КУЦИЯТ ФРЕДИ

Глух тътен пригласяше на аплаузите в такт. Прошарен мъж в края на тълпата усърдно биеше длани, а възторгът му удряше в тялото провесена на лакътя тенекиена тава в найлонова торба тип „потник“. Той сякаш не чуваше произведената от самия него досадна дандания. С току-що купената от пазара евтина тепсия за любимите гълъби, Найден дойде на тържеството на дъщеря си, за което се сети по пътя.

След всяка порция ръкопляскане с боботещата тава, поглеждаше с безпокойство назад към площада, в центъра на който кротко кълвяха три гълъба, единият – по-едър от другите. Това бяха гълъбите на Найден, които го съпровождаха винаги на почетно разстояние: Белият пощенски, сивият Черногорски и любимият му черен принц, куцият Фреди. Фреди окуця след подлото нападение на котарака Боко, от чиито нокти Найден едва го отърва. После го превързва, храни с пипета и цери денонощно с такова непривично за характера си упорство, че Фреди пряко сили оцеля. Вярно, че остана хром с едното краче и не можеше да лети, но тъкмо заради неволята му Найден обикна  куцото пиле повече от останалите си хвъркати питомци. По някакъв начин Фреди му напомняше за самия него.

За да вдъхне кураж в измъченото му телце, возеше го в малка клетка, закрепена на предния калник на очукан велосипед, с който всеки ден докарваше вкъщи това-онова от селяните на пазара. Така Фреди хем гледаше широкия свят като другите гълъби, хем винаги му беше пред погледа – той обичаше да си говорят с очи и жестове, които само двамата си разбираха. Другите гълъби ги следваха в полет край тях и Найден неведнъж се замисляше него ли следват или куция Фреди – безспорен авторитет в малкото гълъбово ято, към което прибавяше изстрадано благородство.

Единствената дъщеря на Найден израсна сираче при живи родители. Баща й до днес, дълбоко в душата си, усещаше вина, че не успя да се впише в живота й. Когато Найден и първата му жена се разделиха, присъдиха голямото момиче на него, малкото – на Женя, заможна разхайтена хубавица, която смени доста мъже. След петата й сватба, старата й майка усети, че няма да прокопса и прибра малката им дъщеря, отгледа я и я изучи. Голямата никой не приласка. Тина остана при него и бял ден не видя от втората му жена, доведената й дъщеря и вродената им лошотия. Мащехата я хокаше неуморно, пращаше завареницата за мляко далеч преди изгрев слънце, а когато млекарите окъснееха или се върнеше с празни ръце, затваряше я в мазето и я държеше гладна. Пред малкото прозорче доведената й сестра притичваше нарочно и унищожаваше с мляскане филия циганска баница със сол, пипер и олио. Веднъж Найден завари Тина да чука стъкла на двора и да ги гълта, и едва я отърва. Заболя го сърцето, но не му стигна волята да се опълчи… На една роднинска сбирка злата жена подхвърли, че момичето му е извън пътя ящно, а фамилният бюджет малък и оттогава Тина не хапна нищо вкъщи. После, отчаяна от родителите си, се приюти при сестра му Сия – тя беше бездетна, обикна детето и го отгледа като свое, но дъщеря му повече не пристъпи прага му. Изучи науките със стипендии и труд и ето я сега, млада абсолвентка, вече омъжена за любимия, с когото седеше на един чин от отделенията. За щастие или не, избраникът беше единственият син на действащия кмет. Бащата не посмя да се представи в новото й семейство, беше беден, окаян, засрамен и пределно безхарактерен, за да промени битието си, отдавна пуснато на самотек.

Той пиеше кротко всяка вечер, затворен в себе си, свиреше на флейта мелодии от духовата музика, в която участваше като млад и гледаше гълъбите си денонощно, като деца, каквито от повторията не му се родиха. Нощем ставаше да ги наглежда, да не би събрат на покойния Боко отново да съгреши с тях. Най обичаше да ги изведе на лунна светлина, когато всички заспят и да ги гали нежно, да им говори до насита и да  чува  какво му отговарят с гъргоренето си, което беше започнал да разбира. Играеха като деца на двора докато съмне, защото той остана едно простодушно дете, жадно за другарство и обич, която намери само у гълъбите. И белите, и черните си кахъри потулваше с едничкото простодушно утешение: „Важно е гълъбите да са добре.“ В себе си се радваше, че и дъщеря му е добре, но тя не подозираше, че отецът, когото упрекваше за злощастното си детство, се е сетил да дойде тук сега.

Тържеството течеше с раздаване на дипоми и прочувствени речи. Тина беше на първия ред, усмихната и лъчезарна и от топлите й кафяви очи струеше една ефирна тъга, един чар, който привличаше погледите и я отличаваше от останалите. Найден се поласка от мисълта, че и той има някакъв принос за това.

Есенното слънце, за да напомни, че още е властно, блестеше яростно в очите на епископ Инокентий, със светското име Страшимир, който говореше тихо и напоително на докараните девойки в строя с ръка на челото, бранейки се от слънцето. Епископът привличаше женските погледи, но се правеше, че не ги забелязва – беше строен дългокос мъж на средна възраст, с девет деца и вързана на опашка кестенява коса. Той извади бяла папка с църковен герб, която се открои рязко на фона на черното му расо и зачете с мек басов тембър посланието си за случая. Инокентий обичаше да слуша хубавия си глас, да чете напътствени речи и дори да ги издава в книжки – като негов духовен баща, местният митрополит подкрепяше всичките му начинания. Епископът искрено се надяваше, че паството чува посланията му, а ако то останеше глухо, мисията му неизбежно ще бъде забелязана от Бог, на когото служеше с упование и вдъхновение.

Малко по-надолу кметът на града гледаше попската килимявка с присвити от ослепителния залез очи, стиснал  голям кметски  букет за празнуващите и изцяло устремен към сцената, на която много обичаше да се показва. Слънцето заби лъч в очите му и те се насълзиха. Усмихна се на себе си – сълза в окото подхожда на случая. Празнуващите бяха млади акушерки, които получаваха свидетелствата си от ректора, а кметът бе дошъл да акушира празника им. Сред тях беше бъдещата му снаха Тина, която трябваше да уважи, въпреки че тя беше от нищо и никакъв род, но щом ставаше част от неговия, важно беше да стори това. Епископът му се падаше първи братовчед, на младини бил наркоман, но отказал дрогата под духовните наставления на митрополита, който го взел под крилото си и направил от несретника божи човек. Градоначалникът дочу, че следващият параграф от словото на братовчеда е анатема на абортите, като особено фатални за морала на бъдещите акушерки. Краен в проявленията на вярата си, епископ Инокентий вече беше успял да анатемоса двама-трима видни градски гинеколози. Най-сетне свещеникът се изпълни с благост и вдигна ръка да поръси със светена вода младото акушерско войнство. Градоначалникът вдигна букета и тръгна с бодра стъпка към предвождащата младите момичета дебела наставница. А-ха, да даде цветята на някоя, на която по ще подхождат, но етикетът си е етикет, кметът – кмет. Подаде букета, чу аплодисменти. Желязната тепсия пак заотмерва такта. Стори му се унизително да говори в такъв тенекиен съпровод и се обърна да види натрапника.

Тогава тенекиеният припев спря. Чу се тъп удар на метал в новите шарени павета. После тавата издрънча на пресекулки, като скачащо по камъните отронено колело. Суматоха, хорски викове. Мъжът с тепсията бе паднал на земята, а тя се беше изтърколила  и притихнала в градинката до него. Бяла пяна напираше от ъгълчетата на устните му. „Топлинен удар!“ – предположи някой. „Едва ли е от слънцето, инфаркт е, може би инсулт.“ – допусна друг.

Преди тълпата да му сложи диагноза, едно момиче изскочи от строя на акушерките, разблъска родителите и техните приятели, които се бяха скупчили около мъжа с тавата. Наведе се над падналия и се взря в лицето му изпитателно.

– Баща ми, това е баща ми! – каза като в полусън. После повиши глас, разтърси рамото му: – Татко?!  Чуваш ли ме, татко?

Найден не беше чувал думата отдавна, беше я забравил дори и тя отекна в замътеното му съзнание натрапчиво, с глухо ехо. Адска болка се опитваше да пробие гърдите му, по челото си усещаше студена пот. Искаше да отвори очи, направи отчаян опит, клепачите му трепнаха, но не намериха сили  да се вдигнат и примирено се отпуснаха. Не искаше да вижда никой, дори и Тина, срамуваше се от упрека в очите й.

– Няма ли лекар? Направете нещо! – чу гласа на дъщеря си, който не беше чувал отдавна, но го разпозна по звънливата нишка в него, подобна на майчиния й глас.

– Аз съм лекар! – извика някой от тълпата, която се разтвори и му направи път.

Мъж със сив костюм, орлов нос и очила с черни рогови рамки се наведе над него. Коленичи до падналия, пипна пулса, потърси ритъма на сънната артерия с пръсти. Изведнъж Найден, който не познаваше никого от празнично пременените  хора, както никой не познаваше кметския тъст и безличния му живот, с незнайно откъде придошла сила, отвори широко очи и погледът му се спря в роговите очила на доктора. Устните му се раздвижиха с усилие и той успя да промълви: „Важно е гълъбите да са добре…“

Дъщеря му го чу и огорчена отново, заплака безмълвно, приятелките й запригласяха в хор, а родителите им ги отвеждаха една по една настрани, стиснали младите им рамене в тревожните си обятия. Някой й подаде ръка да стане.

– Линейката е на път, Тина, не се тревожи. – градоначалникът беше набрал няколко телефона, които спешно се отзоваха на кметското повикване, а в очите на гражданите прочете одобрение, полезно за следващия мандат.

…Фреди кълвеше с другите гълъби зрънца на площада, в очакване на Найден. Колко го е чакал никой не разбра, пък и кой се интересува от верността на един гълъб. Стопанинът му се завърна от кардиологичната клиника след месец, с два байпаса на сърдечния мускул и намери куция Фреди у дома – той някакси беше успял да се добере обратно до стария гълъбарник. И всяка нощ, както преди, двамата куцукаха щастливи по двора, под разбиращия поглед на старата жълта луна.

Стела  Карина