ДОБРИ ЖЕЛЯЗКОВ – ПАИСИЙ НА ФАБРИЧНОТО НИ ПРОИЗВОДСТВО

Добри Желязков носел златна значка отпред на феса си, почти като в старите приказки за юнака със звезда на челото. На отиване и на връщане от фабриката, той яздел кон по улиците на Сливен, което за българите било забранено – и всички, дори турците, му сторвали път и ставали на крака. Гордата осанка на Фабрикаджията съвременниците му описвали с кожени ботуши и европейско облекло – панталони със синьо сетре.

Първият български индустриалец проплакал в бедност в сливенския квартал Ново село. Годината е 1792-93-та, сочи летописецът на сливенската история д-р Симеон Табаков. Градът под Сините камъни ражда най-достойния представител на творческия гений на българското племе, наречен „Паисий на фабричното ни производство“. Рано остава сирак и в първата си младост се прехранва със сладкарство. Бащиният занаят не го влече. Предприемчивият му дух е пленен от шумния и пъстър свят на караабаджиите. Производството на аби и шаяци е основен поминък в Сливен, където вълна се суши и пере по всички градски вади. Новият му занаят го прави редовен пътник до Цариград, който град му отваря очите за качествената стока. През 20-те години изобретява нов дарак за влачене на вълна. Израснал личност будна и самостоятелна, той търси място в обществения живот. Сбира се с луди млади сливенци, включва се в основаното от д-р Иван Селимински  „Тайно /Народно/ братство“ през 1825 година в Сливен. Четири години по-късно е принуден да напусне града.

Влива се в Голямото преселение на сливенци, които проточили керван след оттеглящите се руски войски на Дибич.  В Бахче Сарай край Севастопол се жени за преселничка от Сливен, ражда им се син Иванчо.  В Екатеринослав, на юг от Харков, за пръв път помисля да основе своя тъкачна фабрика. Занича често машините в руските фабрики и сам конструира няколко фабрични чарка на вода. Пренася ги в Сливен завити в скубана вълна, от Севастопол през Черно море.

В сливенски двор през следващата 1834 година вдига първата в града едноетажна фабричка. В къщата на жена си в Мангърската махала осъществява мечтата си. Каменната работилница, дълга 22, широка 5 и висока 4 метра, разделя на предачно и тъкачно отделение. Отделно – бояджийница. За оцветяване на платовете и преждите, край тях в двора сади донесения от странство храст за боя „зърнестец“. По неговите чертежи и заръки, по руски образци, сливенските железари правят първите станове, дараци и чекръци. Монтирани в технологичен ред, по отдели, Добревите машини слагат началото на българското индустриално производство. До края на годината те дават първата продукция – налагат на пазара сукна, аби и шаяци с високо качество.

Турската власт харесва Добревите платове. В 1835 г. местната управа праща мостри в Цариград. В работата на майстор Добри от Сливен империята съзира начин да свие разходите си за скъпи платове от чужбина. Повикан е да представи платовете си лично. Поема за Цариград през Одрин, качен на талига, със свито в дисагите червено и синьо сукно. То впечатлява Високата порта, великия везир и самия султан Махмуд Втори. Вратата към успеха му отваря внукът на Софроний Врачански княз Стефан Богориди, който в това време е висш турски сановник.

На 4-ти /16-ти н. ст./ февруари 1836 година, Султан Махмуд Втори издава специален Ферман, според който Добри Желязков получава правото да ръководи производството на платове за турската армия, като се освобождава от всички данъци и други тегоби.

Първата държавна фабрика в турската империя изправя ръст в Селишкото дефиле над Сливен, под ръководството на Фабрикаджията. Там Добри пренесъл своите станове, дараци и чекръци, направил и нови. Запретнал ръкави, пазарил работници и ги обучил. Работел предимно сукна от испанска вълна за офицери и чиновници. Работниците му ходели с високи фесове с пиринчена значка и пискюли през врата. Наричали ги „фабрикаджии“, начело с господаря им Добри Фабрикаджият, който успял много в предприятието си. Султан Махмуд му дал звездообразен медал за успехи и заплата, равна на платата на сливенския каймакамин. Фабриката му правела 20 000 аршина ( 13 700 метра ) плат годишно. След серия от разширения и преустройства, стигат до 50 000 аршина ( 34 300 метра) за година.

Новото фабрично здание строят през 1842 година, на три етажа, с дължина 86, широчина 16 и височина 10 метра. Стените му, градени от камък и хоросан, са дебели един метър, от тях гледат 100 прозореца с железни решетки. Внушителните размери на фабриката я нареждат на второ място по големина в българските земи, след Рилския манастир. Вдигнатата над самия град фабрика се вижда отдалеч и всички пътешественици я сочат за най-голямата забележителност на Сливен. Описват я Ами Буйе през 1837, проф. Хохщетер през 1869 и Феликс Каниц през 1872 г., които отбелязват, че годишно фабриката изкарва 100 000 тона синьо сукно и аба.

В двора на фабриката се появяват административна сграда с баня и стаи за отдих на управителя и главния майстор, друга сграда с пет стаи за подмайсторите, а в отделни постройки – канцелария, кухня, железарна, леярна, бояджийница, сушилня. Купуват се машини за десетки хиляди грошове от Англия и Русия. След многото упорита работа и усилия на Фабрикаджият, изпратеният от Истанбул ревизор Ованес Дадиан гарантира, че сливенската фабрика вече може да се равни с водещите английски текстилни фабрики. Заснемайки фабричния двор и помещенията в него, през 1901 г. областният архитект  Георги Козаров установява, че общата му площ е 15 500 кв. м, а застроената – 3 920 кв. метра.

По стара българска традиция, хвалебствията за фабриката се зловидят на завистници, които забиват нож в гърба на Фабрикаджията. Сливенските чорбаджии не могли да търпят славата на „тоз чиляк от нищо и никакъв род“ и загатнали на местните турски власти за някакви Добреви рушвети. В това време покровителят му Султан Махмуд Втори е убит и на трона сяда Султан Меджид. Сложили за аенин (войвода) на Сливен Мустафа бей, зъл и суров турчин. Цариград иска да унищожи договора с Фабрикаджията. Той не отстъпвал. Един ден Мустафа бей със заптии отива да му вземе ключовете. Разгневил се Добри, че грубо потъпкват правата и авторитета му. Зашлевил плесница на аенина и затворил фабриката. Работниците вдигат стачка да върнат Фабрикаджията. Стачката не успява, но записва в историята, наред с първата фабрика, и първата организирана стачка в Империята, само че не против „началника“, а в негова защита. Така или иначе, Добри е отстранен от фабричното кормило. За управител слагат Мустафа бей.

Дълго време Фабрикаджията търси правата си, пътува напред-назад до Цариград, води дълга и изтощителна битка с турската администрация, почти се разорява. Заради заслуги в изграждането на сукнената фабрика в Сливен, турското правителство го помилва и изпраща в Измир, Мала Азия, за да основе там нова текстилна фабрика. Пуска я в експлоатация, но през 1855 г. размириците от Кримската война го подгонват обратно към Сините камъни. Сломен от труд и гонения, той се връща в Сливен сетен сиромах и ляга на легло, скован от ревматизъм. 12 години е почти парализиран. А във фолклора се появява песен, която казва, че Фабрикаджията бил застигнат от клетвите на сливенските вдовици и сиромаси, на които основаната от него фабрика отнела препитанието– домашната манифактура е погълната от фабричното производство.

По-сетнешният управител на Държавната сукнена фабрика Хюсеин бей, който обновил парка с модерни машини от Франция, Австрия и Белгия, донякъде реабилитира Фабрикаджията. Сам той го потърсил, запознали се и често се допитвал до него по индустриалните въпроси. Скришом от турското правителство, той отпуснал на тайния си съветник пожизнена пенсия от фабричната каса.

Щилияна ВАСИЛЕВА