ДЖАНАБЕТ

• Хубави хора сме сливналиите, ама малко джанабет падаме

„Хубави хора сме сливналиите, ама малко джанабет падаме“. Тази автохарактеристика се е изговаряла и чувала хиляди пъти, когато се съберат поне двама чистокръвни сливналии, без да се замислят какво означава думата „джанабет“. Аз също не зная точното й значение на български. Ако се заровя в езикознанието, опрем ли до етимологии, семантики и пр., ще се получи такава сухоежбина и скука, че ще захвърлите писанието ми още на третото изречение.

Но дори археолозите не оспорват, че сливенския джанабетлик се корени в най-дълбока древност. Невъзможно е, обаче, да се съберат неговите оригинални и убедителни прояви, защото купчината ще се извиси по-висока от Сините камъни. Затова ще посоча само няколко, пък всеки да си прави заключението. Няма да се спирам на безбройните хиперболизации и небиваици, с които се гъделичка местното самочувствие. Като случая с оня злощастен ямболия, чиято жена, акуширана от тамошните лекари, в чест на богиня Диана, го дарила три пъти с дъщери. При четвъртата бременност, той решил да настани жена си в сливенската болница, та дано хайдушко-мъжкарската атмосфера да помогне за раждането на мъжки наследник. Да, ама сливенските АГ-специалисти, от чист джанабетлик, му изродили … две близначки.

Но, да оставим фолклора и да се върнем към реалността, към това, което е било, е и ще бъде. Случки и събития, което не се нуждаят от обяснение и коментар.

Сливенско семейство отива на гости. Още от средата на двора, мъжът се провиква към домакинята – сестра на жена му: „Балдъзке, аз мислех, че пържолите са вече прегорели, пък ти още салатата не си нарязала. Я се разчевръсти, че на ракията ще й мине настинката!“

„Ха! Да си събувам обущата! – си мисли друг сливналия, когато влиза в къщата на „горненец“ – преселник от балканските села, прочут с педантичната си пестеливост. – Че да не му изцапам чергите! Тези килими, дето ги е постлал само за фукня и не смее да стъпи върху тях, да не си ги носи в гробищата!“ – Сливналията нарочно си тьтри краката по девствения килим и с нескрито удоволствие наблюдава прежълтялото лице на горненеца.

Актьорът Кольо Мандаджиев, преди да отиде в ателието на свой приятел  художник, минаваше нарочно през някоя локва, да си накаля добре обущата и да му „нарисува няколко графики“ на пода.

Когато трябвало да го оперират, вече легнал на масата, заобиколен от лекарския  екип, му задали обичайния въпрос: има ли алергия към нещо. „Имам.“ – твърдо отговорил той. Лекарите и сестрите замръзнали. „Към какво имате алергия?“ – попитал  анестезиологьт. „Към Тодор Живков!“ – отсякъл с безупречна актьорска дикция. Наложило се операцията да почака, докато екипът се съвземе.

София, с цялото си столично въздействие, не можа да превие Радой Ралин и той до края си остана джанабет сливналия. В хисарския писателски дом, където често почиваше, знаеше безпогрешно кой в коя стая е, кога работи, кога ляга да подремне. Хитро, уж без повод и цел, събираше децата на колегите си и умело ги насочваше под кой прозорец да вдигат врява. Събере ги около фонтана и започне да им разказва как преди години ходел с другари да се къпе в планинските вирове. Нажежава момчешкия им героизъм и … „Кой ще скочи първи!“. Децата скачат във фонтана, водата полудява, някои се подхлъзват по жабуняка, цопват с дрехите, събарят тези, които все още са сухи, крещят от възбуда и удоволствие. Майките пък крещят от прозорците. Радой умело се е изтеглил от полезрението им, наблюдава отстрани и се кефи на фиестата.

Братята Христо и Панайот Хитови, 1902 г.

Панайот Хитов запазил сливенско-новоселския си джанабетлик до дълбока старост. След Освобождението живеел в Русе, но летните месеци прекарвал в Сливен. Веднаж негов дост-ятак му казал, че на всички свои помагачи Хитов се отблагодарил като им дал по нещо, а него все го забравял. „Иди до „Енювата булка“. – казал му войводата. – На десет разкрача от нея към заник слънце, има едно меше, копай под него и ще изровиш сахънче с алтъни. Вземай ги, халал да ти са, за спомен от мене.“ На следващата година пак се срещнали. Хитов го погледнал и се намръщил. „Защо си с тия вехти дрехи, бе, какво направи алтъните? „. „Бай Панайоте, – заоправдавал се ятакът му. – Що ме пращаш да копая из гората? Нали хората ще помислят, че съм чалдисал и ще ме пукнат от подигравки.“ – „Тъй ли, ама ти въобще не си ходил, мислиш, че съм те излъгал, а? Докарай два кираджийски катъра, вземи и една бетелца.“ Отишли до Енювата булка, намерили дъба, войводата взел кирката и копнал десетина пъти. Отдолу нещо изчаткало. Разровил пръста и извадил тасчето. Вдигнал капака – блеснали жълтиците. „Вземи сега този алтън.“- казал Хитов и посочил най-горната жълтица. Оня я взел, а Хитов захлюпил капака и прибрал тасчето в дисагите на своя катър“. „Оттука – изкомандвал войводата – иди на пазаря и с този алтън купи най-хубавото въже, метни го на салкъма до Сахатя и се обеси, та хората, като те гледат как висиш и се люлееш на вятъра, да казват: „Право дума бай Панайот, че птиченцето на късметя  сал един път кацва чиляку на рамото!“

И друг един новоселец е оставил джанабетлика си в сливенската история. При строежа на Общината, както обикновено става, чиновниците забавили плащането на изкопните работи. Царибашията на каруцарите Васил Думана почакал ден-два, кротко напомнил, но инвеститорите се правели на разсеяни. И той наредил: „Изкопът да бъде засипан, все едно, че не е копано!“ На другия ден стотина каруци пълни, сгамулени с пръст и камъни, спрели пред Общината. Като видели това и като знаели, че от джанабетлик Думана може да премести Бармука до Бършен, общинарите се разтичали и само за четвърт час платили сметката.

Сн.: При Вампора /известна на времето сливенска кръчма/

Не само клуцохорци и новоселци са джанабети. Гюр чешма се славеше с един кръчмар – ненадминат майстор на ракии, вина, пелин и всевъзможни мезета. На петдесетина крачки от кръчмата му имаше хубава баня. Веднаж кръчмарят и баняджията, като нормални съседи, жестоко се скарали. През студена и бурна вечер, когато кръчмата била претъпкана с хора, баняджията се качил на покрива и натъпкал мокри парцали в комина. Бумтящата печка се задавила, гъст лютив дим изпълнил кръчмата. С кихане, кашлене и псувни хората се разбягали. На другия ден кръчмарят лазил като котка по заледения покрив, намерил и извадил парцалите от комина. Не му било нужно кой знае какво дълбокомислие, за да проумее кой го е направил.

И измислил  начин за отмъщение. Избрал ден срещу празник, взел половин килограм червена боя за вълна, издебнал подходящия нощен момент и я сипал в казана, където топлели водата за банята. Цяла нощ водата вряла, боята се „развила“- станала годна да вапца два тона вълна. Сутринта десетки жени дошли да се изкъпят предпразнично. В горещия полумрак, подсилен от парата, се заобливали с топла вода, докато ужасени открили, че са станали по-червени от индианки. С проклятия  и писъци се прецапали надве-натри със студена вода и зачулени, хукнали към къщите си, да се доизмият… И какво мислите – след като кръчмарят и баняджията си доказаха, че са равни по джанабетлик, с тяхна благословия синът на единия се ожени за дъщерята на другия, създадоха здраво семейство, построиха си къща палат, купиха кола, народиха им се чудесни деца… за радост на двамата дядовци – сливенски джанабети.

Сигурен съм, че някой ще каже: „Ама всичко това е било отдавна, днес хората са други“. Бас държа, че сливенския джанабетлик не се влияе нито от хартиените и електронните медии, нито от компютрите, нито от Интернет.

Стария Бряст. Евгени Курдов – линогравюра

В халите, до месарски  щанд, виждам мой съученик. „Дай ми половин кило от това“ – сочи към парче бяло-сланинесто, с няколко тънки нишки, месце. – „Защо купуваш това тлъсто месо, нали ти оперираха жлъчката?“ – го питам. „То не е за мене, бе. Слушай сега: отивам си у дома, вадя скарата на терасата, насвятквам я до червено, режа месото на тънко и го слагам да се пече така, че да се размирише из цялата махала, та на комшията кучето да скимти и да вие, да се дърпа и да се обеси на синджира.“

Не си мислете, че, при такива джанабет мъже, жените в Сливен са някакви тихи и безгласни създания. Жените от Сливен са най-издържливите българки и живеят най-дълго след мъжете – около 8 години. На първо място – заради хубавия климат в града под Балкана, където теченията постоянно го проветряват. Другото е, че сливенските мъже са по-добри от мъжете на което и да е друго място. Мъжете в Сливен изкарват парите, но без участието на жената не се харчат. В града има дума за младите и дяволити момичета – „щихо“. Местните мъже пък хвалят половинките си, като ги наричат „жени и зидя“ – тоест не само жени, а и отгоре. Доказателства – колкото искате. От старо време, до наши дни.

Верен ятак съобщил на хайдутите, че през Боаза ще мине керван, който носи несметни богатства. Застанали те на сгодно място и зачакали. Изведнаж, иззад завоя се показала рогата козя глава, а след нея тътрела калеври млада жена. Между забрадката и ухото й се хилела алена китка, в ръцете й стърчал три аршина дълъг, опален дрянов прът с топка накрая. Козата спряла точно на мястото, определено за засада, изправила се на задни крака и заскубала шума от един келяв бряст. Жената се подпряла на дряновицата и зачакала животното да се наслади на козето си удоволствие. А през това време, хайдутите получили знак, че богатият керван приближава. Трябвало много бързо и тихо да отстранят козарката. „Махай се с тази коза, ма, води я да пасе другаде!“ – изсъскал един от хайдутите. – „Ти не се бъркай, добитъкът си знае, тук му харесва, тук пасе.“ – спокойно отвърнала жената. – „Пръждосвай се, че ще тегля един нож и на козата, и на тебе!“ – сопнал се друг хайдутин. – „Ти ли ще ми кажеш, бе! Знаеш ли, като завъртя дряновицата, как ще ти нацепя кратуната!“ – креснала козарката. Думите и гласът на жената показвали, че е от ония джанабет сливенки, при които, ако продължиш с лошо, става още по-лошо. „Момиче, – решил да я прикотка главатарят, та поне малко да я отстрани от пусията. – Ела! Тук, зад канарите, има чудесна паша“. – „Аха-а, да дойда на скрито, че да ми вземете козата“. – „Честна дума, няма да ти я вземем и на тебе нищо няма да ти направим, няма дори с пръст да те пипнем!“ – „Е-е, че тогава ЗА КАКВО ДА ИДВАМ, бе?“…

… Хубави хора сме сливналиите, ама малко джанабет падаме. Ако почувствате неувереност и съмнение дали стопроцентово попадате в тази категория, проверете какви и колко външни примеси има в родословното ви дърво.

                                                                                                             Николай СУЛТАНОВ

                               /Из сб. „Сливенци. Старите родове“, т.1, изд. „Мати Болгария“- Сливен/