баба), двегодишната Райничка (жената на Стефан Чернев – Кара Димитровия син) и новородената Цветанка. Оттам и взаимната любов и привързаност между Дядо Серафим и дъщерите му. Той не забравил чедата си и след като те се омъжили и напуснали Сливен, в посока Бургас и София. Често им пишел. Но макар и владика, Дядо Серафим също плащал дан на един тогавашен ритуал.

Неговите писма до дядо ми и баба ми започват с думите: „Драги ми чеда, г-н Георги и Марийка!“ (а защо не, нали дядо Славейков пишел на сина си: „Господин Иване, Вий…“). Дядо Серафим спазвал ритуала и когато в разговор или писма ставало дума за зетьовете му „господин Георги, господин Стефан, господин Минчо…“

Историята знае, че в 1876 г. Сливенският митрополит Серафим, след претърпени големи унижения, е спасил града от сеч и унищожение от ордите на Шефкет паша. За този случай моята баба, която тогава е била на 16 години, разказваше, че баща й заръчал да облекат 11-годишната Цветанка в празнични дрехи. Хванал я за ръка и излязъл пред града, да пресрещне идващия откъм с. Бояджик, начело на 20-хилядни пълчища, Шефкет паша. Паднал на колене пред него и дълго го молил да пощади града и хората му. Накрай Дядо Серафим казал на пашата, че е готов да приеме потурчването на най-малката си дъщеря срещу спасението на Сливен и пет околни села. Страшните думи сепнали навъсения Шефкет, който високомерно заявил, че щом като един папаз (поп) си дава собствената дъщеря на правоверните за спасението на града, той – Шефкет, и без нея няма да закача Сливен и селата.

Дядо Серафим нямал голяма вяра на поганска дума. Историята свързва идването в Сливен на специалната  анкетна комисия на Скайлър с тревожното изложение на митрополит Серафим до Екзарха, за зверствата на Шефкет паша и молбата му за бърза и действена защита на българското население в Сливенско, Ямболско и Новозагорско, за да не се повтори трагедията с унищоженото село Бояджик – втория български Батак! В Сливен владиката се представил на комисията, начело на депутация от първенци, което му дало възможност да хвърли светлина върху турските лъжи за избухнало въстание в Сливенско, с цел да се оправдаят жестокостите на Шефкет паша по неговото „потушаване“.

Моят прадядо владеел добре руски език и имал едно хоби – да превежда руски книги. Книгите, естествено, били религиозни. Издавал ги „с свое иждивение“ (на свои разноски). Подпомагали го няколкостотин спомоществуватели главно от Румелия – духовни и светски лица, които записвали по един екземпляр. Първата си книга превел в 1875 година. Последвалите събития (Априлското въстание и последиците от него, Освободителната война), както и причини от финансов характер, забавили отпечатването на книгата. Това станало през 1879 в печатницата  на новооснования вестник „Българско знаме“ в Сливен. Други четири преводни книги били издадени между 1883 и 1889 година.

В бр. 14 на Ботевия в. „Знаме“ е намерила място и една дописка от Сливен. В нея се казвало: „Сливенският каймакамин съобщил на местния владика Серафим, че имало заповед от везиря, той – Серафим – да уволни главните сливенски учители: Захарий Коняров – защото бил завършил в Русия и Пенчо Черковски – защото носел „комитска брада“. Дядо Серафим явил незабавно на Екзарха за това смехотворно искане, който пък пожелал да му се проводи реченият везирски такрир. Тъй като това не станало, каймакаминът повече не се обадил и въпросът бил приключен.“

Е, Пенчо Черковски не бил чак комита, а „само“ член-съзаклятник на въстаническия комитет през 1875-1876 г., което също не е малко нещо. Въпреки, че не е почитател на църковниците, Ботев отдава дължимото на родолюбеца и хуманиста Серафим.

Биографите на митрополит Серафим Сливенски пишат, че бил кротък, благ, милостив, упорит, амбициозен и опитен администратор. Аз бих добавил към това още нещо, характерно за него, което те очевидно са пропуснали. Дядо Серафим е гледал на училището и църквата като на брат и сестра. Той и в църквата си останал възрожденският учител от пловдивското килийно училище до 1848 година. За него тя – църквата, била училище за големи деца. Известни са две негови поучения – уроци за  големите деца: първото – за раждането, живота, смъртта и целомъдрието на жената и мъжа; второто за „иконописанието и иконопочитанието.“ И двете поучения имат повече светски и възпитателен, отколкото религиозен характер. Неговите поучения не са били издадени, а преписвани от ръка на ръка. Самият той ги четял на празници в църквата.

През размирните септемврийски дни на 1875 г., старозагорското и сливенското въстание били осуетени. Турците беснеели. В началото на октомври Дядо Серафим излязъл да обиколи епархията си. На връщане, късно вечерта пристигнал в Ямбол. През нощта турците щели да го убият с камъни – цяла нощ го мерили в къщата, където пренощувал, но слава богу оцелял.

След побягването на турците от Сливен в края на декември 1877 г., в града настанало междуцарствие, започнала „яма“ – грабежи на изоставени турски вещи и добитък, от някои „по-ачигьоз патриоти“. За въдворяване на реда се образувало временно правителство с владиката Серафим начело. Това правителство разпратило из града множество пандури от самите граждани, със заповед да „хващат“ заграбените вещи и добитък и да ги трупат на определени места и дворища, така щото в няколко дни само се събрали много глави добитък и цели купища бакърени съдове. Тези съдове – няколко тона, по-късно се пазели в зимниците на Митрополията.

След Освобождението в Сливен било основано първото дружество „Червен кръст“ в България, чийто устав бил утвърден от генерал-губернатора княз Дондуков-Корсаков на 28.11.1879 година. Митрополит Серафим е първият председател на благотворителното общество „Червений кръст“ в Сливен.

Дядо Серафим бил будната съвест на града срещу произволите и злоупотребите със служебното положение на някои длъжностни лица. През време на деветмесечното руско военно управление (1.VIII.1878 г. – 30.IV.1879 г.), сливенски полицмейстер бил някой си Тепавский. Коджа греховце ще да е понатрупал този полицмейстер, та да седнат един ден Дядо Серафим и сливенските първенци и да напишат „Прошение до Негово Високопревъзходителство Генерал-Губернаторът на Източна Румелия, от † Сливенский Серафим и сливенските жители“. В това прошение, датирано от 10 април 1879 г., се настоява „да се замести с друго лице сегашният полицмейстер Тепавский, чието поведение не отговаря на негова чин“. Прошението е подписано от 98 души сливенски първенци, между които личат имената на Панайот Хитов, д-р Георги Миркович, Захария Д. Жечков и др. Днес оригиналният документ се съхранява в „Български исторически архив“ на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Георги ХАДЖИПЕТРОВ,

правнук на Митрополит Серафим,

„СЛИВЕНЦИ“ – Старите родове, т.1, с.193

Агенция „Компас“, Сливен, 2016