ХУДОЖНИКЪТ ИЛИЯН УРУМОВ – ЕДНО РОМАНТИЧНО ЗАВРЪЩАНЕ

Изложбата на Илиян Урумов, наречена „Хоризонтът издишва едно обещание“, бе открита преди дни в галерия „Йордан Кювлиев “ в Сливен. Показаните творби са нетрадиционно представени творчески инвенции от преживявания на художника в едно морско лято. Мотото на изложбата е избрано от стиховете на поета Калин Донков. Изработените върху метал пана носят излъчване, като че ли вдъхновено от картините на любимия му романтик Джоузеф Търнър – „художникът на светлината“, но изваяно в собствените му творчески лаборатории.

Творбите от „хоризонта на обещанието“ представят един впечатлен от поезията на природата художник,  който търси своя душевен мир в творческото й преосмисляне. Неговият свободен ум знае какво иска – както и какво търси в нетрадиционния изказ. С новата си изложба младият художник показва едно ново лице. В експериментирането на различни стилове и техники, той никога не предпоставя онова, което ще открие. Този негов така различен във времето почерк може би се родее с мисленето на Дега, който заявява: „Радвам се, че все още не съм открил собствения си стил. Щях да съм отегчен до смърт.“ –  Илиян Урумов не е никак отегчен. Той се забавлява, възторжено и вдъхновено. Но търси и експериментира в изкуството под небето на две постоянни нравствени категории: Смелост и Искреност.

Сливен е родният град на Илиян, в който той преди месеци щастливо се завърна. Семейството му е познато на много хора, включително на мен. Бащата – художник, Никола Урумов, майката Маргарита – литератор. Баба му Анка Банова – бивш главен редактор на в. „Сливенско дело“. Има руска жилка, наследена от дядо му Илия Урумов. И 10-годишен син Борис, когото счита за най-добрата си творба. Сливен за него е не ураганния вятър или славното минало, Сливен за него е „мирис на липи през май“. Да се докоснем до изложбата и нейния автор Илиян Урумов с едно искрено и лично интервю:

– Тази твоя изложба би могла да се нарече нетрадиционна. Можем ли да я наречем един епизод от твоите творчески търсения?

• Аз съм човек, склонен да поема рискове. Обичам да ги поемам, обичам да работя с нови материали, да експериментирам с нови техники. И както неведнъж казвам по повод тази изложба, миналото лято в Поморие у мен се отключи един неподозиран романтик. Аз винаги съм бил почитател на Джоузеф Търнър, на романтизма във френските движения и английския романтизъм също. Толкова много и поезия, и литература, и живопис има, повлияна от романтизма. Но природата е вечна тема. Най-странното е, че към природата няма какво да прибавиш. Можеш да отнемеш. Можеш да направиш много неща, с които да си я обясниш ти самия и евентуално да я обясниш и на бъдещите ти зрители. Аз не мисля да приключвам с тази тема – нито дотук, нито и със същата техника. Обяснил съм си нещо, смятам да направя и някои други работи и като постигна всичко, което съм си запланувал, надявам се да се получи един интересен цикъл.

-Каква е техниката на творбите, които представяш сега? Тези картини са работени върху алуминиево фолио или нещо подобно…

• Работени са върху т.нар. сандвич панел и върху чист алуминий, като подходът при двата материала е аналогичен, но различен. Едното ти дава възможност да влезеш в повече мекота и дълбочина, другото ти дава възможност да направиш една живописна рисунка върху материала. Защото аз не се отказвам от термина „живопис“ в тези работи.

-За мото на изложбата си избрал един стих на Калин Донков от стихотворението „Декември“, който много „мирише“ на поетиката на Борис Христов: „Да затегнем колана, душа и да вървим на небето, откъдето през лятото скочиха всички звезди“. Това мост към романтизма ли е?

• Нарочно не исках на откриването на изложбата ми да се чете цялото стихотворение, защото то е безкрайно меланхолично. У мен в момента няма меланхолия, по-скоро има романтизъм. Мечтание след дъжд, след свежест.

-Каза, че тази изложба е началото на един твой романтичен цикъл, който си си намислил. А досега, в какви води и морета плуваше?

• Ако говорим за изложбите ми, последната имаше подобен привкус. Тя бе завръщане към миналото, само че експериментирах по работи на Рубльов – Андрей Рубльов за мен винаги ще си остане знаков автор, той е вечен. Не защото е ученик на Теофан Грек – на византийската школа, а защото носи в себе си уникалността на една друга, много мощна култура. Това за мене винаги е било ключе към бъдещето. Според мен, вече всичко може да се тълкува като живопис, след като Лучо Фонтана преди има-няма петдесетина години проряза платното, за да създаде илюзия за пространство. И след като тези платна са в „Тейт“ – галерията за модерно изкуство в Лондон, и поставят рекорди в продажбите. Нагледал съм се на много неща. Нагледал съм се на страшно много и класическо, и съвременно изкуство. Смятам, че хората не спират да експериментират, да се изненадват, да се слисват, ако щеш – дори и от самите себе си.

-И твоите работи може би се вписват точно в тази класификация – ти правиш модерно изкуство.

• Аз не мога да си позволя да репликирам Микел Анджело или Рубльов. Мога само да им се възхищавам и да се опитвам, с търсенията си, да намеря моето си лично ключе към този свят. Защото, след като си видял Сикстинската капела и след като си видял стотиците хора, които стоят вътре и шумят, виждаш как хората гледат, ама не виждат. А в същото време теб те изпълва усещане за … смазваща красота.

-За какво искаш „да отвориш очите“ на хората?

• Искам да им отворя очите за почти невидимите моменти, които изпускаме и тези, които като че ли приемаме за даденост. Развивайки темата си, надявам се да мога да им покажа красивите неща, които иначе се затварят в папката със снимки и се забравят, а според мен трябва да не спираме да си ги припомняме.

  

  

  

  
  

  

  
  

–Използвал си материал, който от различни гледни точки, на дневно и вечерно осветление звучи различно. Това е било твоя цел или просто така се получи?

• Това беше експериментът ми с деликатността на материала. Защото самата „небесна“ материя от снимките, родили тези инвенции и от пейзажите, които съм наблюдавал, е деликатна. Искал съм и се надявам, че това се чете в изложбата ми, да постигна тази мекота и в същото време категоричност на пейзажа.

  

  

  
  

       …Илиян Урумов е завършил живопис в Националната художествена академия в София и художествен текстил в Националната художествена гимназия в Сливен. Първите му любими учители са художниците Тодор и Елена Терзиеви. С времето се ориентира и към едно по-театрално творчество. Прави театрални и филмови плакати. Едни от любимите му са за куклени спектакли, като „Тебешрена приказка“ на Магдалена Митева в Благоевградския театър. Следват ги във времето плакатите за спектакли на Младежкия театър, където художникът Илиян Урумов работи над интересни проекти, подкрепен от директора Владимир Люцканов. Незабравима е работата за представлението на Теди Москов „Макбет“, който режисьорът изписва  McBeth – като Мак Доналдс и който спектакъл е изграден по текстове на Шекспир и негови текстове в духа на тедимосковската ирония. Друга любима работа – за дебютния спектакъл „Пустинен кръг“ на Дим. Кабаков, по негов авторски текст. Илиян Урумов навлиза с любопитство и вещина  в дебрите на куклената сценография, на която посвещава 7-8 проекта. Връх на театралната му творчество е авторският му спектакъл в Младежкия театър „Чиста любов“ по Иренеуш Иредински, осъществен с подкрепата на Полския културен институт. Това е спектакъл особен и смел, поставен за пръв път у нас, с много видео и съвременно тълкуване на текста, на автор, когото Станислав Лем смята за полския Достоевски. Последният сценографски проект на Илиян Урумов в киното е „Обичам те, Бойдин“ на Борислав Михайловски.

-По всичко личи, че Театърът те влече неудържимо.

• Театърът ми е като втори дом, към който всеки път се завръщам. Обичам да вдишвам сценичния прах. Дори съм надраскал едно стихотворение за това.

-Художник, театрал и дори – поет?

– Не се гордея с всичките си стихове. Винаги съм казвал: Пиша така, както рисувам. За мен това е импресия, слисване от всяка една материя, независимо дали ще хвана химикалката или тънкописците, или живописта, или метала, или скулптурата, защото обичам да работя скулптура, въпреки че никога не ми е била специалност. Може би това по някакъв начин оправдава присъствието ми в киното и театъра… Аз в повечето си изложби се вълнувам от поезията, която ме е докоснала по някакъв начин и се опитвам да си ги обясня и чрез думи. С думи като тези на поета Добромир Тонев, който за мен е един огромен автор. Няма друг такъв стих, освен Вапцаровия: „След тебе злото диша като хрътка,/ доброто е обществено понятие/ разтвориш ли ръцете за прегръдка,/ ти вече си удобен за разпятие.“ – Това ми беше мото на предната изложба, която се казваше „16 двери“ и тя беше разголване по Рубльов, както споменах. Ето как вървят нещата, в цикъл. Просто се опитвам хем да отварям страница, хем да затварям някакви цикли. И най-накрая се надявам, след години, като се обърна, да открия собствения си смисъл в тези цикли.

-Какво е посланието на твоята първа след завръщането сливенска изложба?

• Изложбата ми, както всички други изложби, които съм правил досега, е с отворен код, свободна за тълкувание – за да може всеки да си намери личното усещане за тези работи. Не обичам книгите да свършват, обичам да ги започвам. А всяка нова страница ти дава една изненада, едно вълнение, една тръпка от това докъде ще се случат нещата. И в момента, когато Пипелота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап духне свещичката, на мен ми става много мъчно. Защото знам, че съм затворил последната страница.

–Коя от твоите изложби считаш за най-доброто си постижение?

• От моите 7-8 изложби, от които в родния ми град две, изкушавам се да кажа – последната. Но реално погледнато, най-сантиментално близка ми е тази, която беше по творби на Рубльов. Тя някакси се получи сакрално, в едно помещение, което напомня параклис, имаше една интимност в работата. Приех като комплимент казаното от моя преподавател, скулптора Ангел Станев, който дойде и каза: „А-бе, аз мислех, че нещата са по два метра…“ – А те са мънички. Но всяко едно следващо търсене ми е любимо. Ако мислиш, обаче, че трябва да направиш със следващата си изложба най-гениалните неща или най-успешните, най-смелите, нищо няма да постигнеш. Докато търсиш, никога няма да си доволен.

-Какво влагаш в една картина или изложба – моментно настроение, усещане или някакво преживяване?

• При всички случаи влагам сетивността си и едно кратко, но ясно осмисляне на проблема, с който съм се захванал. Казвам „кратко“, защото колкото повече се задълбочиш в един проблем, толкова повече бягаш от себе си като автор. Трябва да разбереш проблема, но да вложиш в него толкова, колкото на теб ти се иска. Това е нещото, което много ми харесва в театъра. Трябва да си ти.

-Да минем на „лични“. Колко процента руснак живее в теб?

• Една осма, ако трябва да бъдем математически точни. Дядо ми по баща е роден в Одеса, неговата майка е рускиня, той е на 8 години, когато пристигат в България. Илия Урумов, също небезизвестна личност, директор на Старческия дом в Сливен, преди това е бил кореспондент на „Труд“, занимавал се е с журналистика и фоторепортажи, може би той ме е запалил към писането и към фотографията. И неслучайно нося неговото име. Спомням си пишещата му машина и как се учех да тракам на нея. Той постоянно пишеше. Направи две книги, едната от които се казваше „Смъртта на стария бадем“ – малка книжка за залеза на живота, в която бе събрал опита си от Старческия дом и всички истории, които беше видял и преживял. Другата не е издадена. Аз съм прекарал детството си в Москва. Нося руското като усещане не само на кръвта, но и на това, което съм видял там – мащабите, културата. На 9-10 години четях свободно на руски, което ми даде възможността да съпреживея една прекрасна литература на матерен език, което е великолепно усещане: да четеш автора по този начин, по който го е написал, без да се съобразяваш с преводача. За киноизкуство важи същото.

-Да те питам ли за руския връх в него – Тарковски, който бе честван наскоро?

• Няма автор, който да е казал повече неща. Опитвам се да го сравня с много други, с Фелини ако щеш, с Кубрик от едно по-ново време и пак стигаме до романтизма, до голямата магия, която правят тези автори, така различни и гениални.

-Кажи за сливенското в теб – кога и как усети, че то е важно?

• Неслучайно се върнах в родния си град. Дълги години опитвах да живея на други места, по друг начин, пробвах какви ли не работи – къде се лутах, къде успявах, къде постигнах някои неща. Не е творческа амбицията да си задължително в столицата или в някакъв много голям град, да се мамиш, че по този начин си успял, щото, видиш ли, това е пътят… – Не е това пътят. Пътят е в събирането. В един момент, някои по-рано, други по-късно, узряват за това, че трябва да се „съберат“, да се концентрират в себе си и да измъкнат най-доброто от това, което този опит, който имат, ще им даде.

-Какво е Сливен за Илиян Урумов?

• Мирис на липи през май. Едно полузагадъчно обещание за майски дъжд. В никакъв случай не е вятърът, не е даже и историята на града, защото историята, тя е много важна, но всички я знаем. А личното си усещане си го пазиш ревностно за себе си. Липите по главната улица за мен са толкова сантиментални… Там съм роден, срещу Художествената галерия, с една прекрасна гледка към голямата червена къща на изток от нашия двор, в който играехме като деца. Бяха прекрасни години! В един момент всички тръгнахме нанякъде, да си дирим късмета. Важното е, че при мен има някакво завръщане, най-вече към себе си.

-Разкажи повече за сливенския си род.

• И от двете страни родът ми е любопитен. Като започнем от моята баба Анка Банова – една сериозна личност в публичното пространство, председател на съвета на жените, бивш кореспондент на „Работническо дело“, главен редактор на „Сливенско дело“. Тя е жива и здрава, на 93 години, би било прекрасно да ги докара до 100. Баба ми по майчина линия пък беше герой на социалистическия труд: Павлина Минчева, тя беше и депутат в Народното събрание, аз съм ходил на някакви сесии с нея. Дядо ми по майчина линия Георги Минчев също е бил много ярка личност – театър майстор и осветител в Драматичния театър, когато той е бил в „Зора“, и в Летния театър също. Майка ми е израснала в артистична и разнообразна среда. Надявам се аз и сина ми Борис, да бъдем достойни техни наследници.

-Стигаме до твоята съпруга актриса…

• Имам прекрасна съпруга, мой коректив, човек, който винаги ще застане зад мен и ще ми каже искрено какво се е получило и какво не се е получило – ще ми каже истината. Аз обичам да имам около мен такива хора, които никога няма да ме излъжат. Като например баща ми, който винаги чудесно ме сваля на земята, което е много хубаво. Защото, като тръгнеш да се разпиляваш и някой, който ти е близък, те гледа отстрани, добре е за самия теб, когато ти каже: „А-бе сега, почини си малко, вземи въздух, погледни нещата по различен, екстраординерен начин…“ или дори, ако щеш, да каже: „Спри! Правиш глупости!“ Майка ми е доста по-обрана, но е също много точен и категоричен човек. Аз разчитам на тяхното мнение. Въобще, обграден съм с едни деликатни и в същото време изключително смели в мисленето си хора.

-Защо кръсти сина си Борис?

• Мислихме много имена, говорихме с жена ми, обсъждахме ги и накрая и двамата стигнахме до Борис. Първо, Борис е едно от малкото имена, които са наистина български. Второ: Борис Първи е Покръстителя. И трето – дивата котка Барс – снежния леопард, което се смята за едно предполагаемо тълкувание на името. То може да идва и от персийски, но е с доста сложно и старо значение.

-Като един все още млад творец, какво искаш да направиш от себе си – в близкото бъдеще, например?

• В близко бъдеще ще продължа романтичната си серия, ще я направя по един малко по-различен начин, ще направя нови неща, с които се надявам пак да изненадам сливенската публика – и не само сливенската. Искам да продължа да се занимавам с театър, с кино и с рекламен дизайн, много насоки съм си планирал.

-Каза, че обичаш думите. Четеш безразборно или подбираш любими писатели? Стихът на Калин Донков, например, много ми „замириса“ на Борис Христов…

• Имам честта да се познавам с Борис Христов, даже съм илюстрирал една серия негови книги – „Митографии“ – сборник от три книги плюс три диска, беше библиофилско издание в малък тираж, който той раздаде на близки хора. В илюстрирането на книги, прощъпулникът ми беше със стихосбирката на Ивайло Васевски „През очите на здрача“ – една интересна поетична книга, която също ми „замириса“ на Борис Христов. Там аз направих илюстрации, авторът си ги подбра. Докато в последната книга – на Димитър Кабаков, драматург и поет, директор на Казанлъшкия театър, прочетох стиховете и по тях започнах да работя. Нещата се родиха стих с илюстрация, стих с илюстрация, имаше един ритъм, който и двамата усетихме, даже не сме ги обсъждали. Последните интересни книги, които четох, бяха на Фредерик Бегбеде, на Орхан Памук – има съвременни автори, които пишат прекрасни неща и си заслужава да бъдат прочетени. Но виж, не всичко си заслужава да бъде нарисувано и не всичко си заслужава да бъде филмирано.

  

  

  
  

-Кое си заслужава в този живот?

• Да го живееш. Заслужава си самият живот. Ако откриеш чара му, ако откриеш защо си тук, спираш да се мъчиш и започваш наистина да му се възхищаваш. Да го усещаш с всичките си рецептори, с всички сетива, с цялото си тяло. Приказно е!

                                                                                       Разговора води:

                                                                               Щилияна ВАСИЛЕВА