СИРАК СКИТНИК – ВРЪХ ЗА ВРЕМЕТО СИ

Автор: Димитър ПЕТКОВ

„Изкуството е преди всичко къс душа, а после преобразена видимост“ /Сирак Скитник/

 Преди 130 години, на 4 ноември, в Сливен се ражда една от най-ярките и обаятелни личности с трайни и многопосочни следи в националната ни културна история – Панайот Тодоров Христов, широко известен под псевдонима Сирак Скитник. В изявите му като поет, живописец, график, театрален декоратор и постановчик, художествен и театрален критик, публицист, общественик и естет струи новаторското озарение на вдъхновения творец, на безспорния талант, когото Константин Константинов нарича „Връх за времето си“.

Но пътят до върха е дълъг и труден – носталгичният псевдоним съвсем не е декадентска дан на модата, а точен и лаконичен синоним на цяло едно земно съществувание.

Рано губи майка си – сливенката Радка Панайотова Гюлмязова, а баща му – текстилен работник, често остава без работа. Затова малкият Панайот рано поема по чуждите друмища. Отначало е в Софийската духовна семинария /1899 -1903/, после учителствува из Никополско, а след това, тъй като по негово признание „от дете сънува четки и бои“, заминава в Петербург, за да изучава театрална и декоративна живопис при Леон Бакст /1908 – 1912/, на издръжка на своя вуйчо Георги Гюлмязов, известен сливенски художник, землемер и интелектуалец.

Излага за пръв път живописни картини на младежка изложба в Петербург /1912/ и в София – изложбата на Дружеството на южнобългарските художници /1913/. Мимоходом издава в Сливен стихосбирката си „Изповеди“ /1910/, сътрудничи на списанията „Аполон“, „Художник“, „Демократически преглед“, по-късно на „Златорог“, „Българска реч“, „Съвременник“, „Хиперион“, в.“Слово“ и много други със стихове, художественокритически статии, театрална критика, илюстрации.

През 1912 г. Сирак Скитник се завръща в България и участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, бива ранен, награден със златен кръст за храброст, учителства в Асеновград. След 1920 г. се включва в Движението за родно изкуство и рисува декоративно романтични картини с известни иконописни влияния. Прави и множество графични илюстрации, най-хубави от които са към „Български балади“ от Теодор Траянов и „Поеми“ от Едгар По, в които достига забележителна експресивност.

През 1922 г. печели конкурс на Министерството на народното просвещение с великолепното си декоративно табло „Благовест“, участвува с голям успех в изложби в Белград, Прага, Атина, а също така урежда две самостоятелни изложби в София /1933,1935/. Проявява се и се оформя като най-голям наш художествен критик с водеща обществена роля. Особено внимание обръща на театралното изкуство, с което се свързва и пряко професионално като драматург и артистичен секретар на Народния театър /1923-1924/.

От 1935 г. до края на живота си – 5 март 1943 г., е първият началник на радиоразпръскването в България и главен уредник на Българското радио. Въвежда в програмата му народната музика и цялостно подобрява програмата му. През 1938 г. се ражда и радиотеатърът. Като автори на пиеси се проявяват Ангел Каралийчев, Елисавета Багряна и др.

Сирак Скитник изгражда българското радио като истински културен институт, обгражда своето дело с много внимание и любов, превръща го в мисия на живота си. Петър Увалиев казва: „Радиото на Сирака излъчваше мечти”.

Димитър ПЕТКОВ