ГЕОРГИ КАЛАЙДЖИЕВ – ЖИВОТ В МУЗИКАТА

Роден е на улица „Крали Марко“ – една от най-сиромашките улици в долната циганска махала, кой знае защо наречена Надежда.

Но една надежда за него се сбъдва: Четвърт век обикаля света с елитния камерен ансамбъл „Софийски солисти“. Дълго време му служи вярно като концертмайстор.

Сега свири в оперно-симфоничния оркестър на германския град Гийсен и в създадения от него, по подобие на солистите, камерен оркестър „Студио концертанте“.

Най-малко веднъж в годината се връща в Сливен – с любов, а не защото е удостоен със званието почетен гражданин. В юбилейната 10-та годишнина на сливенския му проект „Музиката вместо улицата“, престоите в Сливен са повече, по-дълги и годишните времена не стигат за всичко замислено. 

Георги Калайджиев! – Един цигулар от висока класа, който носи в сърцето си музиката, Сливен и „Софийски солисти“. Но в това добро сърце има почетно място и за Мария, за децата от кв. „Надежда“ и други още благородни дела.

… Дългият му път от Сливен до Гийсен преминава през много градове и държави, белязан от скъпи спомени. Първите са от тясната студентска квартира на баща му, приет за студент в софийската Консерватория, при проф. Елена Генева. Тогава Георги е на три, а по-малката му сестра – на година и половина. Живеят в недоимък и лишения, със скромната заплата на майка му, която работи в чорапена фабрика и дребните пари, които баща му изкарва с цигулката си на улицата. В тези бедни години Георги получава най-голямото си богатство: първата цигулка, осминка.

• Впечатляваше ме цигулката на баща ми, на която, като се върнеше вкъщи, той започваше да свири и разучава етюди и учебен материал от консерваторията. Тогава го хващах за крака и исках да ми даде инструмента, за да свиря и аз – бях сигурен, че мога. Даваше ми я и аз започвах да скърцам. Един ден баща ми пристигна с недовършена осминка цигулка, която нямаше царги отстрани – страничните дъсчици на инструмента и той трябваше да ги довърши. Чудеше се откъде да намери такива дъсчици. Гледа, гледа и видя плетената кошница, в която баба ни изпращаше домати. Взе парче от нея, изряза го и го залепи, и цигулката ми стана. Първата ми цигулка! – Още си я пазя в Германия.

Прибират се в Сливен след две и половина години, защото животът им в столицата е труден, а сестрата на Георги се разболява. Първата му учителка по цигулка е Маргарита Калканджиева – 6-годишен, Георги започва да посещава детската музикална школа в Сливен и остава там до седми клас, когато е приет в Бургаското музикално училище. Баща му отива да свири за кратко в толбухинския симфоничен оркестър. После се завръща при семейството и започва работа в сливенски салонен окестър, с който свири в ресторант „Гера“, печели прилично и с помощта на тогавашното бюро „Естрада“, обикаля побратимените градове от соцлагера. В това време Георги е ученик в Четвърто училище, откъдето пази добър спомен за класната си – математичката Василева, за физика, чието име не помни, но не забравя човека и за учителя си по музика Иван Алексиев, който го подкрепя с много любов. Първият му наставник в музикантското поприще е разбира се неговият баща, с когото имат силна духовна връзка. Една картина е останала в паметта му от времето, когато бил 13-годишно дете: това е дворът на тяхната къща, където под сайванта свири едно малко радио. По едно време, баща му припряно го вика: “Жоро, Жоро, ела тука – това е Бетовен концерта!“

• Излязох, слушахме го до края, след което дикторът каза: „Концерт за цигулка и оркестър“ от Бетовен с Йехуди Менухин.“ Баща ми взе един пирон и издълба в киреча на стената името на цигуларя: Йехуди Менухин. Това беше любимият концерт на моя баща. Тогава още не знаех, че това е един от най-известните цигулари на планетата… И когато баща ми беше на смъртно легло, аз намерих от радиото във Франкфурт този запис на Йехуди Менухин, който ние тогава сме слушали. Платих го и му го донесох в Сливен, да го чуе отново.

Отива да учи в Бургас с отпуснатата от общинския съвет в Сливен Чинтулова стипендия, която по-късно получава и като ученик на Боян Лечев в Консерваторията, и като специализант в Будапеща. Тогава 30-40 лева са много пари. Без тази стипендия, родителите му не могат да го издържат. За да върне жеста на Сливен, сега той отпуска на децата от проекта „Музиката вместо улицата“, които отиват да учат в музикални училища, стипендия от 100 лева.

От студентската скамейка, Георги има шанса да попадне направо в „Софийски солисти“. Едва се бил завърнал от Будапеща, когато първият диригент на камерния ансамбъл Васил Казанджиев поискал да го види. Казал му, че солистите са следили неговото развитие в последните години, оценили са качествата му и го канят да стане един от тях. Първият концерт-майстор е Митко Иванов, на когото Георги бързо става помощник. Първото му турне с ансамбъла е в Япония, където през вечер трябва да се сменят с Митко Иванов, за изпълнението на „Годишните времена“ на Вивалди.

• В Сливен, в моята циганска махала долу – къде да свиря? – Няма къде. Взех си цигулката и отивам на двора, да свиря Вивалди – Лятото. Свирих, свирих и в един момент, майка ми каза: „Жорко, тази кукувица вече и аз я чух!“ – Това ме зарадва много, помислих си – сигурно вече се получава, щом се чува и кукувицата…

Няма да забрави и последвалия „ритуал“ за приемането му в „семейството“ на „Софийски солисти“.

• След Японското турне, което явно е било своеобразен изпит за мен, виолистът бате Сашо – доайенът, покани всички солисти в дома си. Жена му беше направила огромна питка, със сирене и чубрица и седнахме около нея на пода – солистите и диригента. Тогава бате Сашо каза: „ Жорко, така ние сформирахме нашия ансамбъл „Софийски солисти“. След нашето японско турне, видяхме, че ти си изключително талантлив, че пасваш много на нашия стил и вече ставаш член на нашето семейство. За да станеш член на нашето семейство, ще го направим така, както ние основахме „Софийски солисти“, с питка и сирене, с хляб и сол.“ – Бях потресен от това внимание. После той ми подари едни малки цървулки, с думите: „Всички ги имаме тези малки цървулки, за да не забравяме откъде сме тръгнали.“ После се обърна към мен: „Няколко неща бих ти казал: Питай кога започва репетицията – не питай кога свършва. Не питай колко струва Бах, Моцарт и Бетовен – те ще си платят сами. /Това означава какви хонорари ще получим/.“ – Какви принципи са имали тези хора! Тези принципи ми станаха верую.

  

  

  
  

„Софийски солисти“ с диригент Емил Табаков. На първата снимка Георги Калайджиев е вторият отляво надясно, на втората – с белия костюм на първи ред, до маестро Табаков.

Малко хора на изкуството в тоталитарните години можеха да пътуват свободно извън граница. „Софийски солисти“ са изключение – защото нивото на ансамбъла е изключително и той се превръща в емблема на българската култура. Непрекъснати гастроли, навсякъде – овации. Концерти със световноизвестни имена! Европа им е като вкъщи, обикалят целия свят, без Африка.

На снимките: 1. „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров в Уелс. Георги Калайджиев е първият вляво. 2. „Софийски солисти“ в САЩ

Така, 25 години с този прекрасен ансамбъл, в които Георги Калайджиев е първо помощник, после и концертмайстор. „Да водиш репетициите на 13 професори не е лесна работа, как можеш да излезеш с всички тях на глава?“ – спомня си притеснението тогава. Но Георги не смята, че Софийски солисти са го осветли само с блясъка си.

• Блясък не. – казва той. – Софийските солисти ме направиха Човек и Музикант. Няма произведение, което да не сме записали, на плочи в Германия, Япония, в „Балкантон“ – България. Всички произведения сме ги направили отново и на дигитални записи. Навсякъде ни приемаха с възторг. Най-хубавата рецензия по телевизията беше: „Поради липса на второ земно кълбо, „Софийски солисти“ продължават да обикалят по старото.“ На един наш концерт във Военния клуб в София беше дошъл и баща ми. По едно време токът изгасна. Забравих точно кое произведение свирехме, обаче, без да се смутим, си го изкарахме до края, наизуст, на тъмно. И тогава … залата гръмна в аплодисменти – беше невероятно.

 

Сн. 1 – Георги Калайджиев със „Софийски солисти“ – вторият отляво надясно; Сн.2 – „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров.

Свирил е с всички диригенти на „Софийски солисти“, от първия Васил Казанджиев до последния – Пламен Джуров. Към всеки има уважение и пази хубави спомени. Апогеят на състава за него е по времето на изключителния артист, музикант и композитор Емил Табаков. То не са Германия и Франция, Сингапур и Хонконг, Япония и Филипините…

• С него ние не пишехме динамика, не пишехме пръсти, не пишехме нищо. Един колега го пита: „А-бе, Емиле, тук какво ще бъде, кресчендо ли, или…“ А той казва: „Аз не знам колко тъжно ще ми стане утре…“ И е прав – днес е едно, утре друго, усещането. Да разкажа още нещо. В Япония той написа едно изключително интересно и трудно произведение за 13 солови инструмента – за 13 солисти. Това е все едно, всяка партия за себе си, три пъти Паганини да свири. И като ги съчетаеш заедно, с изключително сложна ритмика и динамика, беше много висока летва. Но го направихме в Япония и стана много хубаво. Той промени динамиката на едно място, на друго –ритмиката, но ние реагирахме много точно на това, което той ни показа. И доказа изключителното ниво и класа на тази хомогенна музикална сплав, част от която бях и аз – „Софийски солисти“.

  

  

  
  

Диригентът маестро Емил Табаков

Класата на „Софийски солисти“ е призната и от GEMA – международна организация за авторските права на композиторите, ето как. “Софийски солисти“ отиват да свирят на Фестивал на камерната музика на другия край на света – Австралия!

• Там ние с Емил Табаков трябва да изсвирим Бенджамин Бритън – Франк Бридж вариации. Получихме ноти от GEMA, изсвирихме произведението идеално! Нямахме право да копираме тези ноти, обаче ние ги копирахме. И не само че ги копирахме, но ги свирихме в Италия. И получаваме предупредително писмо от GEMA: „Не правете това повече, защото ще ви санкционираме!“ Санкции ли? – Глупости! Отидохме във Виена и на още няколко концерта, и пак ги изсвирихме! И какво стана накрая? Ние сме в една зала в чужбина, не помня в коя държава и виждаме, че към нас идва един човек с вратовръзка, черен костюм и куфарче. „Аз съм – казва – от представителството на GEMA.“ Ние си мислим – свършихме! Но той казва: „Нормално трябва да платите неимоверно голяма глоба. Обаче рецензиите, които ние четем по целия свят за вашето изпълнение, са най-добрата презентация на Беджамин Бритън пред света. Затова идвам да ви съобщя, че вие сте единственият състав, който има право да свири тези вариации без заплащане.“ – Това беше най-голямото признание на GEMA за нивото на „Софийски солисти“.

Когато Емил Табаков става главен художествен консултант на Сливенската филхармония, Георги Калайджиев е „сливенската връзка“ на „Софийски солисти“ с местните оркестранти. С него те работят сложните произведения, които свирят с Емил Табаков и класните музиканти на елитния ансамбъл, пръснати за вдъхновение между тях, на концертите с Минчо Минчев и други наши и чужди солисти от световна класа. Сливенските симфоници имат голям респект от Емил Табаков, но и много обичат да свирят под вълшебната му сякаш диригентска палка.

С голяма мъка Георги Калайджиев напуска „Софийски солисти“. Прави го заради сина си, който иска да учи в чужбина. Бори се две години, но разбира, че издръжката от България е трудна. На едно турне на солистите във Висбаден, с диригент вече Пламен Джуров, той вижда обява в германската преса за свободно място в оркестъра на град Гийсен, на 60 км от Франкфурт. В паузата на другия ден се качва на влака, явява се на конкурса, подписва договор с оперно-симфоничния им оркестър, където веднага го вземат за помощник-концертмайстор. И отива зимата на следващата година в Гийсен, въпреки болката от раздялата със „Софийски солисти“. За да се утеши, създава камерен оркестър „Студио концертанте“ с музиканти от гийсенския симфоничен оркестър. Почитателите на „Студио концертанте“, което музицира вече 20 години, се увеличават, увеличава се и съставът му, който вече наброява 20-тина музиканти.

На снимката – Георги Калайджиев /първи отляво надясно/ със „Студио концертанте“ – Гийсен, Германия.

Германският камерен оркестър от Гийсен с водач Георги Калайджиев популяризира българската музика в Гийсен и околността. Не минава концерт без българска програма: Кюркчийски, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов. Последният им концерт с талантливия български пианист Евгени Ганев представя с голям успех Първия клавирен концерт на Шостакович.

Въпреки раздялата, „Софийски солисти“ още топлят живота на Георги Калайджиев. Срещите му с тях винаги са вълнуващи. Година след като напуска камерния ансамбъл, солистите пристигат да свирят предколеден концерт в една катедрала в Байерн, на 400 км от Франкфурт и Гийсен. Обадили му се, Георги имал свободно време, тръгнал, намерил катедралата, но закъснял – влязъл в залата минута преди концерта.

• Те вече излизаха, обаче ме видяха. И за учудване на публиката, вместо да отидат на сцената, минаха под нея, през залата и се упътиха към мен. Всеки от тях спря до мен и ме прегърна. След това се качиха на сцената и започнаха концерта. Беше трогателно. При друг случай, отивам с моята приятелка Мария в Антверпен. Бившият ми колега Марио Ангелов ни уреди хотел в един антверпенски квартал Кашкайш и се уговорихме, следващият ден в 9 часа да закусваме заедно и да се видим с него и още няколко от солистите, които работят в Антверпен. Аз слизам отгоре и виждам – Марио Ангелов, Христо Късметски и Петьо Коломенски ме чакат долу. Преди още да сляза, поеха ме, вдигнаха ме на ръце и ме занесоха до мястото, където беше закуската…

Край Георги в Германия са двамата му сина, които, като малки, също свирели на цигулка. Малкият се отказал и работи във фирма за компютри и бяла техника за кораби и самолети. Големият, Мариян, е цигулар, но намира призванието си не като концертиращ музикант, а като преподавател. Но късметът в личното пространство на Георги в Германия е Мария, за света социален педагог, за него – изключителен човек. Тя се занимава със социализирането на безработните, с подобряването на кондицията им, с намирането на работа и завръщането им в обществото.

На снимките: 1. Мария Хаушилд и Георги Калайджиев – в разгара на реализирането на техните проекти за децата и музиката. 2. Юбилейна дипляна на проекта „Музиката вместо улицата“.

Мария Хаушилд е моторът и на сливенския социален проект на Георги „Музиката вместо улицата“, в който сърцатата дама работи за 10 души: тя е финансист, програмист, стоковед, тя организира всичко, за да не отнема от времето на Георги за музиката. Неговата спътница е един от идеолозите на проекта „Музиката вместо улицата“, започнал с дарение на баща й, който след смъртта си завещава малка сума в помощ на бедните деца. Дъщеря му, вече видяла трудния живот на жителите на квартал Надежда в родния град на Георги, решава да използва дарението в Сливен. Първата стъпка на Георги и Мария е раздаването на пакети с хранителни продукти и лекарства на хората от махалата. После скромният им благотворителен жест пораства и се превръща в проект „Музиката вместо улицата“. Десет години по-късно, осем преподаватели с ръководител Радка Кусева обучават 33 деца да свирят на цигулка, пиано, акордеон, контрабас, виолончело, флейта, китара, вече се очакват и първите обоисти. Децата изучават задължително солфеж и елементарна теория на музиката. Шест от тях са приети в музикални училища. Всички цигулки, чели, контрабаси и музикални инструменти са донесени в Сливен от Георги Калайджиев. И защото камерната музика е негова слабост, проектът отскоро си има детски камерен оркестър, в който малчуганите се надпреварват да се записват.

Сн. 1 – Георги Калайджиев, с децата от „Музиката вместо улицата“ – на музикален уъркшоп в базата на фондация „Миньо Балкански“ в с. Оряхово. Сн.2 – Георги Калайджиев в репетиционната на проекта „Музиката вместо улицата“ в Сливен.

Георги Калайджиев е първи братовчед на Ангел Тичалиев, който, също като него, работи за артистичното образование на музикалните по природа деца от циганския квартал. Радва се, че Ангел е успял да запали децата за музиката, да ги изведе на европейско ниво, та „Карандила джуниър“ да свирят чак в операта на Франкфурт. Неведнъж е водил при него германските си приятели, помагал е, носил от Германия музикални инструменти за брасбенда му.

Живот в музиката е красиво прекаран живот – стреми се да внуши на музикалните си питомци Георги Калайджиев. Онова, за което говори с тревога, е съдбата на сливенското гето. Смята, че проблемите там са като балон, който се надува, надува и в един момент ще се пръсне. В този балон са неконтролираната раждаемост, сексуалното образование, неграмотността, наркотиците, лихварите, престъпността.

• Уж се правят курсове за професионално ориентиране, виждам плакатите, но ефекта – не. Толкова ромски фондации уж работят. Аз съм циганин и мога да питам тези фондации: какво са направили? Ще ми покажат папки. Не ми показвайте папки, кажете ми какво става там! Ходя с мои хора в квартала, боли ме жестоко! Виждам големи къщи, скъпи коли. И питам: кои са тези, които карат тези коли? С какво са ги купили? Защо да не си ги кажем откровено тези неща? Трябва да има някакъв контрол. И да се помага на наистина немощните и бедните. Имаше една женица, баща ми беше жив още, всяка сутрин излизаше и сядаше на камъка пред къщичката си. И баща ми все нещо й подаваше за ядене. Един ден жената изчезна от камъка, а баща ми каза: „Боже, женицата си отиде гладна…“
• Кои са нещата, които най-много обичаш?
• Музиката, България, Сливен, проекта „Музиката вместо улицата“, Мария. Да не забравя „Софийски солисти“ – те са моята кръв и плът.
• Какво е за теб Сливен?
• Родният град. Карандила, Минералните бани – винаги ходим там с децата от проекта. Аз си обичам Сливен. Ще ти кажа само това, че когато като дете се връщах от Бургас, гледах към планината. И когато се оформят пред очите ми Сините камъни, Голяма и Малка Чаталка, Кутелка, сърцето ми се обръщаше. Това са силни преживявания, дълбоко запечатани в съзнанието ми. Сливналия съм и ще си остана такъв. Напоследък все по-често се връщам, заради децата, а може би най-вече заради себе си.

Бенефисните концерти на неговия камерен оркестър, юбилея на „Музиката вместо улицата“ в Гийсен и в Сливен не попречили на Георги и Мария да се ангажират и с друго трогателно начинание. Чули в предаване по радиото за хосписите за неизлечимо болни без близки и Георги поискал да направи нещо за тези хора. Отишли с Мария в  огромна модерна болница край Гийсен към евангелистката църква. Не предполагал, че зад нея има една по-малка сграда, за безнадеждно болните, с много човешка и топла атмосфера – атмосфера на душевно спокойствие, която да облекчи последните дни на тези хора. Георги разбрал, че не държавата, а благодетели и доброжелатели издържат този хоспис. И защото с музиката се изразява това, което не може да бъде изказано с думи, решил да направи там благотворителни концерти с камерния си оркестър „Студио концертанте“. На лятната творческа работилница със сливенските деца в базата на фондация „Миньо Балкански“, гледал отново филма „Амадеус“ на Милош Форман. И му хрумнала идеята да направи за хосписа цикъл от три благотворителни концерта на Моцарт. Споделил с колегите си, те приели и насрочили първия за февруари догодина, вторият и третият – за май и септември.

… Добротата е най-прекрасната музика за душата, твърди цигуларят. И както е казал Шекспир: „Щом с музика се храни любовта – свирете!“

                                                                                                           Щилияна ВАСИЛЕВА

На снимката: Георги Калайджиев, с колеги, след концерт в Гийсен, Германия.