ИЗПИТАНИЕТО НА СЪНЯ: ЗА КОГО Е ТВОЯТ ХЛЯБ В ДЖОБА – ЗА ТЕБ ИЛИ ЗА ДРУГИТЕ?

Заглавието на пиесата „Хляб в джоба“ побира основния въпрос в новото представление на Сливенския драматичен театър. Творба на един много любопитен, но почти непознат за българската публика автор, ще видят зрителите на неговата сцена.  Пиесата на „новия Йонеско“ Матей Вишниек „Хляб в джоба“ се поставя за пръв път в България.  Премиерата е на 27 и 28 януари в Камерна зала „Слави Шкаров“.

Българската театрална общественост слабо познава Вишниек, може би единствено от пиесата му „Работа за стар клоун“, поставена на сцената на Народния театър от Ивайло Христов. Както и от преведения от Огнян Стамболиев сборник с негови пиеси, предназначени за камерна сцена, „Пътникът в дъжда“. Със своята стилистика, авторът се родее с Йонеско и Бекет. Неговите пиеси на абсурда, освен огледало на човешката душа, съдържат дълбок социален контекст. По времето на Чаушеску, Матей Вишниек става политически емигрант във Франция, където забраняваните му от тоталитарната власт драматургични произведения виждат бял свят и започва тяхното шумно дефиле по световните сцени. В обектива на камерната сцена авангардистът  Вишниек представя герои, които, изправени пред енигмата на света и природата, в абсурда на своята самота и отчужденост, задават важни въпроси.

Едноактната пиеса „Хляб в джоба“ „влиза“ в драматичното действие с двама мъже, които стоят надвесени над изоставен кладенец. Взират се в дъното му и слушат напрегнато. В кладенеца е паднало куче. Мъжете – човек от елита и човек от народа – обсъждат причините за кучешката неволя, но дали това ще доведе до спасението на едно живо същество е загадката. С прийомите на игровия театър и свежо чувство за хумор, в 56 минути и 30 секунди, на театралния тепих се води една фантазна „битка“, която се движи на ръба на реалното и сюрреалното, на границата на съня и действителността…

Идеята на спектакъла в най-синтезиран вид носи един диалог между нейните герои, който звучи така: „-Нали всички знаят, че кучетата живеят при хората? – -Какво от това, нима и другите животни не живеят при хората: конят, котките, зайците?Но ето, че вече идва време, в което никой не иска да живее при човека. Не разбирате ли това?“  Тук е и ключът към прочита на младия режисьор Веселин Петров.

Театралният разказ започва с Глас, който любителите на театъра няма да сбъркат. Това е любимецът на публиката Атанас Атанасов, професорът от НАТФИЗ, актьорът носител на Чинтуловата награда за литература и изкуство. Той въвежда публиката в поетиката на Вишниек със стихотворението „Ангел“ – „портал“ към необятната тема за Човека като паднал ангел, родена може би още от библейския сюжет за Каин и Авел.

Същият глас доведе на сливенската сцена екип от млади вдъхновени творци, негови студенти от НАТФИЗ. Веселин Петров е асистент на проф. Атанасов в НАТФИЗ, а тримата актьори, участващи в представлението – негови абсолвенти четвъртокурсници.

Само на 31 години, ВЕСЕЛИН ПЕТРОВ е носител на „Аскеер“ за изгряваща звезда, за  ролите си в спектакъла „Кралят Елен“ на Театър „Азарян“ в НДК. В театралната работилница „Сфумато“ участва в три представления, две от тях печелят Малкия сезон. В списъка на новаторските му превъплъщения е пърформансът „Актьори срещу поети“. Завършил и куклено, и актьорско майсторство в НАТФИЗ, в момента е специализант по режисура на проф. Пламен Марков и същевременно учи магистратура по Литература, кино и визуална култура в Софийския университет. С това не свършват театралните му занимания. Веселин Петров е запален привърженик на ИмПро театъра и от прощъпулника си в „Хахаха ИмПро“ досега вече има своя ИмПро формация „Клонираните“. Част от клонираните от него актьори участват в Сливенското представление. Като режисьор работи за втори път, след съвместната работа с Мартин Каров в „Хора с куфари“ на Ханох Левин в учебния театър на НАТФИЗ. „Хляб в джоба“ е неговият самостоятелен режисьорски дебют, за който говорим сега.

–   Защо един вече успял актьор се ориентира към режисурата? – Нещата са свързани, едното води до другото. Как да кажа, най-известните баскетболисти после стават голф играчи…

–   Как стана „топлата връзка“ със Сливенския театър? – От Сливенския театър са започнали кариерата си много големи театрални имена, включително и нашият професор Атанас Атанасов, и проф. Пламен Марков. И аз реших, че режисьорският ми дебют трябва да бъде на специално място. Това специално място изискваше специални хора, това беше една от причините да избера тези актьори.

–   Любимата Ви пиеса е „В очакване на Годо“, казвате. С какво Ви привлече Вишниек, който се родее с Бекет и Йонеско?  –Той и неговият театър обявяват, чрез изкуството, една борба срещу режима в Румъния. През 1987 г. той бяга във Франция, понеже неговите творби остават „работи в чекмедже“. Аз също съм решен да водя борба за завръщане на човешките ценности и добродетели, които все повече изчезват от живота ни и се появяват някакви изкуствени техни аналози. Но човек трябва да се пребори първо вътре в себе си и след това, намирайки пътя към тези важни духовни измерения, да го покаже на другите. Матей Вишниек се занимава с това докъде може да стигне човекът с това вглеждане „в пъпа си“, с акцента върху „аз“-а и тоталното заличаване на човешките добродетели. Пиесите му се занимават с тези въпроси през чувството за хумор. Ако Шекспир твърди: „целият свят е сцена“, Вишниек казва: „по-скоро цирк“. Като почитател на игровия театър, това ме привлича.

–    Нещо повече за жанра и темата на „Хляб в джоба“? – Тази пиеса не може да се определи с точен жанр. Аз бих я нарекъл парадоксална черна комедия с абсурдни елементи, която разказва за човека като паднал ангел. Дадена му е възможност да направи добро, но той прави всичко възможно да не го направи. Мъжът с бастунчето и Мъжът със шапката се занимават един с друг и със себе си. Те имат реална възможност да направят добро, да спасят живо същество и в крайна сметка, успяват или не – нека хората да дойдат и да видят. И в тази, и в други пиеси на Вишниек  я има тази линия – за жестокостта на човека, за навика му да манипулира другия и да се оневинява, за да насочи вината в друга посока. Кой е виновен, кой е хвърлил кучето, защо – това е част от загадката, която ще запазим в тайна.

–   Кое беше най-хубавото и кое – най-трудното във Вашия пръв режисьорски прочит на тази пиеса? – В текстовете на Вишниек има много подводни течения, които могат да те накарат да изгубиш баланса. След като прочетох и много други негови пиеси, усетих тази атмосфера, преливаща от реалност в сюрреалност, някакви неща, които в нормалния театър трябва да се „оправдаят“, да се защитят, защо са се случили. При Вишниек с единия крак си в реалността, с другия – в сюрреалното, той смесва тези два свята и така коментира важните теми. Това, бих казал, е нов жанр, много интересен. Въображението ми се чувства добре в тази зона. Трагикомедията винаги ми е била интересна. Хуморът е начинът, по който човек може да се надсмее над нещата, а след това да се замисли. Не харесвам  дидактично размахания пръст: това е добре, а това не е. Всеки има свой живот, свой свят, свои истини и никой няма право да му казва какво да прави. Аз вярвам, че това е Свободата.

Негови „съучастници“ в спектакъла „Хляб в джоба“ са абсолвентите на проф. Атанас Атанасов, с които Веселин Петров работи не за пръв път.

КИРИЛ НЕДКОВ е сто процента сливенец – роден в Сливен през 1990 г. и отраснал в родния град, възпитаник на Езиковата гимназия „Захари Стоянов“. Занимавал се с лека атлетика, тренира този спорт още в Сливен, при Стефан Станев и Богдан Славов, след това прави рязък завой към театъра. Сантиментът му към сливенската сцена подклажда неговият професор Атанас Атанасов и предизвикателството да зарази публиката.

–   Работите над един текст, който никак не е лесен… – Чисто актьорски, той е огромно предизвикателство. Няма кой знае колко действие в него, на пръв поглед не се случва нищо, защото героите не предприемат нищо. Те през цялото време „чакат Годо“, измислят всякакви щуротии, само и само да не предприемат някакво действие, с което да спасят едно живо същество. Но в нашата трактовка всъщност има много действие. Представлението е изключително игрово, интересно е още, че публиката няма да бъде оставена само да гледа от седалките, ще й се наложи и да участва.

–    Трагичен или комичен образ е Вашият герой – Човекът с бастунчето? – Трагедията и комедията винаги вървят ръка за ръка. Няма само комедия или само трагедия. Човекът на сцената може да има огромен проблем, но това да изглежда много смешно в залата. Героят ми е лъжец. Той извежда по изключителен начин линията докъде може да стигне човек, за да „измие“ ръцете си. До каква жестокост може да стигне спрямо друго човешко същество или спрямо друго живо същество. Все повече си мисля, че ние, хората, сме много по-жестоки от животните.

Ролята на Човека с бастунчето си поделят Кирил Недков и ЙОРДАН ВЪРБАНОВ и това не е прецедент в съвместната им актьорска работа. Преди да попадне в НАТФИЗ, Йордан се занимава с танци професионално. По-рано се обучава в театралната студия на читалище „Славянска беседа“, където се влюбва в сцената.  Какво му носи сегашната работа в Сливен?- И за нас тримата това е много интересен актьорски опит, изключително голямо актьорско предизвикателство – нещо, което е много трудно, но ако можем да намерим средствата, ако можем да ги изработим и изразим в самия спектакъл, за нас ще бъде истинско щастие.

Човекът с шапката е БОЯН ПЕТРОВ. Само на 22 години, талантът му вече е забелязан. Преди да го приемат в НАТФИЗ, посещава школата на Младежкия театър при Малин Кръстев. Радва се, че е попаднал в интересен клас под ръководството на талантлив професор, който учи своите студенти на честно и сериозно отношение към работата. – Моят герой е човек от народа. – казва Боян. –Той се бори за правда по някакъв начин, за справедливост, но смешното, интересното и странното е, че не прави кой знае какво по проблема. Любимата ми реплика е:“Аз, драги господине, имам чувството, че ние двамата с вас просто сънуваме.“ В нашето представление има една много странна линия – на места прилича на сън. Моят персонаж много се вълнува от природознанието, естествения свят, от природните явления. Какво говори за китовете например? – „Има нещо изключително странно в това, че китовете сами по своя воля, се хвърлят от водата на брега, за да се убият…“ Т.е., през едни на пръв поглед странни, несвързани, нелогични неща, сами по себе си атрактивни, ние се опитваме да представим впечатляващо сериозни теми от нашия свят, от нашето съвремие.

–    Как попаднахте в това сливенско представление? –  Поканата на Веселин Петров да участвам в него за мен беше голям комплимент и приятно събитие. Ние сме работили заедно и преди това, той ни е асистент по актьорско майсторство в НАТФИЗ, имаме опит заедно, имаме общ език с колегите и със самата пиеса. Това е абсурд, а абсурдът е изключително интересен – двама мъже, човеци, на празна сцена, една дупка по средата и безброй проблеми. Един голям общ проблем преминава през  различни образи, през различни изключително актуални теми, които се обсъждат и които ни засягат като хора. Игровият театър е много изкусителен за актьора, дава възможност да покажеш  широка палитра от умения и е приятен за публиката.

Впечатляващ е образът на сценографията на МИХАЕЛА ДОБРЕВА, също главно действащо лице в спектакъла. Тя превръща кладенеца в черна дупка, около която се завихря  огромна спирала. Кръгът на сцената не просто повтаря мотива за кладенеца, а я превръща с своеобразен тепих, в арена, на която се разиграва истинска битка. Този тепих наподобява и манеж в цирка, а на сцената присъства един любим елемент на художничката – огромен камък, който заема много форми и е важен за финала.

Вече е изгряла в българското театрално пространство младата звезда на сценографката Михаела Добрева, завършила Художествената академия при проф. Светослав Кокалов, с магистратура „Авторски и визуален спектакъл“. След шест представления на професионална сцена, тя продължава да усъвършенства уменията си, като докторант в специалността „Дигитални изкуства“. За нея работата с Веселин Петров е поредно вдъхновение. – „Винаги е било удоволствие да се общува и да се работи с него. Имаме общо мислене и визия за театъра. Той успява по много хубав начин да сформира екип, да събере хора, които могат да си говорят, да се подкрепят, да си помагат и да коментират заедно работата си. Театърът е отборно занятие и въпреки че правим различни неща, включително и композиторът Георги Атанасов, всеки „има пръст“ в общото.“

Значението на символа „Хляб в джоба“ режисьорът тълкува така: „Всеки си носи хляба в джоба. Въпросът е дали е само за него или би го дал на някой друг.“ А образът на Кучето е голямата метафора, подобна на Годо. Кой е Кучето – това е загадката в пиесата.                                                                                                                                                                 

                                                                                      Щилияна ВАСИЛЕВА

                                                                                       Снимки: Боян Лазаров