НЕИЗДАДЕНАТА „ТЕТРАДКА“ НА РИЦАРЯ НА ДУХА КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

Автор: Христина ДИМОВА

„Бъдещото поколение ще цени всички наши постъпки, всичките наши дела, ще цени всичко голямо, що сме извършили за неговото благоденствие.“ Това са думи на родения в Сливен европейски писател Константин Константинов.

Повече от десетилетие името му бе премълчавано и произведенията не се издаваха. Връх в неговото творчество е мемориалната му книга „Път през годините“, писана в продължение на седем години (1959-1966). В около 600 страници е затворена младата история на България, написана с изповедно чист български език, съдържаща историческата истина, нейната пределна достоверност, с етичен филигранен стил.

На снимките – Константин Константинов и сестра му, художничката Донка Константинова. Репродукциите са на портрет на писателя и автопортрет на художничката Донка Константинова

Приживе Константин Константинов завеща на сестра си – художничката Донка Константинова, да предаде една „Тетрадка“ – продължение на „Път през годините“, на поета Валери Петров, с молба да бъде публикувана след неговата кончина. Тази „Тетрадка“, незнайно защо, Валери Петров предава доста късно – едва през 2002 година. Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ след 10 години, през 2011 година, откривайки поредицата си „От миналото. Неизвестно за известните“ издаде неиздадената тетрадка на К. Константинов само в тираж от 300 бройки /документът е под № 883 в Български исторически архив на Народната библиотека/.

По корицата на книата с червен химикал е написано „Път през годините“, III том, като редакторката – директорката на Националната библиотека проф. д. ф. н. Боряна Христова е запазила истинската книжна корица – ученическа тетрадка, в която е писал писателят. Заглавието е на издателя.

Пътят на „Път през годините“ продължава в тази безценна тетрадка, в която, ако сменим имената, голяма част от текстовете като да са писани за днешния ден. „Явно България продължава да боксува – пише в сп. „Библиотека“, бр. 4 от 2011 г. Марин Бодаков и цитира записа на Константин Константинов от 10 юли 1939 г.: „Каква литература, каква културна работа изобщо може да се предприеме в това време, когато улицата е манталитет, проявление, страхотно безгрижие, безхарактерност до престъпност или апатия господарува чрез ония, които ни управляват…“

На 13 април 1941 г. е записано: „От месеци аз живея все с тази мисъл, какво бъдеще чака този народ с толкова вътрешна неустойчивост, с толкова къса памет, с толкова изумителна първобитна липса на чувство за човещина, не на милост, а дори на справедливост и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи – общественици, културтрегери, елита.“

78 години след тези писани редове, днес, промяна няма и не се вижда нов „Път през годините“. „Нашата памет – тая първична връзка със земята и хората, не ми позволява да забравя хора и събития.“ /К. Константинов/

Неизвестна снимка от 1915 г. на Владимир Василев  /седналият долу вдясно/. Високият светлоок младеж вляво с бялата шапка и цигарата е Константин Константинов, тогава на 25 г. По средата е Димитър Шишманов, на 26 г., завършил право в Женева през 1913 г. Никола Т. Балабанов /1893-1966/, литиратурен историк и театрален критик, по-късно издател на сп. „Завети” и Янаки Михайлов, юрист, съдия. Снимката е разчетена от Евелина Белчева. На гърба на снимката е следният текст: „София, 16 юни 1915. Вуйчо, изпращам ти за мостра половин дузина Софийски ергени, снети в фотография Моментал на електрическо осветление. От тях само едина, брадатия, е годеник. Много здраве – Влад. До господин Петър Х. Николов, Сливен“. Снимката e от архива на проф. д-р Петя Арнаудова, родственица на Вл. Василев.

… По време на бомбардировките над София през януари 1944 година, Константин Константинов и сестра му са евакуирани в с. Мировяни, Софийско. През лятото на същата година той е титулярен директор на Българското радио, чието студио е било разположено в Нови хан и е предавало информации до края на септември 1944 година, от зданието на местното училище.

„Беше 9 септември, но тогава не знаех, по-точно не мислех за датата и едва по-късно разбрах за съдбоносния смисъл на тази дата. Слушах имената на министрите и изведнъж някакво неприятно усещане, почти физическо, ме обсебва. Какво е това? Пак Кимон Георгиев, пак Дамян Велчев, пак Димо Казасов? Какви са тези нови, съвсем непознати имена – Антон Югов, Лулчо Червенков, Добри Терпешев /сякаш в самите имена има нещо просташко и несигурно/? Какво е това правителство – личности или партии?… тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно трицветно знаме, още повече ме объркваха. Ново правителство – добре. Но защо бе всичко това?

Ще трябва още много пъти да повтарям: Защо бе всички това разбрахме по-късно и още веднъж трябва да призная, колко глупави граждани сме били в онова време…“

Дневникът – спомени с общо 147 страници – започва с дата 7 юли 1939 година. За 1941 г. има записана една страница, продължава до юли 1944 година, пет-шест реда от януари 1945 и след 9-годишно прекъсване, следва датата 26 август 1954 година. По-късно – страница от 1957-ма, страница от 8 септември 1959 г., после 20 май 1962 г., 1963 г., от май 1964 г. и последната е с дата 30 септември 1965 година.

Осланяйки се на своята добра памет, Константинов води своя дневник, когато е на почивка в Хисар, писателската станция. Връщайки се в спомените си, пише: „Война или революция? Каква война, срещу кого? Каква революция? Кой я извърши? Една военна окупация почерни цял народ и той трябваше да благодари „за освобождението си“ и да се даде изцяло като плячка.“

За писателя Константин Константинов – мемоаристът, есеистът, изтънченият преводач от френски и руски език, Илия Волен е казал: „Той беше човек малко рицарски настроен, честолюбив, горд, рязък.“ Бих добавила: и моралист.

Историята на България е истинската в мемоарите на К. Константинов. Чрез тях тя трябва да се пренапише днес. Да се изучава в учебниците. А в Сливен, освен паметни плочи за военни личности, да се намерят трите каменни пластики от 1978 г., направени от художника Иван Бакалов, стоящи като гипсови отливки в неговото ателие и да се поставят за поклон пред „най-сливналията Константин Константинов“ по думите на литературния критик Владимир Василев. Домът на писателя в София на ул. „Цар Шишман“ № 53 стои затворен, ненужен на никого, въпреки че е дарен на Сливен през далечната 1982 година. А до вратата стои звънец с надпис: „ОК на БКП“. Оставаме безмълвни.

Христина ДИМОВА