ПАНАЙОТ БОЙКИ ДУМАШЕ…

Автор: Йордан БОГДАР

Народните песни, посветени на хайдутството из нашия Балкан, бяха издадени в брошура. Тези песни, свързани с живота на прославените ни бойци за свобода, носят като свой първи белег безсмъртието. Вековете търкалят годините си, времето влече водите на забравата, но нашите народни песни са все тъй прикътани, всякога свежи и млади, дъхави като планински здравец, пленителни и упойващи, същинско вино от самоток.

За никоя от хайдушките ни песни не може да се посочи кой е неин автор и все пак, те имат свои минезингери[1], те са рожба на неявни, безименни съчинители, произлезли от средите на народа.

На всяка наша народна песен за хайдутството може да се посвети обширно изследване – както за произхода, така и за значението й. Всяка възпява някой избранник или събитие, свързано с него. Тя е синтез на мъдрост и повествование, извор на патриотични настроения, съкровище на романтика и бит, на героика или пасторална пищност.

 

Снимка 1. Войводата Панайт Хитов. Сн.2 – Иван Кършовски, Панайот Хитов и Иван Зедерлийски

С тези няколко реда ще припомня песента за нашата новоселска звезда – Панайот Хитов. Не искам да кажа, че тя има превъзходство над останалите, но не мога да не подчертая особеностите, с които се извисява над целия ни фолклор. Характерен за Хитовата песен е монологът на Хитов, с който тя почва и свършва:

                                   Панайот Бойки думаше:

                                   Бойке ле, първа пръвнино,

                                   снощи си, Бойке, аз дойдох

                                   от нашта къшла кермидна…

                                   Право си, Бойке, отидох

                                   в Кавръковото дюгенче.

Тази керемидна къшла е сгушена в долината на Змеевите дупки, насред пътя за Карандила по Хайдушката пътека. Тя е построена в заветно място, за да осигурява защита на стадата от снега и зимните виелици, пролетните и есенни бури. Над самата къшла и около нея се възправят множество заслони от повет и скрипки. Пътеката, която води за билото на планината и бегло се отклонява и заобикаля керемидената къшла, от незапомнени времена се нарича „Хайдушка“. По нея са възлизали и Хитов, и Гунчо, и Стоил, и Хаджията с техните другари при хайдушките си подвизи. През 1968 г. музеят в Сливен възстанови старата Хитова къшла. (Тя беше унищожена десетина години преди това.) Доскоро планинарите, на път за Карандила, сочеха: „Тук е била къшлата на Хитови!“ Сега утвърждават: „Там долу е къшлата на воеводата Хитов. Там е сърбал дробения хляб и млякото, въздишал и страдал, обмислял срещите си с Хаджията, с Аджема, Паскал от село Глушник и други другари, обирите на турската поща и на Али ефенди!“ Песента продължава:

                                  Хочо Чорбаджи там беше.

                                  Хочо и Бохо двамата.

                                  Печено агне ядяха,

                                  червено вино пиеха.

Дюкянчето отдавна е съборено, но ще ви го опиша приблизително: малко прихлупено дюкянче (стояло до 1905 г. на ъгъла срещу Дяковата механа, вече също съборена). През вратата му не могат да минат двамина. На тавана е провиснала липова диня с оцветени резени и чернеещи се по тях семки. Вдясно е тезгяха, зад газовата лампа седи Киро Кавръка. Щом се съберат посетители, той засвирва с булгарето да ги забавлява. Те седят на миндерите с хасърени подлоги и слушат. Сега между тях са П. Хитов, Хочо и Бахо. Панайот продължава:

                                       Киро с булгаре свиреше.

                                       Поседях, та го послушах.

                                       Никой ми нищо не каза,

                                       само се Хочо обади:

                                       „Бре, Панайоте Хитовчан,

                                       ти не си млада кехая,

                                       а най си млада войвода,

                                       над хайдутите хайдутин,

                                       на хайдутите хляб даваш.“

                                       Мене ме гнева догневя.

                                       та станах, та си излязох.

Сетне Хитов се обръща към съпругата си Бойка:

                                     Да станеш, Бойке, да идеш

                                      у батюви си Тенюви –

                                      да си пушката намаже,

                                      пушката гегалийката,

                                      да излезе горе в боаза,

                                      в боаза Асеневския –

                                      там ще се, Бойке, съберем,

                                      че ще, Бойке ле, да идем

                                     пощата да бастисаме,

                                     пощата в Джендем дере…

От биографията на Хитов се знае, че през 1861 г., той, с момците си и шурея си Стоян Папаза, превардили и обрали турската поща край Жеравна и Ичера. Събитието твърде нашумяло за времето си и намерило отражение в песента. Тя има няколко варианта с отклонения от оригиналния текст, приведен тук, за който Мишо Тодоров – нашия популярен композитор  музикант поддържаше, че е най-достоверният, без добавки. Записана и хармонизирана от него, тя е публикувана в Юбилейния сборник на Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“ от 1934 г. (по случай 55-годишнината от основаването й).

Характерно за всички народни песни е тяхното нагодяване и за други епични борци с подобна участ. Хитовата песен е претърпявала и музикални изменения – пеят я на няколко мелодии, близки една до друга и сродни по сантиментално-миньорния си характер. Тя навява тъжно настроение, буди носталгия, разкрива битова романтика. Затова допада на българите от всички краища, пее се от млади и стари. Песента е толкова Хитовска, колкото и Бойкина. Тя разкрива два образа, но има само един пълнеж – патриотичното ни минало. Рядко народната песен е ставала съвременница на избранника, за когото се отнася. Хитовата песен се ражда, докато Хитов е жив!

Сн.  Бюстът на П. Хитов в мемориала на сливенските възрожденци в подножието на Паметника на Хаджи Димитър в центърра на Сливен   

Веднъж, при посещението на Хитов в Сливен след Освобождението, под вековната черница пред родната му къща се събрали сродници, връстници, приятели. Наредена е дълга софра, опънати са сливенски месали, ядат и пият червено гергевицко вино. Панайот само вдига чашата за съучастие. Той не обичаше пиенето, цял живот трезво е живял. Стар кавалджия и гласовит момък подхващат неговата „Панайот Бойки думаше“. Очите на стария ветеран овлажняват – спомня си за Бойка, за Стоенчо, шурея Теню, в съзнанието му възкръсват годините на робството… 

Сн.: На панихида по повод 30 години от смъртта на Хаджи Димитър, връх Бузлуджа, 29 юни 1898 г. В центъра (седнал, с мустаци) Стоян Заимов, над него Христо Македонски, Филип Тотю, инициаторът на събитието митрополит Методий Старозагорски, Панайот Хитов. Детето с шапката вдясно е Владимир Заимов.

…Всичко от вълнуващото му житие се изнизва в странна украса: патилата му в първите години в Балкана, четата с Бабин Трънкин Йорги и Хаджи Димитър, Васил Иванов Кунчев – Карловченина, обира на турската поща, на Али ефенди, татарите край Марашката река, възлизанията по Бакаджиците, Дели Ахмед, Филип Тотю, Желю войвода, Христо Македонски, Стамболов, срещата му с великия княз Николай Николаевич през 1877 г. … Кръвнишките очи на някогашните поробители са отстъпили място на сегашните топли погледи при приятната почивка между свои люде. За този нов живот си струва да се поживее още… Споменът, че Бойка отколе е загробена, че на нейното място разделя обичта си с друга жена, се пръска като утринна мъгла. Хитов разбираше, че да ти стъкмят песен, е голяма чест. Тя идваше като общонародна почит и съчувствие.

Сн.1. Панайот Хитов в хайдушко снаряжение 2. Двамата братя Христо и Панайот Хитови, сн. Н. Минков, около 1902 г.

…Късно вечерта общата трапеза под лозницата продължава с оживени разговори. Войводата предпочита да слуша другарите си, да им се усмихва. Накрая благодари на всички, сбогува се и отива да нощува в родната си къща. Старата черница, разперила зелени криле, както винаги, мълчи…

 Йордан БОГДАР, 1969 г.

/Из неиздадената книга „Панайот Бойки думаше“/

[1] Мѝнезингер (на немски: Minnesänger; от Minne – „любов“ и Sänger – „певец“) е немски рицар, поет и певец, най-вече от XII и XIII век, съвременник на провансалските трубадури и френските трувери, който създава и изпълнява песни на различна тематика, но предимно любовна. Обикновено песните на минезингерите са повлияни от народния епос и по-рядко – от църковната музика.