МЕЖДУ МЪЛЧАНАТА ВОДА, ЮНАШКОТО ХОРО И БАБИНДЕН – КЪДРАВИ МИСЛИ

… Наблюдавах със смесени чувства приготовленията за юнашкото хоро в забентената в чест на Богоявленския празник в Сливен Новоселска река. Начетох се и се наслушах напоследък на невежествени писания за „спасяването“ на кръста и „възраждането“ на неизвестна стара традиция по Йордановден в нашия и други градове на страната, начело, разбира се, с Калофер. Съпротивата ми срещу безмисленото модно патриотарство обаче се сломи, попитайте ме защо. Възприемането можеш да обясниш по-трудно от отрицанието.

Не можех да затворя очите си за огромния интерес на хората към необичайното зрелище, събрало за пета година над хиляда души от двете страни на реката. Тази година като че ли всичките сливенски Йордановци и Йорданки бяха дошли тук да празнуват – в множеството игла да хвърлиш, нямаше къде да падне. То беше събрало в себе си хора различни, от всякоя възраст и занятие и това не бяха просто любопитни зяпачи или саркастични сеирджии. Бяха патриотично заредени и от червеното вино, и от желанието за празник сливенци, хора с искрящи очи, които снимаха с радостни възгласи всеки миг от „подвига“ на героите на събитието. Юнашкият танц беше предшестван от традиционното хвърляне на Кръста във водата от свещеника и обичайното съревнование за изваждането му, спечелено от 20-годишен спортист. Но дори любопитството към извадилия кръста смелчага беше скромно. Хорото – всички чакаха Хорото! То се състоя под буря от радостни възгласи. Биеше тъпана, ручеше гайдата, гърмяха пушки и пиратки, валяха похвали към играчите – мъже млади, зрели и възрастни, юноши, дори и сополиви малчугани. Свиканите от сдружението „Св. Георги Победоносец“ десетки мъже в народни и хайдушки носии, с везани ризи и тежки ямурлуци, под звуците на нарочно доведена гайда, поведоха мъжко хоро в ледената вода, предвождани от отец Силвестър, с развети хайдушки и трикульорни знамена…

Традицията за хоро в ледената река на Богоявление не е сливенска. Тя не съществува в миналото на града. Единствено мястото на събитието е същото: „На Юрдановден / Водокръщи / черковният Кръст се е хвърлял в Новоселския вир.“ Според историографа на Сливен д-р Симеон Табаков, „Тия, които се хвърляли във вира, за да го вадят, през цялата година не ги тресяло.“

Трудно е да се ориентираш в морето от ураджийски репортажи и противоречиви коментари на кметове и историци на колко години е и Калоферската традиция за ледено Богоявленско хоро, която кандидатства за културния календар на ЮНЕСКО – на 100,200 или на 300 години, или пък едва на 20-30… Дали това мъжко юнашко хоро не е чиста мода, след като дори прославения Антон Хекимян се снима в него? А не беше ли жертва точно на тази мода премръзналия във водата мъж с хипотермия втора степен на Богоявленския ритуал в Калофер през 2017-та? Ако калоферците твърдят, че то е техен местен принос в световната културна история, само от подражание ли  Богоявленско хоро се появи в копи пейст варианти в Дупница, Зверино, Благоевград, Троян, Свищов, Сливен  и още доста неспоменати?

Чисто български ли е този обичай и ако не е – кое му е традиционното? На някои места в Гърция и Кипър също битува практика за влизане във водата за кръста. В Прага десетки смелчаци скачат във Вълтава като част от празничното Богоявленско къпане. Има и руска православна традиция на къпане в дупка с формата на кръст на Богоявление (при тях на 19 януари). Тази дупка се нарича „Йордан“ и се смята, че потапянето в нея отмива всички грехове, тъй като злите духове, които бродят по земята, изчезват в река Йордан…

Но Хорото – тази неразгадана българска мистерия с неравноделен ритъм и неговата магия със сигурност са български патент. Загадка е защо то винаги се върти обратно на часовниковата стрелка, като планетите в Слънчевата система, а гайдарят е винаги в средата на това хоро и дали то не е свързано с езическия култ към слънцето на старите българи. От незапомнени времена, на xopo българинът се хваща винаги, по пpaзници и радостни поводи. Като че ли и преди, и сега, чрез ритмите на хорото, xopaтa ce зapeждaт c eнepгия и ce cвъpзвaт c Bceлeнaтa, с Природата – и със своята истинска cъщнocт. Българското хоро, дори когато е описано като страшно и кърваво, е един удивителен и свещен ритуал на единението. Мисля, че в случая то има своето основание, обяснение, оправдание.

Това мъжко хоро носи ярък патриотичен знак, защото заявява: Вижте какви смели и здрави мъже сме, не ни пука да играем в тази ледена вода. Българи сме, юнаци сме, силни сме, когато сме заедно. Не е ли това емоционално пречистен преразказ на изкривения от политически дивотии парламентарен девиз „Съединението прави силата“? Може да ми се иска да е така… Но ако действително това мислене заразява, народът ни има шанс да се измъкне от блатото и да помете всеки, който се изправи на пътя на неговото единение. Заражда ли се нещо смело, ново, българско, което се опитва да проходи, да порасте, да заяви гръмко себе си? Може отново да ми се иска да е така…

Аз просто се опитвам да си обясня как и защо се появи този шумно одобряван съвременен фолклор, с видим патриотичен белег, който така мощно се свърза със смесицата от християнски обреди в чест на явяването на Спасителя и народните вярвания за лечебната сила на водата. У нас винаги християнският празник и старите езически ритуали са силно преплетени. Тридневните Водокръщи /Водици/ са свързани с отварянето на небето, когато сам Бог застава на портата и изпълнява желание, но в същото време се вярва, че в полунощ срещу Водици /Богоявление/ водата започва „да чува“ и да сбъдва желания. В нощта на Мълчаната вода, съд с чиста вода цяла нощ “мълчи” под звездите. И всеки, който иска “сбъдване”, до тази вода изрича най-голямото си желание. Бог и Водата го чуват и го „сбъдват”.

…Така или иначе, Богоявление премина с юнашкото сливенско хоро и осветената в Новоселския вир вода – т.нар. Мъжки водици, мина и вчерашния Ивановден – Женските водици, които доведоха Бабинден. С Водици завършват мръсните дни. Нарича се за Ново начало.

В Сливен традицията повелява младоженците да се къпят на Ивановден, а булките – на Бабинден. И на Бабинден мъжете да внимават, че днес властта вземат бабите и жените, които често, в незнаен час, на този ден ги правят за смях. Сега, да се чуе и знае: в Сливен не само мъжете са признати юнаци – до тях открай време стои гордо изправена сливенката, а за нея с право казват, че била „жена и зидя“. Но това е тема за друг разговор.

Щилияна ВАСИЛЕВА