ФЕНОМЕНЪТ ДОНЧО

Автор: д-р Веселин Василев

Гражданите на всяко селище си имат своите способности, занаяти, любими занимания и разбира се – своите възможности, както физически, така и умствени. Някои от тях достигат върховете на човешкото познание, други – на човешката физика. Животът на мнозина протича спокойно и незабележимо, на други е изпълнен с приключения, чудачество, обрати на битието. Някои стават известни сред съседи и съграждани, други се знаят само от най-близките. Поведението и възможностите на малцина стават толкова очебийни, че получават не само известност, но и прякори и придобиват славата на чудаци и особняци – и в положителен, и в отрицателен смисъл.

Един такъв особняк беше Дончо – всеизвестният  подвижен справочник за умрелите. Природата го бе наказала: на ръст беше въздребен, нисък, умът му – ограничен, говорът му – неразбираем, неясен. Живееше в бедна къщичка срещу църквата „Св. Богородица“ и се изхранваше от прислужване по време на църковните служби и ритуали, особено от погребенията. Получеше ли се в църквата вест за починал мирянин, Дончо първи навестяваше опечалените, осведомяваше се за името, възрастта, професията (ако не ги е знаел дотогава), за близките и роднините на усопшия, за намеренията им къде и как да го погребат – в какъв гроб (нов или стар), какъв ще е ковчегът, къде ще бъде опят, вкъщи или в черквата и т.н. След това бързешком обикаляше махалата и съобщаваше на любопитните бабички, насядали пред портите, всички сведения за умрелия, които знаеше или беше узнал и най-вече – на коя дата, в колко часа ще бъде погребението, в които гробища, мястото на опелото, кой поп ще опява и къде. Заговорваше за това и всеки срещнат съсед, без да бъде питан, а ако проявяха любопитство, даваше допълнителни сведения: за силата на вярата на отишлия си от този свят, за намеренията на близките за погребението – луксозно или обикновено, при кой или в съседство с кой гроб ще бъде погребан. Пешком отиваше до гробищата и установяваше връзка с гробарите – Монте Карло и помощниците му, съобщаваше за събитието и за желанието на близките къде да се изкопае гробната яма. После вземаше некролозите от печатницата, поставяше ги в една плетена кошница и с кофа лепило и четка поемаше из града, за разлепване на скръбната вест. Из целия път движеше безмълвно устни, повтаряйки имената, възрастта, занаята (професията), датата на смъртта и тази на погребението. Съсредоточено и грижливо залепваше некролозите по обичайните мета и пред дома на мъртвеца, като не пропускаше и устно да уведоми срещнатите съседи и близки.

В деня на погребението, Дончо биеше камбаната на църквата „на умряло“. След опелото вземаше дървения кръст и поемаше намело на процесията бавно и тържествено. Спираше на всеки кръстопът, през дюкяна или службата на погребвания, според църковния ритуал. На гробищата безпогрешно се отправяше към зиналата яма. Колко пъти се прекръстваше през цялото време, трудно може да се каже. Каквото му дадяха близките за целия този труд, с това поминуваше. Познаваха го като тих и кротък човек, но макар и рядко, най-често раздразнен от хлапетии, избухваше и се гневеше, проклетисваше с дъжд от слюнки и много кръстни знаци.

Дълго време беше ерген, но реши да се задоми. За зла врага обаче, лекарите не искали да му заверят медицинското свидетелство за сключване на брак, защото бил „неспособен“. Безкрайно огорчен, Дончо ломотеше и се оплакваше от човешката злоба. Тъй или иначе, намерил се милостив доктор и му разписал документа, та Дончо се задоми. Дали поради нарасналите нужди на фамилията или по внушение на половинката си Станка, той реши да припечелва от уникалната си способност да запаметява събитията около погребенията и на пътната му врата се умъдри кратко съобщение за възможността гражданите да получат сведения за мъртъвци от рода си. Така мнозина немарливи сродници, забравили отдавна гробовете на близките си, се спасяваха от конфуз и ги намираха с помощта на едностранчиво развитата Дончова памет.

Преди години и Дончо се отправи за Оня свят. Намериха се негови заместници, обособи се цял ритуален комплекс към общината, с рой служители. Никой обаче нямаше неговата памет за извършените погребения и не можеше да замести него – справочника за умрелите люде на град Сливен. Добре че са компютрите, за да спасят положението.

                                                                                         д-р Веселин ВАСИЛЕВ,

                                                                                     „Сливенски калейдоскоп“,

                                                                                             Сливен, 2014 г.