ОТ СЛЪНЧЕВИТЕ ЗАЙЧЕТА В КЛУЦОХОР ДО ПОЕЗИЯТА СВЕТЛИНА В КАРТИНИТЕ НА ВАСИЛЕН ВАСЕВСКИ

/Не/възможното завръщане на художника Василен Васевски по дългия път от Чикаго до Сливен е посветено на 50-годишния му юбилей – причината, поради която на това завръщане тази година той посвети специално внимание. От снощи /Не/възможното завръщане на Василен Васевски в 45 живописни картини и рисунки е възможно да се види в криптата на Художествената галерия „Димитър Добрович“ – Узуновата къща.

Изложба със същото име той откри по-рано и в Галерията за съвременно изкуство в София, по покана на сдружението „Толкова близо, толкова далече“, което представя български творци, живеещи в чужбина – тя ще бъде отворена за посетители през цялото лято.

Завършил живопис в България – Художествената академия в София, Василен Васевски живее и работи в Чикаго повече от 20 години. Там гради кариера като преподавател по изобразително изкуство в Илинойския университет.  Работи за своя град и своите съграждани и в Чикаго, а в Сливен се прибира почти всяка лято.

Много приятели и почитатели на изкуството на Василен Васевски препълниха салоните на юбилейната му изложба в Сливен. Сред тях беше кметът Стефан Радев – той отбеляза, че макар и далеч от Сливен, художникът винаги е заявявал своята позиция по важни за града въпроси и пожела  завръщането в родния град да не е невъзможно и за други сливенци зад граница.

Думи за изкуството на художника от проф. Чавдар ПОПОВ, доктор на изкуствознанието: „Картините /на Василен Васевски/ се отличават с изящество на рисунката, без при това авторът да набляга на линията. Доминираща функция има живописното петно. Васевски не развива принципите на класическото тонално изграждане, а по-скоро живописта на цветните плоскости, които в разнообразни съчетания помежду си изграждат и композицията, и пространствените аспекти, и колоритната хармония на творбата.“

Василен Васевски на 50 – това е повод за равносметка в зрялата творческа възраст.  За пътя си през годините в живота и изкуството художникът разказа в интервю за „Ирида Сливен“.

–Да тръгнем от името на изложбата Ви. Възможно или /не/възможно е все пак Вашето завръщане – в Сливен и България? И кой път е по-лек – от Чикаго до Сливен или обратният?

–Съзнателно търсех провокацията в заглавието. Както забелязвате, частицата „не“ е поставена в скоби. Защото на пръв поглед завръщането е много трудно и невъзможно, но всъщност … аз никога не съм си тръгвал от Сливен. Той живее в мен, България живее в мен навсякъде, така че завръщането е възможно във всяка една минута, във всеки един ден дори. Въпреки това смятам, че това име е добра провокация, предизвиква хубава полемика и  тя би привлякла интереса на хората. В края на краищата идеята на една книга, на една изложба е да има нещо, което „да хване“ вниманието на зрителя. А кое е по-трудното? Еднакво трудно е и от Сливен до Чикаго, и обратното. Като че ли с годините по-лесно е завръщането от Чикаго в Сливен. Когато дойде време да си тръгвам обратно, чувствам, че малко не ми се тръгва. Като че ли свиквам бързо отново с родното място и годините, в които не съм бил тук, се стопяват, като че ли никога не съм си тръгвал и ми е трудно да тръгна обратно.

–Защо тръгнахте за Америка? Близките ви са публични личности – баща Ви Камен Васевски е най-дългогодишният главен редактор на в. „Сливенско дело“, майка ви е Диана Зиколова, известна учителка по немски език. Казано е: „у дома и стените помагат“. Как се решихте?

–Преди 20 години нещата в България бяха много по-различни. Имаше икономически причини в част от решението ми, но по-основното беше това, че исках да се развивам като човек, като автор, като художник. Може би исках да постигна нещо извън родния град, извън фамилната обремененост, извън средата, която познава моето семейство. Някак си исках да се докажа и пред тях, и пред средата, в която съм израснал. Не съжалявам за това решение. Често ме питат: ако трябва да го направите пак, бихте ли го направили? – Да. С две ръце гласувам – пак бих тръгнал. Защото това, което получих за 20-те години там, може би се равнява на много повече години, прекарани тук. Местата, които видях, хората, които срещнах, пътуванията, които направих, бяха възможни само благодарение на живота извън Сливен.

–Още един „антоним“ открих в творческата Ви биография. Завършвате у нас „Живопис“, правите живопис, а преподавате в САЩ „Комерсиални изкуства“. Що е комерсиално изкуство и може ли живописта да бъде комерсиално изкуство?

–Смисъла на „Комерсиално изкуство“ на английски език не се покрива с българското му значение. Това е една специалност, която завърших допълнително в Америка през 2003 г. и която ме подготвяше да стана уебдизайнер. За щастие, това не се случи, насочих се към преподавателска кариера и вече бих казал успешно се занимавам с това над 18 години. Започнах да преподавам в 2001 година. Преподавам рисуване, цветознание, история на изкуството, преподавах и въведение във фотошоп на един компютърен клас. Смисълът на тази специалност „Комерсиални изкуства“ беше свързан повече с графичния дизайн и с уебдизайна.

–Творческите среди често обсъждат въпроса: трябва ли в изкуството да има морал? Как се обозначава той? На какво най-важно учите студентите си в Америка?

–Разбира се, че трябва да има морал в изкуството. Както каза скоро един приятел в неформален разговор: за да си добър художник, трябва да си добър човек. Аз изповядвам това кредо – че изкуството трябва да е възхвала на красивото, а не на грозното и на провокативното. Изкуството трябва да създава хармония, да прави хората по-добри, да ги издига духовно и на това се опитвам да науча моите студенти – че те трябва първо да се изградят като хора, като личности, а после като творци. За да станеш интересна личност, трябва да си прочел много книги, да си гледал много филми, изложби, да си пътувал, да си отворен за различното и ако средата ти налага ограничения, да намериш начин да ги преодолееш. Есенцията на изкуството за мен е да събира хората заедно. За изкуството няма езикови, няма (както е модерно да се казва при нас зад Океана) расови бариери, това е една материя, едно постижение човешко, което е над всичко, което разделя хората, било по възрастов, било по национален признак.

–Мислим ли ние, българите, по-тесногръдо?

–Има такъв момент. По принцип в Европа нещата са по-различни. Европа е много по-стар континент, историята на света започва от Европа, наслояванията са много сериозни, понякога в ущърб на хората на изкуството. Докато в Америка, която е донякъде „детска“ нация, само на 200 години, човек може да започне по-начисто, може да отвори мирогледа си много повече не само по причина, че страната е голяма, а и защото хората там са по-отворени. Като че ли те са в една фаза, като децата – все още могат да се учудват на света и могат някак да намират територия за колаборация с другите хора. А в България, историческата съдба на нашия народ е сложила силен отпечатък върху целия ни живот. Интересно е, че преди да замина за Америка, рисувах в по-тъмна гама, но след първите седем години там, започнах да рисувам в по-светли тонове. Но и до ден днешен в Чикаго, когато имам хора, българи, които искат да си купят мои картини и им покажа и едните, и другите, те харесват по-тъмните, по-драматичните. И това го свързвам с нашата родова архитипна историческа памет, която е много драматична и трагична.

–Вашият биограф проф. Чавдар Попов ви нарича „художник на светлината“. Знаете ли защо?

–Чавдар Попов е признато име в българското изкуствознание. Той написа монография за моето изкуство, за което съм му много благодарен. Понятието „художник на светлината“ е използвано за Ел Греко. Далеч съм от мисълта да се сравнявам с такива световни образци, но в един мой сборник с разкази писателят Георги Витанов-Богат, който беше председател на Съюза на писателите в Америка, използва за първи път този термин. И мисля, че Чавдар Попов беше видял някъде този предговор и го свърза много сполучливо с част от моите картини, в които наистина аз се опитвам да вкарам колкото се може повече светлина, да звучат оптимистично, обнадеждаващо, да им става светло на хората като ги гледат. С годините и аз съм се опитвал да си обясня откъде идва тоя стремеж към светлина в картините ми. И често се връщам към един детски спомен в двора на бабината къща в Клуцохор, където тя често оставяше няколко бакъра с вода да се топлят на слънцето. И когато слънцето си играеше с водата, слънчевите зайчета се отразяваха и бягаха по стените на къщата. Това е един много силен детски спомен, който може би по някакъв начин е прескочил в картините ми. Друг момент, който винаги ще си спомням – тя имаше градина с много  цветя: божури, рози, иглика. Дори си мисля, че тази градина, сред която аз съм раснал, е провокирала това, че се насочих към живописта и работа с цветовете. В нея имаше и кокорчета – сливенското име на теменужките. Това е една много хубава дума, която всеки път ме праща обратно в детството. Кокорчетата и игликата ще си спомням винаги.

–Вашите художествени метафори са поетични, ефирни, мечтателни. Защо наричате стила си „метафизичен романтизъм“, аз бих го нарекла по-скоро „метафоричен“…

–Аз действително се стремя към метафора и поетично излъчване на картините. Метафизичното е по-скоро свързано с един по-ранен етап, в който четях много езотерична литература, в 90-те години в България излязоха книгите на Карлос Кастанеда. И по някакъв начин се опитвах да вкарам повече философски смисъл в картините си. Оттам идват тъмните цветове. Но романтизмът, който се появи малко по-късно, се оказа нещо по-силно и по-водещо. Всъщност, най-важното, които искам да излъчват картините ми, това е поетичната атмосфера, която естествено е базирана на различни метафори и заставайки пред една такава картина, зрителят може да намери много различни смисли за себе си. Поставен в поетична атмосфера, той започва да мисли по друг начин, откъсва се от ежедневието и се пренася в друг свят, по-красив и добър.

–Има минимализъм във Вашия почерк,  който е немногословен, пастелен, светъл. За какво искате да говорите и какви усещания да провокирате?

–Минимализмът е свързан с това, че много харесвам източното изкуство – японско и китайско, в които основният стремеж е да се каже много с малко. Има такива японски картини само с един обект – например една празна ваза, без цветя. Те имат едно особено разбиране за пустотата – в смисъл не пустота без обекти, а пустота, заредена с някакъв трасцедентален смисъл, който идва от друг свят. Това разбиране ми импонира и като философия, и като композиция. Защото на пръв поглед изглежда лесно да се направи картина без много детайли, но всъщност е доста трудно. За да стигнеш дотам да рисуваш без детайли, трябва да си минал през другото. Това става с житейско и професионално натрупване, за да се стигне дотам да кажеш всичко с един обект.

–Имате две успоредни изложби в София и в Сливен с едно име – какво ги различава?

–Когато планирах моя юбилей, тръгнах с идеята да направя изложба в Сливен. Но междувременно ми се обадиха да направя самостоятелна изложба и в София. И защото изложбата в София, която се откри през юни, ще продължи три месеца, бе невъзможно същите картини да се пренесат тук. По тази причина направих две колекции – за там и за тук. В Сливен показвам неща на нивото като „софийските“. Най-хубавото пазя за Сливен. Сливенската публика е привилегирована, защото ще види и рисунки, които не са изложени в София.

–Рисуването е Вашата професия, писането – хоби. Така ли е?

–Както вече стана дума, аз имам фамилна обремененост с писането и дъги години не смеех да напиша нищо, защото при пишещи баща и брат, на пръв поглед изглежда, че няма място за трети човек. И сравнително късно, през 2011-та издадох един сборник с разкази със заглавие „До твоя праг, преди да остареят чувствата“ – 12 разказа, посветени на любовта в най-широкия смисъл: към жена, деца, родители, роден град. Правих представяне в Чикаго, имаше доста ласкави отзиви, имах възможност и в Брюксел през 2015-та да направя второ представяне, на което дойдоха и 3-4 души от Сливен, едната жена беше с характерна фамилия – Джеджева. Така че писането остава хоби, основната ми енергия е насочена към рисуването. Но когато човек се пробва и в друго изкуство, разширява кръгозора си в това, с което се занимава основно. Имам колеги живописци, които правят и скулптура, и графика. И си мисля, че не пречи един живописец да пописва от време на време. Всъщност, границата между живописта и поезията е много тънка, но не бих писал поезия, по-добре се чувствам в прозата.

–Кога рисувате и кога пишете?

–Животът в Америка е много натоварен, за жалост. Може би тази натовареност и сам си я създавам, защото се опитвам в Чикаго да развивам и някаква обществена дейност. И по тази причина остава много малко време за рисуване, предимно в уикендите, което съм си изградил като навик – поне няколко часа в събота и неделя да съм пред статива. А писането – обикновено в часовете, в които давам задача на студентите да рисуват. Тогава аз се отделям в един ъгъл, изваждам тетрадка и в тези 6 часа си пиша моите неща, като от време на време поглеждам какво рисуват. Така че – това са откраднати мигове.

–Какво не знаем за Вашите книги?

–Освен книгата с разкази, участвам в списването на един сборник за Каймакчалан, на който подготвяме и втора част. В последните няколко години работя върху един роман, който ще излезе може би догодина. Той е свързан с темата за пътуването, завръщането, родовия корен.

–Децата Ви по Вашия път ли вървят или избраха свой различен?

–Имам син Камен на 25  и дъщеря Деспина на 20 години. Като малки рисуваха и двамата. Камен завърши близка до изкуството специалност – вътрешен дизайн. Депсина е студентка втори курс, учи за начална учителка. В последните години тя се завръща по-сериозно към рисуването и дори участва два пъти в изложби на групата на художниците в Чикаго. През април т.г. двамата направихме съвместна изложба в Чикаго, от която Деси дори продаде две картини. Децата ми говорят български много добре. Деси също и пише, но на английски. Купи си пишеща машина.

–Какво правят за Сливен сливенците в Чикаго – участвате в такъв обществен комитет..

–Оказа се, че доста сливенци живеят в …най-големия български град в чужбина. И преди 4 години създадохме такъв комитет, наречен „Сливенци в Чикаго – за Сливен“. Три пъти досега сме организирали земляческа вечер, на която се събират средства за различни благотворителни каузи в родния град. Първия път събирахме пари за възстановяване на паметника на Шести артилерийски полк, втория път – за купуване на апарат за хемодиализа и третият път, миналата година, изпратихме пари за възстановяването на параклиса „Св. Георги“. Тази година около Димитровден пак ще направим благотворителна вечер, още не сме решили каква благотворителна кауза ще подкрепим. Преди време се прокрадна идеята да направим  някакво кратко издание на „Сливенски огньове“ при нас. Миналата година фондация „Стария бряст“ ни предложи да изпрати фиданка, която да засадим в Чикаго. Намерихме място, сега да видим как може да бъде пренесено дръвчето, така че и на друг континент да има Стар бряст.

–Интересът Ви към историята на ВМРО и подвига на Каймакчалан от родова принадлежност ли е провокиран?

–По принцип историята ми беше хоби още от началното училище, дори преподаватели ме съветваха да се занимавам с история, не с рисуване. Участвах в олимпиади, особено интересни ми бяха слабо осветените периоди. Такива периоди преди промените бяха Балканската и Първата световна война, за тях не се говореше много от криворазбран  интернационализъм. Що се отнася до родовата ми обвързаност със събитията, имам двама прадядовци по майчина линия, загинали на Каймакчалан. И още един наш родственик е убит там, т.е. трима от рода ни са загинали на Каймакчалан, двамата са Зиколови, другият е Козаров. Те са били от с. Славянци, оттам е баба ми по майчина линия. Едва преди 4-5 години се заговори по-сериозно по темата Каймакчалан, покрай инициативата на агенция „Фокус“ и покойния Красимир Узунов. През 2016 г. посетих върха за първи път, миналата година ходих за втори и в резултат се появи идеята да се направи сборник с есета на десетина съвременници, ходили на Каймакчалан, повечето с предци, загинали там. Казва се „Оживелият подвиг. Каймакчалан и Европейската война през очите на потомците“. По Интернет ме намериха много хора, един от тях – Огнян Куванджиев. Оказа се, че неговият и моят прадядо са били в една рота.

Сливен е длъжник на темата Каймакчалан – в града има само една уличка в новите квартали, наименувана на него през 2015 г. Обидно е, че тук не се знае нищо за тази паметна битка. Съзнанието на града не е ангажирано с тази тема. А в миналото сградата на сегашната Художествена гимназия в Сливен е била сиропиталище за сираци от войните. Надявам се един ден да изплатим този си дълг. Много сливенци са участвали и загинали в битките за свободата на Македония. Моите прадядовци също са загинали за каузата Македония. От тяхна гледна точка, Македония е останала неосвободена. В наши дни не можем да се борим за присъединяване на Македония, но можем да се борим за духовно единство между двете държави, най-вече за възкресението на националната памет. Колко години и за Кръстьо Асенов нищо не се знаеше… Миналата година посетих мястото, където е бил убит – с. Корнишор, той е бил погребан в двора на тамошната църква, но на мястото на двора сега има път, а от селото са останали само 2-3 къщи. Намира се близо до градчето Енидже Вардар, сега Яница. Георги Папанчев е убит наблизо, в с. Баница, Леринско. Той също е погребан в църковния двор, такава била практиката за войводите и илинденските дейци, загинали в битките за Македония. Темата ме занимава най-вече като възстановяване и запазване на паметта за тези хора за поколенията.

–Накрая, как се чувства един „художник на светлината“ на 50 и не се ли помрачава тази мечтателна нагласа от годините?

–Естествено е нещата да се променят с годините. Не бих казал, че светлината помръква, напротив – може би тя се издига на по-голяма височина и се променя нейната субстанция, т.е. ако започнем със слънчевите зайчета от Клуцохор и минем през светлината в живописните ми платна, след 50 бих искал да възпроизведа светлината и в хората около себе си.

Разговора води: Щилияна ВАСИЛЕВА