СТАНКА ПЕНЧЕВА: „ЖИВЯХ В ПОДНОЖИЕТО НА ЕДНА КАМЕННА ПЛАНИНА“

Из Анкетите със Станка Пенчева на Петя Александрова

– Щом ще е анкета, редно е да се започне „анкетно“, с датата на раждането ми. Родена сьм на 9 юли в Сливен, в стария квартал Клуцохор. Родната ми къща вече не съществува. Баща ми, който имаше стопанство в село Воденичане, Ямболско, по това време е бил на село – започвали жетвата. След няколко дни довтасал и съседките отдалеч му викнали: „Михалчо, имаш жетварка!“ Май че ми се зарадвали – момиче след две момчета! Майка ми дори е запазила телеграмата, с която съобщава на баща ми за събитието.

Годината е 1929. Започнах да събирам дребни и едри факти – какво се е случило през тази година. През тази година са раздадени първите „Оскари“, Салвадор Дали е нарисувал една от особено загадъчните си картини – „Енигмата на пустинята“. На преден план, сред пясъка, е изобразена странна фигура, нещо като мъртва птица, сякаш издялана от пясъчник, на едри шупли. И на повече от трийсет места, в тези „шупли“ са изписани две думи „Майко моя…“, „Майко моя…“ Обичам сюрреалистите, харесвам необяснимото у тях, затова никога не съм се опитвала да разгадая тази „енигма“.

През двайсет и девета започва в Америка Голямата депресия. Тя обхваща и Стария свят, стига и до нашата страна. В архива на баща си открих интересен документ: той бил взел доста голям заем, навярно за да купи нови селскостопански машини. И очевидно, икономическата криза го е ударила, той не могъл да върне заема и лихвите му. Тогава продал конете си, млади и много хубави, майка ми плакала, когато ги извеждали от обора, за да ги отведе търговецът.

– Кажи нещо за двата рода, от които произлизаш?

– Майчиният е от Сливен, а бащиният – от с. Катунище, Котленско. За майчиния си род знам по-малко, но той е кръвната ми връзка с този град: там съм се родила, там бяха повечето ми роднини… Там завърших гимназия, там видях първото ми отпечатано стихотворение, много неща ми се случиха за първи път. И най-важното за мен, това е присъствието на самия град, на природата около него. На пръв поглед, в стиховете ми Сливен не присъства много – това са може би не повече от 4-5 стихотворения, посветени на града. Но мисля, че индиректно, в моите преживявания, в характера ми – той присъства. Осезателно. Особено природата му.

Хората са много различни и в това отношение. Чувала съм, например, че Светослав Минков не понасял природата, не я обичал. Като пътувал с влак, дръпвал перденцето на прозореца, за да не гледа пейзажа… Казвам това, за да подчертая, че при мен има някаква много особена, много дълбока връзка с природата, може би защото тя е най-естественото нещо, най-нефалшивото.

От историята на Сливен по-интересни са ми били не най-популярните личности, онези, дето се срещат във всеки учебник и сборник, не стоте войводи… Привличаха ме онези, в чиято съдба имаше и трагична нотка – те ми бяха по-човечни. Не знам, дали ти е известно, например, че и Сливен си има своя майстор Манол. Този човек си направил дървени криле, щото мечтаел да полети. И полетял – от една скала  в Сините камъни… Разбира се – пада, претрепва се и до края на живота си е хром. И когато минава през чаршията, накуцвайки, от всички страни, му подхвърлят де безобидни шеги, де язвителни подигравки. Целият град му се надсмива…

Друга история. Дълго съм се чудила, какво значи сливенският израз „кокон Таша“, „върви като кокон Таша“. И от един сливенски  вестник научих, че това е реално съществуваща личност. Била шивачка, много добра, та я канели да шие на кадъните, съпруги на богати и видни турци в града. От тях тя научавала много неща за мъжете им, за намеренията на турците и предавала тази информация на Георги Икономов, апостол на революционния комитет. След разгрома на Априлското въстание, тя скрива в един кладенец архива на комитета. Към нея в града имало неодобрително, дори враждебно отношение, особено от страна на жените. Защото, като вървяла по улиците, кокон Таша не си навеждала очите щом срещнела мъж, а ходела с вдигната глава – нещо непростимо  неприлично. И изпълнено с човешко достойнство, ако питаш мене. Ето, в тази „частна“ история на града съм срещала съдби и образи на хора, които по някакъв заобиколен начин са ми внушавали самочувствие.

Като стане дума за Хаджи Димитър – имало е съдби и случки, които са ми действали подтискащо, карали са ме да мисля недотам ласкаво за собствения си народ, за всички нас, тогавашни и днешни. Сигурно си спомняш, че докато си пробива път към Балкана сред кървави битки, в глад и жажда, Хаджията се сблъсква с хора българи, които мислят само как да си получат парите за всяко агне, за всяко парче хляб. Каква ли болка, какво ли горко разочарование е било! Чак до Бузлуджа…

Не мога да отрека – изпитвала съм и гордост, че сливналията Димитър Добрович е бил сподвижник на Гарибалди и участник в неговата армия, а Михаил Колони се е сражавал на парижките барикади през 1948 година. Наистина, не по-малко от войводите са хората, които са надхвърлили тесните рамки на семейната и градската среда, били са европейци…

– Беше започнала да говориш за природата край Сливен…

– С двамата ми братя обичахме да ходим на екскурзии в Балкана. Особено любимо ми беше едно място, даже имам снимка там, на трима ни. От това място се виждаше стръмен насрещен скат, виждаха се Сините камъни отдолу до горе… Напролет там се белееха водопади, скачаше по камъните бяла от пяна река, а по нея, една над друга – три тепавици. В тях навремето си са тепали абите, по мое време се перяха черги, одеала – събираха ги от града с каруци. А недалеч, в една долчинка, се намираше Свети Тодоровото аязмо… Аз имам слабост към водите, към малките, не към морето. И особено към изворчетата – те са за мен нещо живо. Никога няма да забравя тихата радост, спокойствието, ведростта, които изпитвах, щом приближах до тази чешмичка. Тя беше изградена от бигор, цялата обрасла с мъх, с бръшлян, сляла се с околната среда. А от чучурчето тече ледена струйка вода, сладка-сладка… Там съм намирала една много красива гъба, викат й „Керино ухо“ – ярко оранжева на цвят, тя расте върху гниещи клони и просто свети сред сочната зеленина, която винаги съпътства подпочвената вода… Запомнила съм и едно лято, когато заведох дъщеря си Радина горе, на билото, там навремето имаше учителска станция на Карандила, в която спахме. На другата сутрин тръгнахме по самото било. Оттам гледката е великолепна. Чела съм, че в ясно време се виждали дори минаретата на Одрин, на Султан Селим джамия… Но това май че е легенда. Вървяхме от станцията към върховете Малка и Голяма Чаталка. Неочаквано излезе прочутият сливенски вятър, който вдига керемидите по покривите, Багряна го е описала в „Стихии“. Този вятър се нарича „бора“, то е едно движение на нагретия въздух от Южна България към Северна, и обратно – на студения въздух оттам към юг. И както си вървяхме през едни поляни, обрасли с коило, изведнъж видяхме, че коилото поляга на земята. И след малко трябваше и ние да полегнем, защото вятърът направо ни поваляше – той е най-силен там, на билото. Под нас беше стръмен скат, който свършваше кажи-речи в Сливен: а-ха да се търкулнем! Ние легнахме и така, пълзешком, се върнахме в станцията. Подир години написах стихотворение, в което има такива редове:

… над мен димяха небеса навъсени,

                                   събаряха се ветровете

                                   и оглушаваха ме мълнии,

                                   а аз се вкопчвах като лишей

                                   и задушавах се, и дишах,

                                   и ослепявах от дъжда –

                                   но бе сърцето ми препълнено

                                   от дивата ти красота!

                                   За мойта гордост ли ме би тогава?

                                   Но ти самата ме роди такава!

Добри Добрев – Сливен    

Запомнящо се преживяване беше и първото ми отиване на Куш Бунар. Между другото, третата ми стихосбирка се нарича „Кладенец на птиците“, има в нея и стихотворение със същото заглавие. Това е неточен превод, всъщност Куш Бунар значи Кладенец на орлите. Според легендата, тук идвали да се изкъпят остарелите орли, за да се подмладят. Исторически факт е, че един от Гиреевци, кримските султани, които имали потомци и в България, дошъл тук с дълъг керван, за да се къпе и да пие изворната вода, за да се подмлади. Легендата не казва дали това е станало… Тогава за пръв път видях карстов извор: имаше малко езерце с камъни по дъното и ту тук, ту там избликваха мехурчета, вода с мехурчета и въздух. Беше толкова красиво и омагьосващо, както може да бъде само живият огън и живата вода. Мога да ги гледам, без да ми омръзне, с часове…

Това са най-хубавите ми преживявания, свързани с природата около Сливен. Да, трябва да спомена присъствието на Сините камъни, които господстват над града и които се променят непрекъснато, според това откъде идва светлината – променят цвета, релефа си, понякога стават направо безтегловни, като син въздух. Те продължават да присъстват и в книгата ми „Отвън – отвътре“, има в нея стихотворение, което започва точно така:

Живях в подножието на една каменна  планина,

                                 Която от сутрин до вечер менеше  цвета си.

                                 Тя ме научи да се променям,

                                 Оставайки си аз.

– Ти си родена в Сливен. А майка ти, баща ти?

– Вече споменах, че от Сливен е майчиният ми род – Кавалджиеви, по прякора на прадядо ми Димитър Кавалджиев. В един сборник от 1910 г. за Сливен и по-видните му граждани пише, че той е дошъл от с. Пъдарево, най-напред  бил учител в Нова Загора и същевременно, според тогавашния обичай, слугувал на попа. След някоя и друга година вече става учител в Сливен, където учителствува 42 години, написал е книгата „Граматически способ за изучаване на десетте части на речта“. Там се казва още: „През последните пет години е бил като главен инспектор на всичките в градът основни мъжки и девически училища, с право да влазя във всяко отделение или клас и да преподава уроци в присъствието на самия учител по една своя одобрена метода.“

Майчиният ми род е род на даскали. Прадядо ми Димитър Кавалджиев, дядо ми Иван Кавалджиев, майка ми – тя е била обаче само две години учителка, защото се омъжила. Аз би трябвало да бъда четвърто поколение учителка и да преподавам руски език, но животът ми тръгна в друга посока… Иван Кавалджиев, моят дядо, умира млад, три години след него умира и баба Цветана, прочута в града хубавица и четирите им деца остават сираци. Живеят с престарелия си дядо в немотия, изоставени. Макар в същия този сборник да пише, че старият учител доживявал спокойно последните си дни, „обграден с почетта на гражданите, между които мнозина  са му били ученици.“ Умрял е забравен, в нищета…

– Би ли разказала някои по-интересни случки от срещи с хората като поетеса?

– Първо, пазя десетки сърдечни и умни писма. Като всеки автор. Мнозина, най-вече млади момичета, си правеха цели ръкописни книжки от мои стихове, които са им най-допаднали. Още и един „масов“ случай с моите сливналии. Няколко десетилетия името ми не беше сред получилите сливенската награда „Добри Чинтулов“. Мен да питаш, и с награда, и без награда – все тая. Наградата няма да те направи по-талантлив. Но накрая май се засегнах, един „доброжелател“ ми беше подсказал причината за това игнориране – моят пусти произход. Не знаех, че и доста хора в града са възприели това като несправедливост, като обида. Отивам аз на литературните празници „Сливенски огньове“, бях поканена и за лична творческа вечер. В града се говореше, че този път вече ще ми връчат наградата. Но не би. Както обикновено, имаше много хора и майка ми седеше на първия ред. Създаде се хубава атмосфера, „обратната вълна“ откъм залата беше не топла, ами гореща. После, натоварена с цветя, тръгнах си с мама към къщи. Тръгнаха с нас и мои съученички и съседи. По едно време усетих с гърба си нещо необичайно, обърнах се. И изтръпнах: всички, присъствали на срещата, вървяха чинно след нас, улицата бе пълна с хора от тротоар до тротоар… Нямаше протестни митинги и речи, само това мълчаливо приятелско шествие, напук на официалните решения.

Хайде, стига толкова, ще взема да се разплача… Старият човек става сантиментален. Макар и толкова късно, искам да кажа едно „благодаря“ на всички!

Петя АЛЕКСАНДРОВА,

 от анкета със Станка Пенчева