ЙОВКОВ, ЖЕРАВНА И СТАРОПЛАНИНСКИТЕ ЛЕГЕНДИ

Автор: Атанас ЦОНКОВ

Сборникът „Старопланински легенди“ е не само една от най-хубавите книги на Йордан Йовков, а и в българската художествена литература, която буди интерес и размисъл още със своето появяване през лятото на 1927 година. Българската литературна критика, по думите на проф. Иван Сарандев, е „поставена на сериозно изпитание“, но, за нейна чест, се оказва на висотата на художествения феномен, който й предстои да оцени. „Изследователите вече не се задоволяват само да констатират очевидното, – пише литературният критик – да изразят едно емоционално отношение и оценка: те правят опит да обяснят секретите на сполуката, да намерят ключа към майсторството на писателя.“ Любопитното е: къде е той?

Тези усилия продължават и до днес, което говори, че Йовковата творба е все така обект на значим интерес, както и в дните на своето появяване в българското литературно пространство.

С това изложение се прави скромен опит в общите усилия за разкриване корените на ненадминатото майсторство на писателя Йордан Йовков в сборника „Старопланински легенди“. Едно Йовково писмо от 20.IХ.1925 г. до жеравненския историк Данаил Константинов съдържа в голяма степен тези ключови моменти, които изясняват важни страни от неговото творчество.

От посоченото писмо стават ясни няколко основополагащи за сборника неща:

• Йовков пише разказите въз основа на „народни песни, поверия, отколешни случки, легенди и пр. от Жеравна“.
• Техните сюжети той „взема“ от своите детски жеравненски спомени.
• Тези сюжети или мотиви, както ги нарича той, ползва, по неговите думи „много свободно“.
• Творбите си в сборника Йовков определя като „цикъл разкази, наречени „Старопланински легенди“.
• По това време (IX. 1925 г.) той е уточнил вече заглавието на сборника и е решил, че всеки един от разказите ще има мото, „в което е вложен или се загатва само главният момент, който се разработва.“
• При написването на разказите Йовков търси автентичното, силно впечатляващото, „както е запазено в паметта на народа без всякакви критики за неговата правдоподобност или възможност изобщо“.
• Йовков има съзнанието, че с написването на тези разкази съгражда едно дело, свързано с родното му село – той е убеден, че то ще повлияе за въздигането му, защото „ако напиша тази книга – заявява той. – тя ще се отнася до Жеравна, а като родно място, то е скъпо на всинца ни.“ С този родолюбив мотив писателят подтиква Данаил Константинов да бъде така добър да изпълни молбата му, да записва за него народни предания.
• При работата си над разказите, Йовков следва свой план. За това говори указанието точно как би могъл Данаил Константинов да изпълни неговата молба: „Вие периодически, на два-три месеца веднъж, да ми изпращате по нещо.“ На първо време, до 15.X.1925 г., той иска да му се изпрати народната песен за Василчо и преданието за Куков вир, което говори, че той работи или ще започва разказа си „Божура“, а до 15.XI. същата година – две-три неща, по преценка на Данаил Константинов. Писателят уточнява: „Целият цикъл, и то при най-благоприятни обстоятелства, аз мисля да завърша към септември идущата година. Имаме значи – пише Йовков, – цяла година, през която Вие периодически, на два-три месеца веднъж, ще ми пращате по нещо.“

Молбата на Йовков Данаил Константинов изпълнява – изпраща му народни песни, легенди, разкази за станали стари случки – неща, които го подпомагат в написването на разказите за „Старопланински легенди“.

„Желанието му изпълних с родолюбивото чувство на жеравненец, че миналото на родното място ще бъде обект на художествените му творби и със съзнанието на дълга си да услужа на даровития български писател и наш съселянин. Материалите изпращах във формата на песни и разкази, каквито ми бяха известни из миналото на този край; тях Йовков използва свободно, в духа на своята творческа фантазия. Дали сме могли да бъдем полезни?“ – завършва Данаил Константинов. Думите му издават голяма всеотдайност към започнатото дело и личната му скромност.

За съжаление, писмата отговори на Данаил Константинов до Йовков не са запазени. Авторът им не е правил преписи и поради това, те остават неизвестни за нас. Има запазено само едно писмо, което се отнася до разказа „Овчарова жалба“ – съдържа три народни песни от Жеравна за хайдутина Стефан Цоцкин и разказа за него. Димо Минев съобщава: „Само едно от неговите писма, със сведения за Стефан Цоцкин и народните песни за него бе намерено в архивата на Й. Йовков и ми бе предоставено за ползване от г-жа Д. Йовкова, съпруга на писателя.“ Препис от това писмо ни е известен, но то не представлява голям интерес – тези неща са били известни на Йовков още пи подготовката на разказа през 1909-1910 година. Оттук вероятно той е взел редовете за мотото на разказа, което слага след като решава да го включи в сборника „Старопланински легенди“.

Известна яснота, какво точно Данаил Константинов е изпратил на писателя, дава книгата на Димо Минев със свидетелства за живота и творчеството му, където, към написаното за всеки един от разказите в сборника, той отбелязва какво е изпратил жеравненският историк. Свидетелствата са взети от изследователя при посещенията му в Жеравна през летата на 1945 и 1946 г. от самия Данаил Константинов. Прри един обстоен анализ на разказите, тези сведения са много важни, но те не се отнасят за всеки един от тях. От записаното от Димо Минев се разбира, че Йовков е ползвал материали, изпратени му за случая за „Най-вярната стража“, „Божура“, „Постолови воденици“, „Индже“ и „На Игликина поляна“. Към тези разкази, според нас, трябва да се прибавят още „Юнашки глави“ и „През чумавото“.

Както казва Данаил Константинов, тези сведения – песни, легенди, предания, разкази, Йовков е ползвал много „свободно и в духа на своята творческа фантазия“, което показва големият талант на писателя и своеобразния начин на работа, при който използва интересен изворов материал. Излиза, че той начева работа винаги от нещо свое – преживяно, наблюдавано или слушано, без обаче да се осланя само на него: „Аз винаги съм предпочитал този начин на работа; излизам от свое лично преживяване, наблюдение или случаен разказ, но не оставам само при него. Търся след това друг, чужд опит, който стои в аналогия към моя сюжет, който е негов вариант или който допълва моя сюжет с нови подробности, или изяснява моменти от него и тогава го разказвам със сигурност и с правда във всяко отношение: като се почне от съдържанието, та се свърши с изразните средства.“

В това признание на Йовков се отразява и друго едно откровение, което показва творческият подход и процеса на работа на писателя: „Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване.“

Родната къща на Йордан Йовков в Жеравна, с неговия паметник в двора й.

Тези думи често се отделят съвсем субективно от следващите, а там се съдържа основната негова мисъл: „Почти всеки мотив отнасям в този пейзаж, дето съм бил, в тази среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тя нищо не бих могъл да напиша.“ Именно това е основното в Йовковия творчески подход – наред с преживяното, видяното, чутото, писателят го поставя в позната среда – два компонента, които съставят същността на писателската му работа.“

Работата над „Старопланински легенди“ още веднъж потвърждава казаното от писателя. Сведенията, които Данаил Константинов му изпраща обаче, не биха имали такъв принос в работата над разказите, ако не са били живи спомените на Йовков от детството в Жеравна, както и оня специфичен дух, който винаги е витаел в това село и който не се забравя. В него живеят неувяхващите жеравненски легенди, традиции и обичаи, съхранили нравствените опори на семейството и обществото.

На първата снимка – родната къща на писателя в Жеравна. На втората снимка – майката, съпругата Деспина и дъщерята Елка на Йордан Йовков.

Колко са впечатляващи думите на съпругата на писателя Деспина Йовкова през септември 1960 г., за родното село на писателя: „Когато за първи път посетих Жеравна, бях истински пленена и развълнувана от нейната неуловима прелест. И си помислих: ако Йовков не я беше възпял в „Старопланински легенди“, то там непременно щеше да се роди някой поет, който да я възпее.“

За наше щастие, Йордан Йовков отдавна се бе родил тук.

Атанас ЦОНКОВ

Стотици българи изпращат Йордан Йовков в последния му път. Траурното шествие в Пловдив, където почива писателят на 15.X. 1937 г., на 57 години.

Б.Р. Отличието за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство е присъдено на Атанас Цонков през 2005 година. Преди него, носители на отличието са Симеон Султанов (1975) и проф. Иван Сарандев (2000 г.). То е присъждано още на Йордан Дачев и проф. Светлозар Игов (2010 г.) Отличието съпътства Националната литературна награда „Йордан Йовков“, учредена през 1970 г., която се връчва на всеки пет години, на Националните Йовкови празници.