„ГРАДЪТ НА СЛЪНЧЕВИЯ НЕБОСКЛОН“ – НЕОБИЧАЙНО ЗРЯЛ ДЕБЮТ

• Романът на Стефан Чолаков – една неочаквана книга на сливенски автор от последната година 

Автор: Любомир КОТЕВ

Една неочаквана книга на сливенски автор от последната година – „Градът на слънчевия небосклон“, е събитие за съвременната ни литература, дори само заради факта, че е необичайно зрял дебют, но това далеч не е едничкото й достойнство. Стефан Чолаков респектира не само с пластичната си култура, а и с културата си изобщо, с умението да изобразява, но и със знанията си, които му помагат да реставрира древността колкото художествено, толкова релефно, да постигне една убедителна картина, да улови отминалото време.

Древният Египет, съсредоточавал всякога погледа на историците, и на философите, и на художниците, не всякога е отразен с цялата си пищност и великолепие, а още по-рядко някой съумява да вникне в диалектиката на времето. Впечатляващо е, че нашият автор не се задоволява с художническото пресъздаване на историческия момент, че търси и открива проблематиката на славното, но и противоречиво време на фараона Ехнатон. Повърхностно погледнато, той има пътеводна звезда, ярък литературен образец за пресъздаването на онази епоха, но бихме били крайно незадълбочени, ако сравняваме неговото произведение с класическия роман „Фараон“ на Болеслав Пруст. Още по-голяма би била грешката ни, ако търсим лесни паралели с популярните книги „Синухе“ на Мика Валзари или „Фараон Ехнатон“ на Георгий Гулия. И направо непростима, ако сравняваме „Градът на слънчевия небосклон“ с претенциозните, но комерсиални и лековати романи на Пол Дохърти или Мишел Морган, които интерпретират сходна проблематика. Романът на Стефан Чолаков е не по-малко претенциозен, но и твърде задълбочен, истински модерен роман както заради своеобразната интерпретация на историческата реалност, подчертано субективна и доста фриволна, някак метафорична, въпреки прецизната реконструкция, така и заради особения ракурс при осмислянето на действителността. Това е произведение, което ангажира емоционално, въпреки че романовата структура е сериозно разколебана или затормозена от липсата на строен сюжет, от завоалираността на конфликтите и пределно усложнения персонаж. Преплитащите се сюжетни линии, нестройните монолози, потокът на съзнанието, проециран на няколко нива, объркват реципиента, но разкриват не само житейската фактура, а и душевния мир на героя по-скоро детайлно, отколкото цялостно, без това да накърнява художествеността. Напротив, тъкмо тъй се преодоляват повърхностните илюстрации на историята и плитките умувания, за да се постигне мащабно изображение и се отрази не само индивидуалната драма на героя, но и обществената колизия. Стефан Чолаков не само е изучил сложното, революционно време на фараона Ехнатон, онази далечна, чужда действителност, но съумява да го отрази находчиво, като пренебрегва мащаба и колорита, ако щете за да се съсредоточи върху психологията на героя, върху човешките му реакции. И тъкмо в съчетаването на белетристичния талант с изследователската страст на автора е гордиевият възел на успеха, останал неразсечен от другите. Повърхностното четене на историята и още по-повърхностното, понякога буквално, а друг път предвзето, отразяване на големите събития е препъникамъкът на всеки, опитал се да даде една що-годе убедителна картина на пищната, цветно, но пределно драматична египетска древност. Стефан Чолаков е вникнал в диалектиката на описваното време, славната, но раздирана от конфликти и противоречия епоха на фараона Ехнатон, тълкувана многостранно от безброй историци и литератори, но останала енигма или поне недоразтълкувана.

Той не просто познава писанията на знайни и незнайни египтолози, а ги тълкува и дописва, съсредоточава се върху същностния за епохата конфликт между наследствената и нова служебна знат, появила се благодарение реформите на фараона, превърнала се в опора на властта му и променила вековната парадигма. Той търси смисъла на обожествяването на Аменхотеп III в неочакван контекст, докато се взира в широко разпространените недъзи на обществото, предизвикали молитвата на фараона, която е съчинена толкова находчиво, че звучи съвсем автентично.

„Поучението на Ипусер“ пък, вплетено в романовата структура и отразяващо събития от първия преходен период между Старото и Средното царство, акцентира върху вечно съществуващите сблъсъци между бедни и богати. И не е важно дали фараон Ехнатон действително, наред с реформата в земеделието, е забранил да се наследяват длъжности и титли, или това е плод на творческата фантазия на автора. Същественото е, че на него не му стига да обозре, обеме, разтълкува фараона като прочутия религиозен реформатор, утвърдил монотеизма, заради което е „първата личност в световната история“ според едни и немилостиво руган според други. Стефан Чолаков се домогва до по-мащабен и по-интересен прочит на историята, до своя собствена интерпретация на грандиозните събития, той вижда фараона не само като религиозен, но и като социален реформатор. Осемнадесетата династия според него неслучайно се слави като „създаваща хора“, щом реформите осигуряват просперитета на свободните хора“, щом позволяват издигане в служебната йерархия всекиму, щом постигат чудото плебса да проникне в знатната каста. И тъкмо тук, в този сегмент, е голямата сполука, това е изненадващата, интересната инвенция, преоткриваща историческото битие, но тя би могла да се възприеме и като несполука за автора от някого, би могла да се тълкува като краен, ненужен и непозволен субективизъм.

Нещо повече, понесен от творческата стихия, Стефан Чолаков не се задоволява с отразяването на свършеното от държавника и реформатора, а търси психологическите реакции на индивида. Идеята да се очовечи фараонът, да се освободи от ритуалността, да се приземи, да реагира като простосмъртен е находка, но твърде делничните му и подчертано съвременни разсъждения не само го лишават от шарма на великолепието, а направо го обезличават понякога. Изневерява на автора чувството за художествена мяра, сполучливите зарисовки, постигащи автентичност, се сблъскват с неуместната модерност на възгледите, убедителният като характерология типаж е неубедителен с реакциите си, а да оставим настрана факта, че той изобщо е твърде двоумящ се, което не подхожда на владетел, изживяващ се като син на Бога.

Аз не се съмнявам, че авторът има достатъчно основания за своята характерна и много интересна интерпретация, досещам се, без да съм вещ в египтологията, че той гледа на фараон Ехнатон като на ренесансова личност, да речем, колкото и условно да е подобно сравнение. Очевидно е, че за него монотеизмът на Ехнатон, прегръщането на новата вяра от фараона не е предпоставена цел, а по-скоро неочакван резултат, предопределен не от развитието на религията, а провокиран от конфликтите в обществото и социума.

Очевидно е, че това не е разказ за богове или биография на фараона Ехнатон, че не е илюстрация на историята, а роман, твърде фриволна понякога словесна игра, в която синът на боговете е представен като човек от плът и кръв, комуто нищо човешко не е чуждо. Нещо повече, това е роман за зараждането, развитието и пропадането на една велика идея, не само и не точно монотеизма, а и истината и справедливостта, да речем. Въобще мащабен е погледът към описваната действителност, задълбочено е тълкуването на историческите събития, впечатляваща е художествената интерпретация. Но проблем все пак има, щом енигматичността на историческата реалност, претворена в романовата структура, става още по-енигматична, затормозява излишно реципиента, пречи му да разбере, да почувства реакциите на героя, да съпреживява. Може да се посочат сигурно и други недостатъци на тази твърде претенциозна книга, но достойнствата й несъмнено са много повече и твърде респектиращи. А радостното е, че „Градът на слънчевия небосклон“ продължава търсенията на прочути световни автори, като открива нови хоризонти, като домисля вече написаното на друго, различно концептуално ниво, като не се задоволява с изображението и тълкуването на египетската древност, а се мъчи да обхване световното време. Стремежът на автора да насели класическата древност със съвременен персонаж според мен е залог за бъдещо творческо разгръщане, а и залог за нови философски концепции, щом хора като нас вече шестват из онези далечни светове…

Любомир КОТЕВ